Сала Симука
Черна като абанос (15)

15

Лумики се покатери по оградата на лунапарка с надеждата, че няма да задейства някоя аларма. Температурите бяха паднали под нулата и оградата беше заледена. Въпреки това успя да се прехвърли през нея, без да писнат сирени. Всичко блестеше от скреж, приличен на вълшебен прашец. Празният, безмълвен лунапарк изглеждаше призрачен, заплашителен. Тъмните силуети на атракциите се издигаха в небето като спящи чудовища с безчет ръце. Не помръдваха, но изглеждаха така, сякаш във всеки момент можеха да се откъснат от земята и да тръгнат. Въртележката като че ей сега щеше да се завърти лудешки, веригите, държащи седалките, да се скъсат и да ги запратят във всички посоки. Вълшебното килимче като нищо щеше наистина да полети, да кацне в езерото и да потъне под вълните.

Атракциите бяха зазимени, оставени да спят зимния си сън. Не биваше да се събуждат, защото щяха да се ядосат.

Лумики отново успя да се измъкне, без да събуди Сампса. Много го биваше да спи дълбоко. Този път излезе толкова бързо, та дори бележка не остави. Не искаше да рискува да го събуди. Трябваше да се срещне със „сянката“. Трябваше да получи отговори.

Сега беше в лунапарка, но не виждаше и следа от преследвача си. Започна да се уморява от цялата тази криеница.

— Тук съм! — извика с пълно гърло. Ехото отекна по корпусите на атракциите. Никой не отговори.

Ела в Къщата на забавленията.

Поредното съобщение. Защо продължаваше да я подмамва? Нали вече беше дошла. Беше готова да се запознаят.

Вратата към Къщата на забавленията беше отворена. Лумики надникна и извика „Ехо!“. Отговор не последва. Влезе. Подвижен под, басейн, пълен с топки, и зала на огледалата, които те карат да изглеждаш висок или нисък, дебел или слаб. Беше идвала тук и преди. Можеше бързо да прекоси цялата сграда, включително тъмната стая и стъкления лабиринт. И пързалките накрая. Поредно съобщение.

Хубаво. Вече си преминала през онзи странен етап, който наричаме детство. То е изкривено и объркано. Невинаги можеш да вярваш на собствените си спомени. Огледалата лъжат. Сега е време да преминеш към Торнадото.

Лумики започваше да се ядосва и да губи надежда. Искаше да приключи с цялата тая работа. Но може би това наистина ще е последният етап от пътешествието. Може би ще получи отговорите, дето търси, щом изпълни задачите.

Торнадото беше най-страшната атракция в лунапарка — влакче, което се движеше по безумни завои. Пътниците седяха под релсите, по които то се движеше, и понякога се обръщаха с главата надолу. Освен другите завои, имаше и един, който правеше пълен кръг.

Нова инструкция.

Качи се по релсите.

Преследвачът й сигурно бе откачил. Само луд човек би се катерил по релсите на увеселително влакче. Само дето този път лудата бе Лумики, защото изпълни инструкцията.

Катеренето по заледените релси беше трудно. Металната повърхност се хлъзгаше и й пречеше да се хване здраво. Успя да измине първите няколко метра от равното трасе, но щом релсите взеха да се издигат, катеренето стана почти невъзможно. Не бяха й останали почти никакви сили. Запълзя по релсите на четири крака, като увисваше под тях, когато трасето се извиеше, и се държеше с ръце и крака. На места се издърпваше само на ръце. Стискаше зъби и отказваше да се предаде. Направи грешката да погледне надолу. Беше високо. Прекалено високо. Колко още иска преследвачът й да се покатери? Затвори очи и се опита да диша. Леденият въздух бръсна бузите й. Това беше лудост. Можеше да падне и да загине всеки момент. Изведнъж някой извика отдолу:

— Лумики!

Би познала този глас навсякъде. Ала не вярваше, че сега наистина го чува. Отново сведе поглед към земята. Да, наистина бе го чула. Блейс.

— Слизай оттам! Внимателно!

Внезапно ръцете, краката, бузите и сърцето на Лумики изтръпнаха. Блейс. Човекът, когото обичаше повече от всичко. Човекът, на когото искаше да вярва повече от всеки друг въпреки случилото се помежду им. Дали Блейс…? Възможно ли е…? Дори не можеше да довърши мисълта. Но какво друго обяснение би могло да има?

Тогава чу друг глас. Почти толкова познат, колкото гласа на Блейс.

— Какви ги вършиш, по дяволите? Слизай, преди да съм се обадил на пожарната!

Сампса.

Лумики вече нищо не разбираше. Как така и Сампса, и Блейс са се озовали тук? Силите й съвсем отслабнаха. Реши, че е време да започне да слиза. Оказа се по-трудно и от качването. Ръцете й непрекъснато се хлъзгаха по метала. Тя уви и крака около желязната тръба, която играеше ролята на релса по усуканото трасе, но те се хлъзнаха и паднаха, оставяйки я да виси на ръце.

