Майкъл Конъли
Късното шоу (33)

32

В двора на административната сграда Балард благодари на Таусън, че бе спасил кариерата й. Той отговори, че заслугата е нейна.

— Идеята да проследиш журналиста снощи… това е гениално! Не ни трябваше повече и красотата е в това, че Фалцър ще е все така кротък и занапред. Докато е така, всичко с теб ще е наред.

Балард се обърна и погледна отражението на общината в стъклената фасада на АСП.

— Партньорът ми в Късното шоу казва, че АСП означава „Абсолютно слабоумна политика“ — каза тя. — Днес е един от дните, когато мисля, че е прав.

— Пази се, Рене — каза Таусън. — Обади се, ако имаш нужда от нещо.

— Ще ми пуснеш сметката си, нали?

— Ще си помисля. В тази ситуация постигнатото само по себе си е награда. Само физиономията на Фалцър, когато видя записа, струваше повече от милион долара.

— Не съм про боно клиент, адвокате. Изпрати ми сметката — само да не е за милион долара.

— Добре, ще ти я изпратя.

Споменаването на парите й припомни нещо и тя попита:

— Между другото, имаш ли визитка? Смятам да те препоръчам на някого.

— Разбира се — отговори Таусън.

Бръкна в джоба на сакото си и извади тесте картички.

— Вземи няколко. Безплатни са.

Тя му се усмихна и му благодари.

— Знаеш ли… забравих да попитам… Някой от „Танцьорите“ идвал ли е при теб, за да говорите за Фабиан?

— Предполагам, че го дължа на теб. Да, разговаряха с мен.

— Кой дойде?

— Един детектив. Кар.

Балард кимна.

— Каза ли му нещо, което не си казал на мен?

— Не мисля — отговори Таусън. — Доколкото си спомням, ти беше много изчерпателна.

Балард се усмихна пак и се разделиха. Таусън тръгна през двора към сградата на федералния съд, на пресечка оттам, а Балард — към стъпалата от източната страна на АСП. Беше доволна, че Кар е отишъл при адвоката. Това може би означаваше, че и той най-накрая започва да вярва във версията, че в стрелбата има замесен полицай.

В горния край на стъпалата Балард сви надясно и отиде до Мемориала на падналите полицаи. Представляваше модерна скулптура — вертикална стена, на която на различни разстояния бяха закрепени месингови табели с имената на загиналите при изпълнение на дълга си полицаи. Повечето табели бяха потъмнели от времето, така че по-новите се открояваха. Не беше трудно да открие най-новата и най-лъскава. Приближи и прочете името на Кен Частин.

Остана замислена пред нея известно време, после телефонът й иззвъня. Обаждаше се Роб Комптън.

— Рене! Току-що научих! Какво става, по дяволите?! Добре ли си?

— Добре съм.

— Защо не ми се обади? Прочетох в шибания вестник.

— Не вярвай на всичко, което четеш. Това не е цялата история и скоро ще бъде коригирана. Не ти се обадих вчера, защото през по-голямата част от деня нямах телефон. Най-накрая успях, снощи. Какво стана с Администрацията по тютюна и огнестрелните оръжия?

— Остави това, може да почака. Искам да съм сигурен, че всичко с теб е наред. Кога можем да се видим?

— Не искам това да чака, Роби. Искам да се занимавам с нещо. Кажи ми какво откри?

Заслиза по стъпалата към двора. Колата й все още беше на паркинга зад сградата на „Лос Анджелис Таймс“ и тя тръгна натам.

— Ами, след като подадох искане за информация, техен агент се свърза с мен — каза Комптън. — Казва се Джон Уелбърн. Познаваш ли го?

— Агентите на АТОО, които познавам, могат да се преброят на един пръст — отговори тя — Не го познавам.

— Знаеш ли, че сега се нарича АТООЕ? Добавиха „експлозиви“.

— Никой не ги нарича така. Ще ми кажеш ли най-накрая?

— Добре де. Този тип, Уелбърн, ми се обади във връзка с откраднатия глок, който намерихме у Нетълс. Отбелязан е с голяма червена точка. Бил е отнет от гард при обир на брониран инкасов автомобил преди две години в Далас. Не си спомням случая, но този, от когото е отнет пистолетът, и колегата му са разстреляни с него.

— По дяволите!

— Да, и аз го казах. Значи, в началото мислеха, че сме хванали човека, тоест Нетълс. Само че по време на случката в Далас Нетълс е бил в затвора. Излиза, че пистолетът е бил откраднат втори път, при някой от обирите, които е извършил нашият човек.

— И вероятно никой не е съобщил за загубата. Защото ако имаш оръжие, с което са убити двама души при обир на брониран автомобил, няма да съобщиш в полицията, ако ти го откраднат. Ще се покриеш и ще се надяваш оръжието да изчезне.

— Точно така. Та ето какво. Онези от агенцията обикновено не биха си направили труда да задават въпроси на един агент по пробациите. Отминават все едно ме няма. Сега обаче качихме пистолетите в компютъра, преди да сме наясно какви са — от коя къща са откраднати и така нататък. Та значи, Уелбърн ми се обади, нервничеше, искаше да предприеме нещо по въпроса.

— Обаче не може.

— Не може. Трябва да ме чака.

— Къде е Нетълс сега? Върна ли го в затвора?

— Не още. Засега е в ареста и утре ще се изправи пред съдия.

