Сала Симука
Черна като абанос (4)

4

Alia kvallar lat prinsessan smeka sig. Men den som smeker stillar blott sin egen hunger och hennes langtan var en skygg mimosa, en stordgd saga infor verkligheten. Nya smekningar fyllde hennes hjarta med bitter sotma och hennes kropp med is, men hennes hjarta ville annu mer. Prinsessan kande kroppar, men hon sokte hjartan; hon hade aldrig sett ett annat hjarta an sitt eget.

Всяка вечер позволяваше принцесата да я прегръщат. Но онзи, който я прегръщаше, се грижеше за своя глад, а нейното желание бе свенлива мимоза, развълнувана фея, изправена пред реалността. Всяка прегръдка пълнеше сърцето й с горчив пламък, а тялото й — с лед, но сърцето й искаше още. Принцесата познаваше телата, но копнееше за сърца. Други, освен своето не бе виждала.

Лумики четеше „Принцесата“. Думите я успокояваха. Беше чела многократно посмъртно издадената стихосбирка на Едит Сьодергран „Несъществуващата земя“ и общо взето, знаеше всяко стихотворение наизуст. Първите стихове веднага извикваха в съзнанието й останалата част от творбата. Познатите строфи бяха като мантри. Успокояващият им ефект се дължеше на начина, по който познатите думи следваха една друга в правилната последователност, без изненади или промени.

Лумики не можеше да се прибере вкъщи веднага след като прочете писмото, затова тръгна към библиотеката. Дали някой наистина следеше всяка нейна крачка? Опита се да победи страха с разум. По всяка вероятност всичко това бе някаква шега. Черен хумор. Жестока игра. Някой някъде в момента се смееше и си мислеше колко ли се е изплашила, но скоро щеше да изскочи пред нея и да разкрие истината. Хвана ли се!

Ами ако писмото е сериозно? Ами ако наистина има побъркан почитател преследвач, готов да убива? Лумики не можеше да рискува да приеме писмото лекомислено. Жизненият й опит не бе оставил у нея особени съмнения, че човешките същества са способни на зли деяния. Беше изтърпяла няколко години жестоко насилие в училище и отблизо бе зърнала безмилостната природа на международната търговия с наркотици. А едва това лято бе видяла как очарователният водач на една секта използва страха, за да манипулира последователите си и да ги накара да се опитат да се самоубият.

Само откачен преследвач липсваше в живота й, помисли си с горчивина тя.

Звуците, които я заобикаляха, бяха приятно приглушени. Тихи стъпки, шумолене на страници, шепот от разговори, от които не се разбираше и дума. Знаеше, че ако застане до някоя от колоните, от които тръгваха арките, оформящи куполообразния таван на градската библиотека на Тампере, ще може да чуе всяка дума, казана до основата на същата арка в противоположния й край — пространство, дето иначе изглеждаше прекалено голямо, за да се чува от единия до другия му край. Така бяха проектирали библиотеката архитектите Рейма и Райла Пиетиля. Само че Лумики не желаеше да слуша чужди разговори в момента. Искаше да се обвие в защитната близост на звуците, разнасящи се в библиотеката, да бъде заобиколена от хора, но да остане сама, та да се успокои и събере смелост да се прибере у дома. Библиотеката беше на две минути пеша от Александровата църква.

Куполът и множеството арки в уникалната сграда винаги бяха й действали успокояващо. По коридорите между рафтовете с книги имаше достатъчно място да се разминат двама души, а ако човек искаше, можеше да се скрие в тях. Библиотеката беше пълна с кръгли маси за четене и скрити ъгълчета, където никой не те безпокоеше.

Прииска й се да прати съобщение на Сампса и да го помоли да дойде да спи при нея, след като свърши семейната вечеря. Без значение колко е късно. Само че досега никога не бе правила нещо подобно и Сампса щеше да се чуди защо го прави сега. И тогава щеше да й се наложи да излъже, а тя не искаше да лъже Сампса.

