Сала Симука
Черна като абанос (11)

11

Черната вода завличаше Лумики все по-надолу. Не би могла да достигне повърхността, дори и да се опиташе. Само че не искаше да опитва. Под водата имаше гора. По-различна от всяка друга гора на света. Стволовете и клоните на дърветата бяха в постоянно плавно движение. Бяха гъвкави. Бяха меки водни растения.

Тя потъваше все по-надълбоко. Изведнъж видя нещо да проблясва на дъното на езерото. Сандъче. Изглеждаше й познато. Сети се, че бронзовият ключ, който бяха й дали, пасва на ключалката на сандъчето. Бяха комплект.

Опита се да стигне до сандъчето, но краката й внезапно залепнаха за черната кал на езерното дъно. Не можеше да помръдне. Не можеше да диша. Кислородът й свършваше. Знаеше, че дробовете й скоро ще се напълнят с вода и ще умре.

„Страх.“

Думата, произнесена толкова отчетливо, събуди Лумики. Беше задрямала. Минаха няколко секунди, преди да се сети, че е в час по психология и я е събудил гласът на преподавателя. Тичането до „Милавида“ предишната нощ сега й се струваше като далечен кошмар, но имаше две конкретни улики. Безумното изтощение и малкият бронзов ключ, прибран в джоба на джинсите й, откъдето я мамеше да го докосва отново и отново.

Сандъчето. Спомни си сандъчето. Но къде го беше виждала…?

— Страхът е един от основните двигатели на човешкото поведение — продължи преподавателят Хенрик Вирта. — Понякога се питам дали изобщо е редно да говорим за такова нещо като смелост. Възможно е тя да не съществува. Да има само страх.

— Как бихте се аргументирали? — попита Тинка, без да вдига ръка.

— Често чуваме, че смелостта е да победиш страха. Според мен самият страх е онова, дето ни кара да действаме по определен начин и да правим неща, които не бихме направили при други обстоятелства. Така че страхът прилича на смелост.

Гласът на Хенрик бе дълбок и приятен. Беше един от любимите преподаватели на Лумики най-вече защото знаеше как да казва това или онова по начин, който те кара да се замислиш, но без да изглежда като съзнателна провокация.

— Не е ли страхът онова, дето ни кара да бягаме, а смелостта — да останем и да се бием? — попита Алекси.

— Може и от тази страна да се погледне. Но може и да се каже, че страхът ни дава инструкции за най-добрия начин на действие в конкретна ситуация. Страхът от смъртта е един от най-силните ни страхове. Понякога ни кара да бягаме, но друг път ни мотивира да останем и да се бием — обясни Хенрик.

Лумики още бе изморена и просто искаше да положи глава върху ръцете си на чина и да спи, да спи, да спи. Сампса, който седеше до нея, я погали по ръката.

— Прибери се вкъщи след часа и поспи. Приличаш на жив труп — прошепна той.

— Благодаря — изсумтя Лумики.

На сутринта Сампса бе отбелязал, че Лумики изглежда изтощена. Тя каза, че не се е наспала. Какво друго можеше да каже? Преследвачът беше й обяснил съвсем ясно, че не бива да споменава и дума за него или за писмата на когото и да било. Сампса мислеше, че е най-добре Лумики да пропусне училище този ден, но тя имаше чувството, че няма да понесе цял един ден да стои сама. Сега обаче мисълта за почивка й прозвуча добре. Прозвуча като необходимост.

Когато часът свърши, Хенрик помоли Лумики да остане за няколко минути. Сампса трябваше да бърза за следващия си час, така че само вдигна ръка до ухото си в имитация на телефон, за да й покаже, че ще й се обади по-късно. Тя кимна.

— Исках само да проверя дали смяташ да се явиш на приемния изпит по психология за университета през пролетта — каза Хенрик.

— Предполагам, че да — отвърна Лумики.

— Не искам да те притискам, но ти определено си най-надареният ученик, който съм виждал от години. Не е редно учител да говори така, но исках да го знаеш.