Балард се замисли за ситуацията. Формално беше освободена от задълженията си до психиатричната оценка и края на разследването. Дали не би могла да изтегли прегледа напред и да приключи с него? Това означаваше да вярва, че Фалцър ще изпълни наложеното му споразумение да изглади нещата.

— Предполага се, че ще съм на резервната скамейка заради другото нещо — каза тя. — Надявам се обаче нещата да се изчистят още днес.

— Няма начин да те възстановят толкова бързо — каза той. — Не и при материала във вестника днес.

— Имам хора, които работят по въпроса. Ще видим.

— Какво искаш да правиш в такъв случай?

— Какви правомощия имаш над Нетълс?

— Имаме оръжия. И въоръжен грабеж. Това ми развързва ръцете.

— Добре, сега съм в центъра. Имам уговорка за психиатрична оценка, после може да ме възстановят на работа. Искам да отидем при Нетълс в ареста, за да проверим дали случайно няма желание да си помогне сам, като ни разкаже откъде е взел глока. Когато му обясним, че с него са ликвидирани двама души, мисля, че с радост ще сподели откъде се е сдобил с него.

— Добре. Аз също имам нужда от час-два. Трябва да свърша нещо, а също и да получа разрешение за такъв ход. Не мисля, че ще е проблем, но трябва да следвам протокола и да говоря с шефа за евентуалната сделка с Нетълс. Какво ще кажеш да се срещнем пред Централния арест за мъже в дванайсет? Ще е обедно време и няма да има проблем да ни го доведат.

— Добре, ще се видим в дванайсет.

Докато вървеше към колата, Балард се обади на лейтенант Макадамс в управлението в Холивуд.

— Лейтенант, не съм сигурна дали ще успея да дойда на работа днес.

— Балард, трябва да си на скамейката, докато от „Вътрешни“ те възстановят — отвърна Макадамс.

— Знам. В момента съм при тях.

— Какво става?

— Извикаха ме за допълнителен разпит. След това отивам при психолозите за оценка. Нямам представа колко време ще отнеме.

— Видя ли „Таймс“ днес? По-важното, във „Вътрешни разследвания“ видели ли са го?

— Да, всички са видели „Таймс“ и това там са глупости.

— Тогава откъде по дяволите се е взело?

— Добър въпрос, лейтенант.

— Балард, приеми един мъдър съвет. Пази си гърба.

— Ясно.

 

 

Отделът за поведенчески науки се намираше в китайския квартал. Балард трябваше да се яви в 10:30, така че се обади, за да провери дали не може да отиде половин час по-рано, дори повече. Секретарката на телефона едва не се разсмя, след което й каза, че желанието й не може да бъде удовлетворено.

След като имаше време за убиване, Балард изкара колата от платения паркинг и отиде до болницата. Рамона вече не беше в интензивното. Състоянието й се бе подобрило значително, а с това беше сменена и стаята й. Сега беше настанена с друг пациент. Беше в съзнание, съсредоточена. Отокът около очите беше спаднал значително, а синините бяха започнали да жълтеят по краищата. Конците от шева на долната устна също бяха свалени. Балард влезе в стаята и й се усмихна, но Рамона не я позна.

— Рамона, аз съм детектив Балард. Работя по твоя случай. Бях тук в понеделник, помниш ли?

— Не, изобщо.

Гласът беше определено мъжки.

— Показах ти снимки. За да разпознаеш този, който ти е причинил това.

— Съжалявам.

— Не, няма проблем. Всъщност вече е без значение. Затова дойдох. За да ти кажа, че този, който те е наранил, е мъртъв. Вече не е нужно да се страхуваш или да се тревожиш заради него. Няма го.

— Сигурна ли си, че е той?

— Абсолютно, Рамона.

— Добре.

И премига, сякаш щеше да се разплаче. Балард знаеше, че сега Рамона е в безопасност, но само от един хищник. При начина й на живот щяха да се появят други. Извади една от визитките на Таусън и й я показа.

— Искам да ти дам това. Визитка на адвокат, с когото съм работила. Доста е добър.

— Защо ми е адвокат? Какво казват, че съм направила?

— Не, не, няма нищо подобно. Не съм специалист, за да давам правни съвети, но ако бях, щях да те посъветвам да заведеш иск за наследството на този, който ти направи това. Сигурна съм, че е инвестирал в къщата си сериозни пари. Мисля, че трябва да наемеш адвокат и да си потърсиш част от тези пари. Той е извършил насилие над теб и ти трябва да получиш компенсация от наследството му преди всеки друг.

— Добре.

Но не посегна да вземе визитката. Балард я остави на шкафчето до леглото.

— Ето я. Обади се, щом решиш.

— Добре, благодаря.

— Ще ти оставя и моята визитка. По-късно може би ще имаш въпроси. Обади ми се.

— Добре.

Финалът беше неловък, но след смъртта на Трент вече нямаше нужда да стои повече при Рамона. Докато излизаше от болницата, се зачуди дали изобщо някога ще я види. Може би й беше предложила да подаде иск за наследството на Трент, защото знаеше, че ще я призоват да даде показания на евентуален процес.

Дали не беше подсъзнателен стремеж да търси удовлетворение в довеждането на случая до логичен край? Трент беше мъртъв, но може би все пак имаше шанс да го изправи пред съда и да му осигури присъда „Виновен“.