Усети как силите й окончателно свършиха, и падна.

Ала Сампса и Блейс бяха успели да стигнат под нея и я хванаха. За момент се оказа в прегръдките и на двамата, в два чифта ръце, които я държаха внимателно. Пазеха я или я държаха да не избяга. Вече не знаеше кое е вярното. Тя се освободи от ръцете и отстъпи няколко крачки назад.

— Какво, по дяволите, правите тук? — попита ги.

— И ние можем да попитаме същото — отвърна Блейс, готов за спор.

— Аз попитах първа, така че вие отговорете първи. — Лумики не избегна погледа на Блейс.

Той първи извърна глава.

— Добре. Мотаех се пред вас, защото не можех да спя. Предполагам, че съм се надявал да те зърна през прозореца или нещо такова — призна си той. — И като видях, че излизаш, реших да тръгна след теб.

Звучеше искрено. Само дето Лумики вече не бе сигурна дали може да вярва на когото и да било. Тя отмести очи към Сампса.

— А ти?

— Прочетох съобщението, което получи. Ти не се събуди веднага. А когато се събуди, се престорих, че спя, и после тръгнах след теб. От доста време подозирах, че се виждаш и с друг.

Отначало Сампса изглеждаше засрамен, но после вирна войнствено брадичка.

— И очевидно съм бил прав. Дошла си тук да се видиш с него.

Сампса натърти последната дума презрително и кимна към Блейс.

— Не е вярно — каза Лумики.

— Тогава защо дойде?

Лумики не отговори. Беше толкова объркана. Блейс истината ли казва? Това заговор ли е?

— Каквото и да е станало, ясно е, че вече няма нужда от присъствието ти — обърна се Блейс към Сампса.

Сампса го погледна и пристъпи към него, навлизайки в личното му пространство.

— Бих искал да ти припомня, че Лумики е приятелката ми — каза той.

— Която ме целуна преди два дни.

Сампса погледна Лумики, сякаш я молеше да отрече.

Тя отново не отговори, но очите й казаха достатъчно. Сампса блъсна Блейс.

— Махай се от живота й! — сряза го той. — Вече веднъж я заряза. Пропусна шанса си.

Блейс се усмихна криво и бутна Сампса леко, сякаш на игра.

— Истинската любов не се влияе от подобни неща. Ние с Лумики сме създадени един за друг. Съдба е.

— Големи приказки за някого, комуто не е стигнало мъжеството да остане с Лумики — изрепчи се Сампса.

— А, значи сега мерим мъжеството си, така ли?

Изведнъж Сампса и Блейс се счепкаха. Разменяха си ругатни с ръмжене и един през друг викаха, че Лумики обича именно него. Уморена до смърт, тя ги гледаше отново сякаш през стъкло. Не насърчаваше нито единия, нито другия и не се надяваше единият да загуби. Схватката й се струваше глупава. Детинска.

— Не мога да се занимавам с това — въздъхна тя. — Стойте тук и се пребийте, все ми е едно. Тръгвам си. И не си правете труда да вървите след мен.

И хукна, без да се обърне. Искаше леденият въздух да изтезава дробовете й. Искаше нещо, каквото и да е, да прочисти съзнанието й от обхваналата го мъгла.

Възможно ли е човек да полудее, без да забележи? Или това е обичайният начин, по който хората полудяват? Ами ако наистина е изгубила връзка с реалността? Ами ако си е въобразила всичко? Ами ако писмата не съществуват? Или съобщенията? Или преследвачът?

Ами ако всичко това е само в главата й?

Тя скочи към оградата, вкопчи се в нея, оттласна се с крака и се прехвърли отвън. Продължи да тича. Когато стигна до главната улица, която минаваше покрай езерото, някой викна след нея.

— Ей, сладур! Купонът тъкмо започва!

Група мъже на средна възраст, които явно тъкмо си тръгваха от коледно парти. Поне това подсказваха шапките на елфи и червените носове. Лумики продължи да тича. Искаше й се да избяга от всичко, от живота си, от лудостта, в която се превърнаха дните й.

Все още нямаше отговори. Все още не знаеше кой я преследва.

Когато отвори вратата на апартамента си, бе готова да се строполи на пода и да се разплаче. Колко може да изтърпи човек? Колко още трябва да влачи товара си? Къде е точката на пречупване?

Лумики се чувстваше прекалено объркана и изплашена, затова със закъснение си даде сметка, че в апартамента мирише на нещо необичайно. Докато го осъзнае, ръцете й вече бяха извити зад гърба, в устата й пъхнаха кожена ръкавица и вдигнаха единия й ръкав.

Последното, което усети, бе острият връх на игла, притисната към голата й кожа, и нещото, което вкараха във вената й.

После светът отстъпи място на мрака.