Сала Симука
Черна като абанос (19)

19

Отначало Лумики размърда само ръце. Бавно, с премерени, търпеливи движения изпъна лакти и вдигна ръце към главата си, после ги спусна към кръста си. Снегът беше пухкав и мек. Движеше се лесно под ръцете й. После се сети, че трябва да раздвижи и краката си.

Толкова отдавна не бе го правила. Откакто беше малка. Преди да тръгне на училище? Най-вероятно. В началните класове насилниците й толкова често бяха я хвърляли в преспите, че мисълта да легне доброволно в снега отдавна бе изгубила всякаква привлекателност.

Снежен ангел.

Името беше красиво, макар да значеше, че просто оставя отпечатък от тялото си в снега. Криле, оформени от движението на ръцете й. Тяло, оформено от краката й.

Снежен ангел. Някога двете с Роза пълнеха целия двор със снежни ангели. Веднъж, след като бяха си легнали, Роза й разказа приказка за ангелите, които ще се спуснат от небето, за да си легнат в леглата, които бяха им направили. Роза каза, че ще остане будна, за да види пристигането на сияйните създания. Лумики я накара да обещае, че ще я събуди. Роза обеща и я хвана за ръката. Така заспа тя, с ръка в топлата ръка на Роза.

Сълзите се спускаха от очите й към ушите.

Всеки ден изплуваха още и още спомени. Сякаш в главата й имаше шкаф с безброй чекмеджета. Сега тези чекмеджета се отваряха едно по едно. Всички бяха стояли заключени толкова години.

Имало едно време едно тайно момиче.

Имало едно време момиче, което го нямало.

Сега Роза вече не беше тайна. И макар да бе умряла, още съществуваше в спомените, снимките и разказите на хората. Съществуването й вече не бе заличено от света. За Лумики бе все така трудно да приеме, че целият живот на сестра й е бил скрит от нея. Беше отвратително. Никога нямаше да приеме решението на родителите си.

Те бяха го взели в състояние на шок, полудели от скръб и болка. Наистина бяха повярвали, че тя е убила Роза. Неволно, да, по време на игра. Обясненията на Йеника подкрепяха тази версия, а детските психолози не бяха успели да изкопчат от Лумики нищо, което да противоречи на версията. Казваха, че говори само за това как са си „играели на смърт“.

Майка й и баща й бяха решили, че вината за случилото се ще бъде прекалено тежък товар за едно дете. Затова бе се оказало по-добре да затворят вратата към тази част от живота си напълно. Всъщност Лумики смяташе, че проблемът е бил по-скоро в неспособността на родителите й да се изправят пред миналото. Дъщеря им бе отнета от тях. За тях е било по-лесно да вярват, че никога не е съществувала. Просто отхвърляха истината, защото не можеха да я понесат.

Затова бяха създали ново семейство с едно дете. Бяха унищожили почти всички следи от съществуването на Роза. Само снимките още ги имаше, прибрани в бившето сандъче за съкровища на момичетата. Бяха се преместили от Турку. Бяха заклели всички роднини да не споменават дори името на Роза. Клетва за мълчание. Семейство с тайни. Невероятно, но бе свършило работа. Отначало Лумики питала за сестра си, но когато никой не й отговарял или казвали, че няма сестра, спряла. Майка й и баща й мислели, че ще забрави, защото децата лесно забравят. До някаква степен точно това бе станало за известно, дълго време.

Ала миналото не може да бъде изтрито толкова лесно. Всичко оставя своя следа в нас.

Събитията около смъртта на Роза временно лишили баща й от способността да работи. Първо заминал сам за Прага, за да помисли какво иска от живота си. С майка й обсъждали развод. Лумики чуваше всичко това едва сега, петнайсет години след въпросните събития. Финансовото им състояние рязко бе се влошило, което бе и причината да не могат да си позволят голяма и красива къща като в Турку. Бяха се превърнали в семейство, в което важните неща никога не се изказват на глас. Бяха се превърнали във фасада на семейство.

Коледа, четири дни по-рано

Лумики седеше на дивана и гледаше камината. Сега до снимката на едната дъщеря имаше и снимка на двете дъщери заедно. Както трябваше да е от край време. Майка й донесе нова чаша с греяно вино. Бяха приключили с коледната вечеря малко преди това.

Майка й нежно, колебливо докосна косата й. В това докосване имаше повече думи, отколкото в който и да е безкраен монолог. Това докосване бе извинение за всички години, през които тя не знаеше как да се държи като истинска майка.

Тиха нощ, свята нощ, всичко спи, сал една свята двойка над своя син бди, над главица със руси коси. А навред тишина, а навред тишина.

Баща й тананикаше песента. Лумики видя сълзи по бузите му. За първи път го виждаше да плаче. Поне за първи път, откакто се помнеше. Може би щеше да дойде време, когато за нея щеше да е естествено да стане, да отиде при баща си, седнал в креслото си, и да го прегърне силно и дълго. Само че това време още не беше дошло.

