Сала Симука
Черна като абанос (17)

17

Търсех глътка живот, искра небесна светлина. Но хорът в главата ми пееше: Не, о, не.

Сърцето на Лумики почти спря, когато чу из залата да се разнася „Глътка живот“ на „Флорънс енд дъ Машин“.

— Тази е любимата ти, нали? Не гледай толкова учудено, мила моя. Казах, че следя всяка твоя стъпка. Знам каква музика слушаш. И си помислих, че тази подхожда на случая. Ти копнееш за глътка живот, за да оцелееш. Трябва ти кислород. Скоро ще го получиш. Само че първо трябва да се уверя, че също ме обичаш и разбираш, че трябва да сме заедно.

Гласът на „сянката“ звучеше по-напрегнато от преди. Мозъкът на Лумики още не бе успял да го идентифицира. Просто не можеше и не можеше да го прибере в правилната кутия и да й залепи етикет.

Кой е този луд? И какво възнамерява да прави с нея?

Знаеше, че не може да чака да разбере. Трябваше да направи нещо.

Още по-труден е пътят, осъдена е тя. Трябва да останем заедно, знам. Виждам какво има долу, има нещо там. Но ако теб те няма, мястото ми не е тук (тук, тук, тук).

Лумики още усещаше допира на люспите на дракона по пръстите си. Брошката я успокояваше, нищо че иглата бе се изкривила. Тя погали повърхността й с пръст — главата и ушите на дракона, крилете, свити назад, опашката, която завършваше с остър връх. Толкова остър, че я убоде.

Върхът на опашката. Той беше по-здрав от иглата.

Лумики успокои препускащото си сърце. Трябваше да остане спокойна. Колкото по-силно биеше сърцето й, толкова повече кислород щеше да й трябва. А той беше на свършване. Хипоксия. Недостиг на кислород. Отказа да мисли какво ще последва и колко бързо.

Притисна опашката на дракона към стъклото, напрегна всички сили и я придвижи надолу. Усети как металът се впива в стъклото. Драконът ще остави следа. Но колко дълбока? Дали ще е достатъчна да отслаби стъклото?

Лумики знаеше, че ще има само една възможност. Трябваше да успее от първия опит.

Брошката бе одраскала стъклото. С трепереща ръка Лумики прибра дракона в джоба си. За момент постоя неподвижно, събирайки сили. Трябваше да издържи. Кислородът трябваше да й стигне за още няколко секунди.

Започнах отново да го чувам, но този път не беше краят. Толкова е тихо в стаята. Сърцето ми е равна пустош, в която дяволът танцува пак. Толкова е тихо в стаята.

Лумики напълни дробовете си с какъвто кислород бе останал в стъкления ковчег. После с всички сили заби лакът в драскотината, която бе направила. През ръката й премина взрив на болка, от който пред очите й причерня.

Но стъклото се разби. Стената на ковчега се пръсна и Лумики се изтърколи навън, вдигнала ръце, за да предпази лицето си. Острите, назъбени парчета стъкло се закачаха по дрехите и ръцете й. В кожата й проникнаха миниатюрни късчета. Не обърна внимание. Дробовете й се изпълниха с кислород.

„Сянката“ се озова до нея за секунда. Точно както беше предположила.

— Трябваше да се сетя, че няма да чакаш търпеливо… — каза той и се надвеси над нея.

Лумики отново използва лакътя си — удари мъжа в носа и когато той се дръпна, стенейки от болка, успя да се повдигне достатъчно, за да удари „сянката“ в слабините с другия си лакът.

Подейства. Преследвачът й се преви одве.

Лумики се търколи към края на сцената и падна от нея. Постара се да се приземи възможно най-меко, но въпреки това я заболя при сблъсъка с твърдия под. Все още чувстваше краката си като две парчета олово. Знаеше, че няма да успее да стане. Поне засега. Започна да се придвижва напред, като се издърпваше на ръце.

Трябва да се скрие някъде и по-скоро. Да се скрие. Но къде?

Кабинетът по литература беше до театралната зала. Лумики запълзя натам. Движеше се болезнено бавно. Лактите я боляха. Стъклените парченца сякаш се забиваха все по-дълбоко в плътта й.

Някъде зад нея „сянката“ изстена. Щеше да се възстанови от ударите й съвсем скоро. И щеше да побегне след нея.

Вратата към класната стая бе открехната. Лумики чу, че „сянката“ се движи. Отвори вратата с ръка, изтегли се в стаята и успя да се повдигне достатъчно, та да хване дръжката и да я затвори. В следващия миг усети как „сянката“ дърпа дръжката от другата страна. Стисна зъби от болка и протегна другата си ръка да заключи вратата.

Тук силите й свършиха и тя се строполи на пода задъхана, опряла гръб на вратата.

— О, Лумики. Бедната ми, малка Лумики — засмя се „сянката“ от другата страна на вратата. — Наистина ли мислеше, че нямам ключ? Разбира се, че имам. Само почакай, докато отида да го взема от съблекалнята. После ще си поговорим.

Лумики отново усети, че не може да диша.