Сала Симука
Черна като абанос (12)

12

Лумики се зарови по-плътно под завивките. Не искаше никога да излиза от това топло гнездо, където за малко можеше да се отдалечи от злия свят.

Суграшицата тропаше по прозорците. Студът все така се опитваше да се вмъкне през процепите в дограмата. Но под завивките тя се намираше в илюзорна безопасност.

Правя се на умряла, това спира болката. Правя се на умряла и болката изчезва.

Гласът на Бьорк звучеше в главата й, макар че в апартамента цареше тишина. Представи си ръка, която я обгръща, топъл дъх, който гали шията й, тяло, притиснато към гърба й. Усети го. Усети как ръката я милва по рамото. Усети кожа до нейната кожа. Усети устните, докосващи нейните, устните, чиято целувка разтвори устата й, разтвори цялото й същество.

Понякога е както в сън. Свивам се сред изтезанията сгушена в болката. Прегърнала страданието, галя всяка рана.

Лумики усещаше Блейс. Толкова силно, сякаш той наистина бе до нея. Най-сетне осъзна, че нещата са такива, каквито са, и няма да се променят. Блейс живееше в нея дори когато беше далеч. Това щеше да продължи дори ако никога повече не се срещнеха. Блейс бе онзи, чиято ръка винаги щеше да усеща как стисва нейната, когато се страхуваше да мине отнякъде по тъмно. Блейс бе онзи, топлината на чието тяло щеше да прониква в нейното, когато седеше в креслото си и четеше книга. Блейс бе онзи, чието нежно докосване щеше да я приспива, когато бе сама в леглото. Не Сампса.

Лумики усещаше Сампса, когато той беше при нея. Когато бе притиснат към нея. Когато обгърнеше кръста й и целуваше устните й. В тези моменти не усещаше нищо друго и не мислеше за никого другиго. Двамата просто съществуваха един за друг. Поне така си казваше. Когато обаче Сампса си отиваше, той изчезваше. Тя спираше да го усеща до себе си, както усещаше Блейс.

Дали е нередно?

Може ли да се живее така?

Лумики не можеше да спре чувствата си. Не можеше да ги отрече, нито да ги накара да изчезнат просто като си го пожелае. Никога нямаше да успее да заличи от съзнанието си близостта, която чувстваше с Блейс само със силата на волята, щом не бе станало след цяла година от раздялата им. Това чувство не беше нередно.

Само че можеше да реши как да действа. Можеше да избира какви решения да вземе. Беше избрала Сампса. Той означаваше сигурност. Блейс означаваше болка. Така стояха нещата.

Лумики отметна завивките и веднага усети студа. Твърдият, леден под върна тялото й към реалността, щом босите й крака го докоснаха. Трябваше да излезе във външния свят, да отиде на училище, да застане под ярките, безмилостни светлини на електрическите лампи, които щяха да прогонят кошмарите й и да заличат спомена за докосването на Блейс от кожата й.

Райски блясък, триумф небесен, Рождество е дошло, посрещнете го с песен. Ярко горят в небесата звездите, палете свещите, палете свещите.

Стълбището в училище бе се превърнало в коридор, осветен от свещите. Всички лампи бяха изключени. Живият танц на пламъчетата за миг бе превърнал училището в приказен замък или имение от 19-и век. Лумики беше забравила, че тази сутрин ще се провежда процесията за Деня на света Лусия^[1]. Напоследък традицията бе започнала да се разпространява от шведскоезичните граждани на страната към финландците.

Лумики изпитваше смесени чувства към Деня на света Лусия. В него имаше нещо топло и сигурно, което я караше да се чувства добре дълбоко в себе си, но с този ден бяха свързани и неприятни спомени. Веднъж, в годината, преди да тръгне на училище, поиска да играе на света Лусия вкъщи. Детската градина, в която ходеше в Риихимяки, още не отбелязваше празника. Майка й изпадна във възторг и й обеща да изпече традиционните кифлички и да й направи бяла роба и корона от свещи. Само дето баща й я гледа дълго и сериозно, с лице, помрачено от сива сянка, лишила го от изражение.