Все още бяха мълчаливо семейство. Годините, през които не разговаряха, не можеха да изчезнат за две седмици. Само дето сега в мълчанието се усещаше нещо съвсем различно — покой, искреност. Вече не беше задушаващо и потискащо. Мълчанието вече не беше като ръка върху устата на Лумики, не затрудняваше дишането й. Тя дишаше свободно. Беше в покой и вярваше, че след време думите ще дойдат.

Когато скочи от прозореца, един закъснял кучкар тъкмо минаваше покрай училището. Той веднага извика линейка. Откараха я в болницата. Беше се отървала с леки наранявания — само няколко синини и тук-там нещо изкълчено, но без счупени кости. Трябваше да носи шина на врата една седмица, но това беше дребна работа.

Когато майка й и баща й дойдоха в болницата, Лумики им разказа всичко. В стерилната болнична стая се разля вълна от облекчение, когато родителите й научиха, че смъртта на Роза наистина е била злополука. Свързаха се с Йеника, която след толкова години сподели цялата истина, също с облекчение. Лъжата бе й тежала толкова дълго.

Смъртта на Роза бе трагична злополука и никой не носеше вина за нея. Колкото и да се питаха дали изходът щеше да е друг, ако това или онова бе се случило различно, тя нямаше да се върне. Когато всички, свързани с трагедията, разбраха и приеха този факт, им стана по-лесно да се справят с нея. Парче по парче, стъпка по стъпка можеха да приемат отново потиснатото минало в живота си и да го превърнат в част от себе си.

Лумики вкуси подправките във виното. Канела, карамфил, джинджифил. Погледна геометричния модел от сламки за пиене, който се въртеше бавно, сънливо, увиснал от тавана. Навън валеше бял сняг. Албумът с коледни песни, който слушаха, скоро щеше да свърши и да стане време за лягане.

Тя вярваше, че ще спи дълго, много дълго и дълбоко, без кошмари, в пълна безопасност.

Лумики продължи да прави снежния ангел, да доизкусурява крилете. Замисли се за Хенрик.

„Сянката“ й. Преследвачът й. Обсебен мъж, дълбочината на чиято маниакална лудост бе разкрита едва след като го хванаха. Когато тя падна от прозореца, Хенрик избяга от училището в дома си. Два часа по-късно полицията разби вратата. Той лежеше в безсъзнание на леглото си. Беше взел свръхдоза приспивателни, но в болницата успяха да го спасят.

Отначало не откриха в апартамента му нищо уличаващо, но после се оказа, че наистина си е обзавел „стая на Лумики“ в таванското помещение на сградата, където бе покрил сложената мрежа с картон, за да не може никой да надзърта вътре.

Когато властите най-сетне можаха да го разпитат, откриха, че обсебването му от Лумики датира от деня, в който тя е започнала да учи в тази гимназия. Дългогодишната приятелка на Хенрик бе го напуснала неочаквано и той бе рухнал психически. Беше забелязал Лумики, която се открояваше от тълпата, и бе се влюбил в нея. После беше започнал да събира информация за нея.

Оказа се забележително търпелив, настойчив и хитър. Разговаряше с хора, които я познаваха от старото й училище. Беше дочул за насилието от бивши съученици. После откри имената на насилниците и степента на насилието, което бяха упражнявали върху нея. Хенрик знаеше как да впечатли хората — беше овладян, чаровен и внушаваше доверие. Понякога се представяше със собственото си име, друг път се правеше на репортер, на училищен съветник или на терапевта на Лумики. Хората му се доверяваха.

Хенрик откри роднините й. В края на една нощ, посветена на алкохола, един братовчед на баща й, Матс Андершон, най-сетне му разказа, че Лумики е имала по-голяма сестра, която е умряла. Задействайки всяко възможно умение и всеки възможен контакт, Хенрик успя да получи достъп до полицейския доклад за смъртта на Роза.

Винаги има хора, които познават други хора. Финландия е малка страна. Ако искаш да научиш нещо, просто трябва да проявиш достатъчно решимост и лукавство. Психопатията на Хенрик впрягаше цялата му интелигентност, целия му чар за постигането на целта, която бе си поставил.

Когато Лумики започна да излиза със Сампса, Хенрик пристъпи към действие. Обсебването му бе протекло скокообразно. Желанието му да притежава Лумики бе безкрайно и той доказа, че е готов на всичко, за да постигне целта си. Пожела да научи всичко за нея, да я превърне в своя собственост, да установи контрол над нея, ползвайки онова, което вече бе научил. Всичко това бяха различни части от играта му на власт.

Хенрик шпионираше Лумики. Следеше я. Дебнеше я. Държеше под око всяко нейно движение. Най-наглата му постъпка бе отиването при родителите й. Каза им, че освен преподавател е и училищният терапевт и че Лумики го е посещавала няколко пъти, за да говори за мрачните си мисли. После накара родителите й да се закълнат, че няма да й кажат за посещението му. При тази среща успя да открадне ключа за сандъчето със снимките, за което Матс Андершон бе му споменал.

