Сала Симука
Черна като абанос (9)

9

Лумики се притисна към студената каменна стена на стаята в кулата. Стоеше напълно неподвижна, без да издава и звук. Отначало се превърна в сянка, после в част от камъка, когато се сля с него. Втвърди се. Ръцете и краката й замръзнаха. Сърцето й се превърна в камък. Дъхът й се забави и спря. Тя не съществуваше.

Знаеше, че вратата на стаята ще се отвори и че ще има няколко секунди на разположение. Трябваше да нанесе удара веднага. Стисна в ръка сребърния гребен и прекара пръст по острите му зъби. Ако притиснеше пръста си към върха на някой от тях, той щеше да се впие в кожата й и да изкара на повърхността едри капки кръв. Допирът до красивите извивки на образите, гравирани върху гребена, я успокояваше и й вливаше сигурност. Образите бяха на преплитащи се рози.

Дивата роза 2. Която убола пръста си на вретено и заспала за сто години. Роза, заспала вечния си сън. Сестрата на Лумики. Не, не можеше сега да мисли за това.

Трябваше да се съсредоточи върху отварянето на вратата. Всичките й сетива и мисли трябваше да са насочени в тази посока.

Лумики чу приближаващи се стъпки. По ритъма им позна, че онзи, който идва, е именно човекът, когото очакваше. Мразеше го толкова много, че яростта й почти я заслепи, спускайки парцалива алена пелена пред очите й. Нейният тъмничар, нейният потисник, убил единственото създание, което бе обичала. Мразеше толкова силно, че бе готова да убива.

Стъпките спряха пред вратата. Ключът се превъртя мъчително бавно в ключалката. Лумики стисна гребена. Когато принцът влезе, отворената врата я скри. Принцът се огледа объркан из празната стая на върха на кулата. Лумики затвори вратата с ритник и атакува. С едно-единствено яростно движение тя заби острите зъби на гребена в шията на принца. Той падна, впил пръсти в гърлото си.

Кръв. Топла и червена. Еликсирът на живота изтичаше на тласъци с всеки удар на сърцето на принца, всяка капка го приближаваше до смъртта.

— Помощ — помоли той Лумики, умирайки.

— Никога.

Лумики стоеше насред кръвта и гледаше как животът изчезва от лицето му. Тя не бързаше. Наслаждаваше се на момента. Умри, мъчителю мой. Искаше да ме приспиш за вечни времена и да ме затвориш обратно в стъкления ковчег. Искаше да ме гледаш, сякаш не съм нищо повече от красива, безмълвна украса. Не жив човек със свои мисли и желания. Трудна за контролиране. Моя собствена личност, която невинаги прави каквото ти поискаш.

— Добре, добре. Много добре, Лумики. Запомни го.

Тинка развълнувано скочи на сцената и хвана Лумики за ръката. Тя се дръпна. Едва сега осъзна колко тежко диша. Ръцете й трепереха и почти се изненада, когато не видя кръв по тях. Беше я усетила — топла, лепкава. Лепкава като ягодов конфитюр. За пореден път беше се оказала другаде, толкова потопена в ролята си, че бе изживяла всичко това наистина.

— Дали е убедително просто да стои и да ме гледа как умирам? Не трябва ли да побегне или нещо такова? — попита Алекси и потърка шията си.

— Това е важна кулминация. Отмъщението на Снежанка. Естествено, трябва да спре и да го погледа няколко секунди. И публиката трябва да спре. Предполага се да е реалистично.

Гласът на Тинка звучеше отново раздразнено, както ставаше често, когато говореше с Алекси.

— Добре, добре. Ти си режисьорът, визията си е твоя — отвърна той.

После обърна глава към Лумики.

— Може ли да действаш малко по-леко с гребена другия път? Доста зле ме одра.

Алекси й показа червените следи по шията си.

— Да, извинявай.

Онова, което Лумики не можа да каже, бе колко се изненада, че от шията на Алекси не шурти истинска кръв. Не успя да си спомни и миг, в който би могла да спре ръката си.

— Достатъчно за днес — каза Тинка и плесна с ръце.

Всички започнаха да събират нещата си. Сампса дойде при Лумики и обви ръка около кръста й.

— Днес ще дойда да спя у вас и ще си играем на Снежанка и ловеца — прошепна той в ухото й.

— Ловецът умря — изсумтя Лумики. — Не съм сигурна, че си падам по некрофилията.

— Мога да се върна от оня свят с малко помощ.

Тинка, която ги гледаше как си шепнат, леко присви очи.

— Хайде да си вървим, преди да се е наложило да търсим стая, та двамата да се усамотят.

Алекси се разсмя. Лумики не беше сигурна какво се долавя в тона на Тинка. Може би малко ревност, но дали имаше и друго? По-мрачно? Нещо твърдо под сарказма?

В облицованото с огледала фоайе ги очакваше странна гледка. По целия под бяха разпръснати розови листенца.

— Хайде, казвайте кой е шегаджията — обърна се Тинка към останалите.

Всички се спогледаха и вдигнаха рамене.

— Тук не би трябвало да има никой, освен нас — отбеляза Сампса.

— Ехо? Има ли някой? — извика Тинка.

Кой, кой, кой, отекна ехото из празните коридори. Никой не отговори.

— Странно — рече Алекси.

Лумики погледна листенцата. Силният им, сладък аромат изпълни ноздрите й. Знаеше, че листенцата са за нея. Преследвачът й искаше да й напомни за Дивата роза. Изглежда, не знаеше, че вече се е сетила за името на сестра си. Този факт я накара да изпита леко задоволство. Бе убедена, че поне в едно отношение е на крачка пред преследвача си.