— Това семейство няма да празнува деня, посветен на жена, извадила собствените си очи, за да накара мъжа, злоупотребявал с нея заради красотата й, да спре. Жена, убита с кинжал, забит в гърлото й, след като изгарянето на кладата не свършило работа.

Лумики помнеше думите на баща си до ден-днешен. Помнеше как вълнението й изчезна. Сякаш я накараха да гълта цели кубчета лед. Майка й побесня, задето баща й си позволи да каже нещо толкова ужасно пред детето. Лумики обаче не бе наранена от думите на баща си. Най-лошото бе начинът, по който гледаше през нея, сякаш нито тя, нито радостта и нетърпението й съществуваха за него.

Сега гледаше как групичка гимназистки слизат по стълбището, облечени с дълги бели рокли, със зелени хартиени венци на главите и чаени свещи в ръце. Тинка вървеше начело на процесията. Дългата й червена коса се спускаше като ангелски облак от къдрици. Когато мина покрай нея, й се усмихна сладко и се понамръщи.

Щом процесията стигна до фоайето, облицовано с огледала, и песента на момичетата взе да затихва, Лумики осъзна, че в главата й текат думите на шведския текст на песента.

Stjarnor som leda oss, vdgen attfinna, bli dina klara bloss,fagra prastinna. Drommar med vingesus, under oss sia, tand dina vita ljus, Sankta Lucia.

От край време владееше по-добре фински. На шведски говореше много по-рядко. Най-често с баща си и с неговите роднини. Въпреки това за нея шведският бе езикът на поезията, езикът на песните, който докосваше безименни емоционални струни в душата й.

Drommar med vingesus.

Vigensus. Как може толкова красота да се побере в една дума? Криле. Шумоленето на криле. Или свистене — като свистенето на вятъра. Плясък — като плясъка на бързей или звука от бушуващ огън. Лумики чуваше думата в мелодични тонове, изпети от звънливия глас на дете. Гласът бе познат, но не беше нейният.

Изведнъж съзря пред себе си дървени стъпала, по които тичаше момиче и пееше „Света Лусия“ на шведски. Роза. Сигурно е изгубената й сестра Роза. Спомни си колко красива й се стори Роза, някак неземна, и как си помисли, че догодина иска да пее с нея. Защо нямаше спомен за следващата година? Не беше ли дошла?

В спомена Роза нежно й се усмихваше. Както се усмихват само по-големите сестри на по-малките.

Принцът стегна по-силно корсета на Лумики.

— Още мъничко и ще се превърнеш в покорна съпруга.

— Още мъничко и ще се научиш да се държиш по-добродетелно и сдържано. Вече не живееш в гората. Ти си кралица. Трябва да вървиш бавно и грациозно. Трябва да държиш езика си зад зъбите, когато говоря аз. Не можеш да викаш, нито да се смееш — това е неприемливо поведение. Имаш красиви рокли и скъпоценни камъни, и позлатени покои. Не разбирам защо не си щастлива. Защо не можеш да бъдеш задоволена?

Думите на принца ехтяха в ушите на Лумики. Усети как й става трудно да диша. Корсетът притискаше дробовете й. Периферията на зрението й се накъса и потъмня.

— Ако те стегна още мъничко, може би отново ще заспиш вечния си сън и ще мога да те върна в стъкления ти ковчег. В него беше по-красива за гледане. Беше по-сговорчива и по-мила. Влюбих се в девойката от стъкления ковчег, а не в тази непокорна, безочлива, невъзпитана личност, прекалено нормална и истинска — прошепна принцът в ухото й.

Тя не можеше да диша.

Кислородът й свършваше.

Опита се да си поеме дъх. Не успя. Просто не можеше да изпълни дробовете си с въздух. Усети, че се дави. Усети, че губи съзнание. Мрак разпери криле пред очите й.