Не, ще преживее нощта сама. После ще открие възможно най-бързо кой е сложил писмото в джоба й. И ще го направи сама.

Лумики бе си мислила, че повече няма да й се налага да е толкова самотна. Беше сбъркала. Изведнъж усети как познатите й празнота и неутешимост я изпълват цялата. Винаги оставаше сама. Тя се взря в стиховете пред себе си, неспособна да продължи да чете.

В същия момент я обгърна силният, остър аромат на борова гора и една топла ръка докосна шията й.

— Едит Сьодергран. Четеш нашите стихове без мен?

Лумики разбра, преди да погледне през рамо. Разбра, преди да чуе гласа и думите. Разбра от миризмата му, от допира.

Блейс.

Бе застанал зад нея. Усмихнат. Истински. Приличаше сякаш малко повече на момче, отколкото преди осемнайсет месеца. Косата му беше по-къса и по-светла и в позата му личеше повече спокойствие и самоувереност, но иначе си беше съвсем същият. Леденосините очи бяха същите и Лумики мигновено потъна в тях, като че счупи замръзнала коричка, дебела колкото една мисъл, и се гмурна в тъмните дълбини под нея.

В душата й се развихри истинска буря от чувства. Искаше да се сгуши в прегръдката на Блейс, да се прилепи възможно най-близо до него и да му разкаже всичко за писмото и колко я изплаши то, и какво бе се случило през последната година, и за копнежа, и за самотата, и за сънищата и мрачните мисли, и да го помоли да я защити от самотата и злото, и да го заведе у дома и да разкъса всичките му дрехи, заедно със своите, и да сплетат тела на пода в антрето и да го целува, целува, целува, да притиска всеки сантиметър гладка кожа до неговата и да избухне в пламъци, и да забрави, че съществува, че светът съществува и двамата са отделни личности, защото всъщност са едно цяло, без граници. Лумики искаше да гори, да гори, да гори, без да се побои от огъня дори за миг.

Преглътна. През тялото й премина тръпка. Не можеше да продума.

— Радвам се да те видя. Искаш ли да идем да пием кафе? Или си заета? — попита Блейс, сякаш бе напълно естествено да си приказват като нормални хора.

— Не — успя да промълви Лумики.

— Добре. Искаш ли да се качим в кафенето?

— Не. Тоест, не искам да пием кафе.

Блейс я изгледа малко объркан, но след миг палавата му усмивка се върна.

— Можем да направим нещо друго, ако искаш.

С треперещи ръце Лумики върна книгата на мястото й и дръпна шапката си над ушите.

— Не, не можем. Заета съм. Не мога да съм с теб. Не сега.

Лумики чуваше как думите излизат от устата й с мъка, насечено, бездиханно.

— Добре. Е, някой друг път. Телефонът ти същият ли е? Ще ти се обадя или ще ти пратя съобщение.

Гласът на Блейс бе топъл и овладян. Недей, трябваше да каже Лумики. Това искаше да каже. Но и не искаше.

— Трябва да вървя. Чао.

Краката на Лумики искаха да побягнат навън, да се отдалечат възможно най-бързо и възможно най-много от Блейс. Ала си наложи да върви. Отсечено и целенасочено. Без да се обърне.

Едва когато се озова навън, на чист въздух, осъзна, че трябваше да му каже за Сампса.

Само че не му каза, защото, когато се гмурна в горящите ледени води на очите му, напълно забрави това.

Обичам те.

Две думи, които се произнасят толкова лесно, но е толкова трудно да се кажат искрено. Аз съм искрен. Издишам всяка дума и тя става част от мен. Казвам ти ги и те стават част от теб. Любовта ми навлиза в теб. Кара те да грееш още по-красиво, по-силно, по-бляскаво.

Аз те правя по-ярка и от най-ярката звезда в нощното небе. Ти ставаш моя, изцяло моя. Както е писано да стане. Защото това е съдбата ти. И моята.