Хенрик я потупа леко по рамото.

— Добре. Благодаря — рече тя объркана.

Изпита облекчение, когато Хенрик сведе поглед към писмените работи пред себе си и така й даде да разбере, че разговорът е приключил. На Лумики толкова й се спеше, та чак я болеше.

Звънецът звънна точно докато сънуваше, че целува Блейс. В съня си усети как бронзовият ключ се плъзва от нейната уста в неговата.

Стана от леглото все още потънала в съня. Надзърна през шпионката.

Блейс. Разбира се. Дори не се изненада.

Отвори вратата, макар да беше си обещала да не пуска отново Блейс в дома си. Целувката от съня още гъделичкаше устните й. Отначало той не продума. Само свали оранжевите си ръкавици и я погали по бузата с хладни пръсти.

— Трябваше да дойда — каза той. — Откакто се видяхме за последен път, имам чувството, че се страхуваш от нещо. Трябваше да дойда и да се уверя, че си добре. Знаеш, че съм готов да те пазя от всички злини на света.

Думите се забиха в Лумики като горящи стрели. Нещо в нея се пропука и се срина.

Защото някой я виждаше толкова ясно. Защото виждаше чувствата, които се стараеше да скрие.

Тя хвана Блейс за врата и го дръпна към себе си. Взря се в очите му. Скочи в ледената вода. Полетя в синьото небе. Пристъпи в най-горещата, синьо-бяла, нажежена точка в огъня. После го целуна и остави устните, езика и устата си да му разкажат за копнежа, мъката и желанието, дето я разкъсваха от деня, в който скъсаха.

Щом целувката започна, Лумики разбра.

Това бе тяхната гора. Тяхното езеро. Тяхното мастиленосиньо небе, пълно с точици светлина.

Всички тези неща ги заобикаляха едновременно. Нищо не беше изчезнало. Светлината, която си намираше пролуки между листата на дърветата, успокояващият мрак, шумоленето, скърцането, гукането, свистенето на вятъра, плясъкът, леките вълнички, хладните течения и топлите места във водата, усещането за безтегловност, замайването, чувството за нещо огромно, за време и вечност, въздухът, който влизаше свободно в дробовете им, пулсът на вселената, споделеното им сърце.

Лумики не помнеше кога за последен път бе й се наложило да изпита нещо толкова неприятно, колкото откъсването от тази целувка. Само че трябваше да го направи.

Как бе възможно нещо, което чувстваше толкова правилно, да е толкова погрешно?

— Не можем да се виждаме. Поне за известно време. Сега съм със Сампса — успя да каже.

Беше се заставила да отстъпи крачка назад. Разстоянието до Блейс й се струваше болезнено огромно. Трябваше да са гърди до гърди. Ала не можеха.

— Обичаш ли го? — попита Блейс.

Зададе въпроса с толкова сериозен тон, че нямаше как да не му отговори искрено.

— Не съм сигурна, че знам какво е любов.

— Тогава защо си с него? Защо ме отблъскваш? Да не е, защото той е истинско момче?

Изтощението обгърна Лумики.

— Естествено, че не. Дори на шега не го казвай.

— Ако не съм достатъчно добър за теб, само кажи. Ако съм твърде непълен, твърде несъвършен.

Лумики чу болката и тъгата в гласа на Блейс, но не можеше да го успокои. Не и сега.

— Няма да говорим за това — смогна да каже.

Как да обясни на Блейс, че всичко бе съвършено, когато беше с него? Нищо не липсваше. Само дето беше със Сампса, а той беше мил и сладък и можеше да разчита на него. Сампса никога не бе разбивал сърцето й.

Лумики знаеше, че ако направи още една крачка в гората, ако преплува още един метър в езерото, ако остави звездното небе да се спусне надолу и да изпълни душата й, никога няма да излезе оттам. Никога няма да поиска да излезе. Смяташе обаче, че няма да преживее още веднъж всичко това да й бъде отнето. Блейс вече беше го направил веднъж. Беше й отнел гората, езерото и звездите. И нямаше начин да я убеди, че няма да го направи отново. Лумики не смееше да допусне отново да бъде наранена.

