Сала Симука
Черна като абанос (18)

18

Страхът от смъртта е чудесно нещо. Инстинктът за самосъхранение напомпа мускулите на Лумики с енергията, която им липсваше. Изведнъж ръцете и краката й заработиха отново. Мозъкът й издаваше заповеди за мускулите толкова бързо, че тя нямаше време да облече стратегията си в ясна мисъл. Направо мина към действие.

Събери всички чинове и столове пред вратата. Те ще го забавят. Намери с какво можеш да го замериш. Отвори прозореца.

Ключът се завъртя в ключалката.

— Помощ! — извика Лумики през прозореца с колкото сили имаше.

Не виждаше никого навън. Но все трябваше да има хора в парка, нали — кучкар, който разхожда любимеца си, или някой, запътил се към центъра или към библиотеката?

Вратата бавно се открехна. Краката на чиновете и столовете взеха да скърцат по пода.

— Издигнала си прегради помежду ни, любов моя. Мислех, че вече сме отвъд подобни смъртни прегради.

„Сянката“ изсумтя от усилие, докато се опитваше да отвори вратата. Няколко чина и стола паднаха. Тропотът отекна в кабинета и в коридора.

— Помощ! — извика отново Лумики.

Навън валеше сняг. Лек, ефирен, бял сняг. Първият истински, красив сняг за тази зима.

— Никой няма да те чуе — каза „сянката“.

Но в гласа се долавяше несигурност. Това даде на дробовете на Лумики още енергия. „Сянката“ си проправи път в кабинета, но не включи лампите. Искаше да остане в мрака и да се слее с него.

Само че Лумики го позна и в тъмното. Мъглата, обгърнала съзнанието й, се разсея и тя осъзна кой е преследвачът й.

Хенрик Вирта. Преподавателят й по психология.

Лумики се стресна. Как е възможно Хенрик да е събрал толкова информация за нея? И как е възможно толкова мил, разбиращ и дружелюбен учител да се окаже толкова нечовешки луд? Не й остана време да обмисли тези въпроси, защото Хенрик разхвърляше яростно чинове и столове, за да си проправи път към нея.

— Ти, шибана изкусителке! — изкрещя той. — Защо ми причини това? Искам само да те обичам и пазя. Да те защитавам от злото. Ние сме една душа, ти и аз.

Лумики грабна един телбод и го хвърли по него с всички сили. Той избегна удара в последния момент и телбодът се удари в стената и падна.

— Не уцели — каза Хенрик доволно.

— И ти не си уцелил в психологическия профил, който си ми направил — не се въздържа Лумики. — Между нас няма нищо общо. Никога не си ме опознавал и никога няма да ме опознаеш. Това не е любов. Това е болест, обсебване.

Страхът й бе изчезнал. Беше изчезнал в момента, в който позна Хенрик и разбра, че всъщност никога не е надниквал в най-съкровените й мисли и чувства. Същността, сърцето й бяха далеч от хватката на този човек. Той никога нямаше да я достигне.

— Щом аз не мога да те имам, никой друг няма да те има.

Гласът на Хенрик бе станал по-тих, по-нисък. Лумики знаеше, че говори сериозно. Щеше да я убие, ако успееше да я стигне.

Перфоратор. Метна го към главата на Хенрик. Този път той не успя да избегне удара и острият ръб на перфоратора се стовари върху слепоочието му. Смаян, вдигна ръка и докосна лицето си.

— Сега кръвта тече не само от сърцето ми — прошепна той.

От мелодрамата на Лумики й се повдигна. Хенрик сякаш вярваше, че участва в пиеса и трябва да каже възможно най-мрачните, най-безумни реплики, които е в състояние да измисли.

— Помощ! — извика отново Лумики с дрезгав глас.

Хенрик избута и последния чин от пътя си. Щеше да я стигне след няколко крачки.

— Не можеш да избягаш — изръмжа той. — Не разбирам защо просто не ми се подчиниш.

Никога, каза си Лумики и се покатери на перваза.

— Какво правиш?

Гласът му изведнъж прозвуча стреснато.

Лумики седна и се избута до ръба на перваза. Обърна се и се спусна отвън, хванала студения перваз. Хвърли поглед надолу. Земята беше далече. Твърде далече. Само дето нямаше друг избор.

— Да не си полудяла! — избухна Хенрик.

— Ти си лудият тук — отвърна Лумики.

Тя усети как ръката му докосна върховете на пръстите й, но вече бе се пуснала и падаше към земята, а около нея танцуваха снежинки. Опита се да се отпусне максимално, когато се удари в земята.

Просната по гръб в прясно навалялото снежно одеяло, Лумики се възхити за момент на факта, че не си е счупила нищо. Снежинките танцуваха менует, кацаха по лицето й и се топяха по бузите й.

После дойде болката.