Сала Симука
Черна като абанос (2)

2

Имало едно време ключ.

Ключът бил метален, идеално пасващ на дланта, в която бил положен. В горната му част имало изкусно гравирано сърце. Ключът бил направен през 1898-а. В същата година направили и сандъче, с ключалка точно по мярка на ключа. С годините повърхността на ключа потъмняла от допира до човешките ръце. Първият, дето го докоснал, бил ковачът. После ключът стигнал до ръката на първия собственик на сандъчето, а той имал седем деца и всички те пипали ключа. Толкова много хора го пипали, че вече било невъзможно да се определят индивидуалните отпечатъци от пръстите им.

За последен път ключът бил докоснат преди петнайсет години. Тогава го пипали двама души, държали го в ръка един след друг. В техните ръце ключът бил много по-тежък, отколкото било реалното му тегло. И когато го завъртели в ключалката на сандъчето, се почувствали така, сякаш някой бил завъртял остър, назъбен нож в сърцата им. Когато ключът бил докоснат за последен път, по него покапали солени сълзи.

После ключът бил скрит. И останал скрит, невидим години наред.

Ала не бил забравен. На света имало двама души, които мислели за него всеки ден. Образът му бил вдълбан в паметта им и ги изгарял като нажежено желязо. Ако мислите им можели да накарат ключа да светне, ослепителната му светлина щяла да издаде скривалището му от километри разстояние.

Имало едно време ключ, който бил скрит.

В приказките, както и в живота, всяко скрито нещо иска да бъде намерено.

Ключът чакал да го докоснат отново и да отворят сандъчето. Чакал търпеливо, неподвижен и ням.

Скоро щяло да дойде неговото време.