Лумики дори не знаеше всичко, което Хенрик бе сторил. И не искаше да знае. Най-важното бе, че сега е в затвора и не може да я преследва повече.

Премиерата на „Черната ябълка“ бе отложена, но все пак се състоя в деня преди началото на коледната ваканция. Лумики настоя да поставят пиесата въпреки случилото се. Изигра ролята си с шина на шията и играта й се оказа по-добра, отколкото всички си представяха.

Това бе важна вечер за Лумики. Фактът, че мрачните образи, които Хенрик бе й нарисувал, не се превърнаха в реалност, й подейства добре. Тези образи съществуваха само в болното му въображение и там щяха да си останат.

Не усещаше студ от снега под гърба си. Засега. Лумики реши да полежи още малко и да погледа ясното звездно небе, простиращо се над нея — тъмно, далечно и пълно с точици светлина.

Не вярваше, че хората се превръщат в ангели след смъртта си. Нито че Роза е някъде горе, гледа я и я пази. Беше й трудно да повярва, че съществува живот след смъртта, поне не и в същата форма.

Тази мисъл не беше неприятна или тъжна. Просто така стояха нещата. Човешкият живот е с определена дължина, начало и край. Между тях има безкрайно пространство. Всеки дъх съдържа повече неща, отколкото можеш да си представиш.

Лумики знаеше, че ако бе взела друго решение, сега щеше да лежи на снега ръка за ръка със Сампса.

Ако бе взела друго решение, щеше да лежи на снега ръка за ръка с Блейс.

Ала ръцете й бяха празни. Беше сама. Принуди се да каже на Сампса, че повече не може да се вижда с него. Наистина го харесваше, разбираше се с него и дори по някакъв начин го обичаше. Но той никога не бе надзъртал в дълбините на мислите й, в сенките на гората й. Нямаше как да види тези неща, защото за него не съществуваха. Неговият свят бе друг, по-ярък, по-слънчев.

Лумики също така се принуди да каже на Блейс, че не може да се върне при него. Беше го обичала, още го обичаше, страстно, с цялото си сърце. Блейс я виждаше цялата. В същото време обаче той можеше да я нарани така дълбоко, че тя не желаеше да се излага на подобна опасност втори път.

Ала най-сериозната причина да се сбогува и с двамата бе фактът, че не можеше да се довери напълно нито на Сампса, нито на Блейс. В един момент си помисли, че всеки от тях може да е преследвачът й — макар да бе само за миг, в лунапарка, и съмненията да бяха изчезнали малко по-късно. Въпреки всичко те й казваха, че не може да се довери нито на единия, нито на другия с цялото си сърце. Как би могла да е с някого, на когото не вярва? Как би могла да погледне когото и да е от двамата в очите — хора, за които бе подозирала, макар и за миг, че са в състояние да проявят бездънна жестокост? Никой не бива да се свързва с човек, който е мислил подобни неща за него.

Сълзите още се лееха по бузите й. Лумики ги остави да се леят.

Плачеше по много причини едновременно.

Плачеше за мъртвата си сестра, за която не бе скърбила толкова години.

Плачеше за семейството си, което никога нямаше да изгради топлите, интимни връзки от доверие, сплотяващи другите семейства.

Плачеше, защото бе принудена да се откаже от щастието и любовта. Плачеше, защото бе сама.

Звездите на небето изведнъж й се сториха по-близки. Светлината от тези далечни, ярки слънца я успокояваше. Вселената бе огромна. Сълзите й секнаха. Внезапно й стана по-добре. Беше толкова мъничка в сравнение с мирозданието. В тази вселена всички се оказваха сами накрая, но никой не беше истински сам. Всичко бе съставено от едни и същи елементи. Лумики бе точно толкова крехка и здрава, колкото кристалите и скалите, вълните и тръстиката, тревата и гниещите листа, изгарящата топлина на слънцето и студената празнота на космоса.

Имаше толкова пластове и се разклоняваше в толкова посоки, колкото хилядолетна приказка. Приказка, започнала много преди думите „Имало едно време“, която щеше да свърши много след „и заживели щастливо“. Защото нищо всъщност не се случваше само веднъж. Всички приказки се случваха отново и отново, преливаха една в друга, меняха се. И никой не живееше щастливо завинаги. Всички живееха и щастливо, и нещастно, понякога едновременно, друг път в различни моменти.

Това бе вселената на Лумики. В мрака и светлината имаше място за страст и страх, за отчаяние и радост. Въздухът, изпълващ дробовете й, я замайваше. В прегръдката на небето тя стана по-цялостна. Стана по-пълна. Беше свободна. Притисна длани към заснежената земя и си пожела да се слее с прясно навалелите снежинки, да стане едно с техния безкрай.

През парка подухваше лек нощен бриз и люлееше черните клони на дърветата и сенките им, падащи по преспите.

Светът въздишаше и пулсираше около Лумики, сякаш бе създание със собствен пулс. Нейният пулс.