— Не можеш да ми причиниш такова нещо — каза Блейс. — Само заради теб успях да премина през всичко това. За да можем да бъдем отново заедно. А сега ми обръщаш гръб.

Ти ми обърна гръб, помисли си Лумики. Само че това не е отмъщение. Не ти причинявам нищо. Ти сам си го правиш. Аз наказвам себе си много повече, отколкото теб, лишавам се от щастие, защото прекалено много се страхувам. Не мога просто да пристъпя в мрака и отново да падна. Ще умра. Ще полудея.

Ала каза само:

— Ти мина през всичко това заради себе си. Както и трябва. Никой друг не може да те накара да се чувстваш щастлив и цялостен, освен самия ти.

Тя видя как очите на Блейс плувнаха в сълзи. Повърхността им трепна, но той успя да ги удържи и те не преляха. Тази потисната болка я нарани повече, отколкото ако бе се разплакал. С усилие на волята се удържа да не го прегърне и да го прегръща, прегръща колкото може повече.

— Ти си студено създание, Лумики. А мислех, че те познавам.

Тя не отговори. Нямаше думи. Ако Блейс бе решил да се разсърди, да я намрази, може би щеше да му помогне да приеме нещата по-леко. Щеше да му е по-лесно да се освободи от нея.

Когато вратата се затръшна след него, краката на Лумики се подкосиха. Строполи се в антрето и усети как мракът се надигна към нея от сенките по ъглите. Проникна в ушите и в ноздрите й, спусна се по гърлото й към дробовете и стомаха и ги изпълни. Дишането стана трудно. Въздухът й свършваше.

Накрая успя да стане и да отиде в кухнята. Имаше нужда от силно кафе. По-черно от мрака, свил гнездо в нея. Докато сипваше кафе в кафеварката, чу да се отваря и затваря капакът на процепа за пощата.

Познатият страх заби хищните си зъби в шията й. Сигурно нещо рекламно, помисли си. Но вместо рекламна брошура на пода в антрето лежеше бял лист хартия, сгънат на две. Отвори вратата със замах и хукна към стълбите. Никой. Дори не се чуваха тичащи стъпки. Асансьорът мълчеше. Поколеба се за момент, но после се прибра. Нямаше да гони сенки. Може би най-лошото, което можеше да се случи, бе да го настигне.

Лумики не искаше да отвори писмото, но не можеше да не го направи. Вътре пишеше само:

Обичам те повече от всеки друг. Завинаги.

Допирът ти ме кара да се чувствам жив. Животът си струва, когато ме докосваш.

Толкова отдавна мечтая за теб. Прочел съм всичко, написано за теб във вестниците. Всичко, което писаха миналото лято, след като спаси онези хора от горящата къща. Докато ги четях, си мислех, че си герой, но репортерите не те познават. Те пишеха за теб, сякаш си просто умно или смело момиче. Не виждаха огъня в очите ти.

Знам, че си като мен. Част от теб искаше да гледа как огънят поглъща къщата и хората в нея. Носиш в себе си стихията на разрушението. Криеш я, защото обществото ни не я одобрява, но ние, децата на унищожението и развалата, се разпознаваме взаимно.

Мечтал съм за всичко, което ще направя с теб, ако ми се отдадеш напълно. Всички начини, по които ще те докосвам. Начини, които не си и сънувала. Знам, че мога да те накарам напълно да изгубиш контрол. Ще ме умоляваш да спра. Ще ме умоляваш да продължавам.

Докосването ти ще събуди звяра в мен.

Ала и двамата сме хищни зверове, моя Лумики. Ние сме онези, които героите се опитват да убият в приказките. Ние не умираме. Винаги живеем в мрака, зад дърветата, под земята, в дълбоките води.

Ще дойде ден, когато ще си напълно моя. Този ден приближава по-бързо, отколкото предполагаш.