Лумики падна, главата й се удари в пода. Очите й се зареяха напред и тя изведнъж се сети къде е виждала сандъчето, на което пасва ключът. В спалнята на родителите си, под леглото, увито в парче плат. Видя го там преди години, когато влезе в стаята им да вземе термометъра, а той бе паднал на пода и бе се търкулнал под леглото. Почуди се какво ли ще е това нещо, увито в кадифе. Вдигна крайчеца на плата и видя дървено сандъче.

За момент й се стори, че си спомня нещо от детството, нещо за съкровища, но тогава майка й и баща й се прибраха и тя изскочи от спалнята им, все едно е вършила нещо забранено. Никога не ги попита за сандъчето. Разбира се, не. Разбра, че тяхната тайна не е нейна работа.

Сега обаче беше нейна работа. Защото ключът бе у нея.

Това беше последната й мисъл, преди да припадне.

Капчици вода по лицето й. Като летен дъжд. Лумики отвори очи и съзря разтревожения поглед на Сампса.

— Добре съм — успя да каже.

Беше лъжа, но не по начина, по който той щеше да я разбере. Тя лежеше върху нещо меко, вероятно одеяло от склада с реквизит, а краката й бяха вдигнати. Корсета го нямаше. Освен Сампса около нея стояха Алекси и Тинка, която държеше бутилка вода. Изглежда, тя бе пръскала лицето на Лумики.

— Казах ти да внимаваш с този корсет — сопна се Тинка на Алекси.

— Изобщо не го стегнах — защити се той.

— Не е виновен корсетът — рече Лумики и бавно се изправи.

В главата й отново се надигна мрак, но тя се опълчи на замайването. Трябваше да убеди останалите, че всичко е наред, защото иначе нямаше да я пуснат да си тръгне.

— Сигурно просто не съм яла достатъчно. А и снощи заспах доста късно.

Сампса и Тинка се спогледаха. По лицето на Алекси се изписа облекчение. Тинка се намръщи и се взря по-отблизо в Лумики.

— Добре. Случват се такива неща. Сега изглеждаш по-добре — каза накрая.

Лумики се надяваше, че никой няма да забележи треперещите й крака. Сампса я погали по гърба със сигурна, успокояваща ръка. Прииска й се да се облегне на него и да го остави да я крепи, но сега не беше моментът за това.

— Хайде да приключваме за днес — предложи Тинка.

— Идеята май не е лоша — отвърна Лумики. — Сцената трябваше да свърши с това как ми развързва връзките на корсета и аз избягвам в гората, обаче май малко кривнахме от сценария.

Успя да ги разсмее. Хубаво.

— Генерална репетиция след два дни. И слушайте — пиесата ще бъде фантастична! Благодаря ви, че полагате толкова усилия.

Енергията на Тинка успя да развълнува всички в залата. Въздухът се изпълни с бъбрещи гласове. Алекси бутна леко Лумики по рамото.

— Извинявай — прошепна той.

— Няма нищо — отвърна тя.

— А сега ще те заведа вкъщи и ще те разглезя безобразно — прошепна Сампса в ухото й.

Лумики внимателно се освободи от прегръдката му.

— Звучи страхотно, но днес трябва да отида да се видя с нашите.

Принуди се да погледне Сампса в очите, колкото и да й беше трудно.

— Точно днес ли? — попита Сампса.

— Имаме семейна традиция за Деня на света Лусия.

Лъжа номер две. А може и да не беше точно лъжа.

Макар баща й да беше казал, че няма да празнуват този ден, през последните години един от братовчедите му редовно организираше семейни сбирки в Деня на света Лусия в Турку. Лумики знаеше, че майка й и баща й ще са на точно такава сбирка днес и няма да се приберат по-рано от следващата сутрин. Щеше да има предостатъчно време да проучи съдържанието на сандъчето.

Сампса изглеждаше разочарован. На Лумики й беше трудно да понесе обезсърчения му, малко притеснен поглед. Но нямаше избор. Трябваше да получи някакви отговори на въпросите си тази нощ, иначе щеше да полудее.

Когато устните им се срещнаха, тя се опита да пропъди мисълта, че това е целувка на Юда.