Сала Симука
Черна като абанос (14)

14

Винаги върви в светлината, Лумики.

Това бяха последните думи на баба й към нея. Ракът на панкреаса бе й отнел баба й преди пет години. Посещаваше я в болницата и се навеждаше към нея, та да я погали по бузата със съсухрената си, сбръчкана ръка. Лумики обичаше баба си, тази силна, но и крехка жена, без въпроси или задръжки. Баба й също я обичаше. Не се съмняваше и за секунда. Но родителите на баща й бяха по-дистанцирани. Живееха в Оланд и не ги виждаше толкова често.

И все пак как баба й е могла да скрие от нея, че е имала сестра? Имаше чувството, че са я захвърлили в някаква странна, изкуствена реалност, където всички заговорничат срещу нея. Скрита камера. Огромна пиеса. Риалити шоу, което всъщност се развива по сценарий, и тя е единствената, която не го знае.

Винаги върви в светлината.

Думите на баба й нахлуха в съзнанието й, докато вървеше покрай централния площад в града, на път за къщи от училище. Цветните коледни лампички къпеха улицата в жълто и златно. Светлинните цветя и снежинки, гирляндите от лампички, увити около стволовете и клоните на дърветата и по витрините на магазините те караха да забравиш, че ако електричеството на града внезапно спре, хората ще се лутат в непрогледен мрак. Когато има светлина, хората забравят мрака. Лумики се почуди дали и баба е мислила така. Че ако изпълни живота на Лумики със светлина и радост, трагедията от миналото ще изчезне.

Защото в миналото й нямаше как да няма трагедия. Разбра го сега, след като видя снимките. Само огромна трагедия би обяснила, макар и отчасти, немислимия факт, че сестра й е била скрита от нея.

Лумики не бе мигнала предишната нощ. След съобщенията на преследвача беше изключила всички лампи, беше дръпнала всички завеси, бе взела най-острия нож от кухнята и бе се свила на кълбо в ъгъла на дивана, вторачена в пространството пред себе си. Беше слушала по-напрегнато от всякога, подскачайки при всеки вой на вятъра и всяко изскърцване на къщата — дори и от плющенето на мокрия сняг по прозорците. Беше толкова уплашена, та си помисли, че може да умре от страх. Искаше да се обади на Сампса или на Блейс, или на полицията, но не можа.

Преследвачът бе вързал ръцете й, бе я парализирал, бе я лишил от възможността да се движи и да диша.

Докато нощта бавно напредваше, Лумики се замисли кой би могъл да бъде преследвачът й, но не успя да измисли дори приблизително възможен отговор. Откачалка. Луд. Но кой би могъл да знае толкова много? Кой би могъл да знае за сандъчето и снимките, за ключа? Кой би могъл да вземе ключа? Родителите на Лумики, разбира се, но макар все повече да се съмняваше в любовта им към нея, не можеше да повярва, че е възможно да стоят в дъното на това мъчение. Собствените й майка и баща? Не, не беше възможно.

Само дето не бе в състояние да отдаде цялото си внимание на въпроса за самоличността на преследвача си, защото беше изцяло погълната от мисълта какво се е случило с Роза. Това й се струваше по-важно от всичко. Трябваше да намери отговор, преди да мисли за другите неща.

Преследвачът й беше дал ключа, но беше оставил друга ключалка заключена. Лумики знаеше, че е в ръцете му. Беше сигурна, че той знае отговора на въпроса й.

Когато утрото най-сетне плъзна — уморен, сив декемврийски поглед по северното полукълбо, тя се надигна от дивана на скованите си крака, като си помогна със също толкова скованите си ръце. Беше на косъм да загуби съзнание. Прибра ножа в кухнята и после заличи всички следи от присъствието си в къщата. Движеше се механично. Понякога, когато нямаш силите и ресурсите за нещо повече, се налага да се движиш на автопилот.

Свърши каквото трябваше да се свърши. Забрави всичко останало.

И така, Лумики се качи на сутрешния влак за Тампере, отби се в апартамента си да се преоблече и да изпие набързо чаша кафе, и пое към училище. Нормални неща, нормален живот, сякаш всичко беше както обикновено. Навсякъде около нея хората живееха живота си, бързаха за работа и училище. Имаше чувството, че ги наблюдава през стъкло, от прозрачния си ковчег. Беше при тях, но не съвсем.

Имало едно време момиче, което го нямало.

Роза, която бе просто заличена. Лумики, която вървеше и дишаше и отстрани сигурно изглеждаше като напълно живо същество, макар отвътре да чувстваше само чернота. Беше празна обвивка на човешко същество.

В училище първият човек, когото видя, бе Хенрик Вирта, преподавателят по психология. Изгледа я загрижено.

— Да не си болна? — попита той.

— Не. Зимна депресия — отвърна Лумики.

— По това време на годината трябва да внимаваш да спиш достатъчно и да поемаш достатъчно светлина — каза Хенрик и се усмихна топло.

Енергията на Лумики й стигна за едно кимване. После срещна Сампса, който изглеждаше още по-разтревожен от изтощения й вид.

— Просто стоях до късно с нашите — излъга Лумики.

Започваше да мисли, че ако се наложи да излъже още веднъж, ще повърне.

— Шантави финско-шведски купонджии — засмя се Сампса.

Това някак си предизвика караницата. Лумики се раздразни от думите му, от усмивката му, от тона му, от всичко всъщност. Вбеси се, когато той каза, че ще я почака в библиотеката след училище, за да я изпрати до дома й.

— Ужасно съм изморена, искам само да си легна да спя като шантава финно-шведка сама в шантавото си финско-шведско легло — рече тя.

— Обещавам, че ще си мълча и няма да те притеснявам — спокойно каза Сампса.

— Не, тази нощ искам да остана сама.

— Напоследък често искаш да оставаш сама.

— Такава съм. Знаеше го, когато започнахме да се виждаме.

— Понякога имам чувството, че съм доста незначителна част от живота ти.

Лумики съзря мъката в очите му и при други обстоятелства това щеше да й причини болка. Но не и днес. Днес тя се чувстваше толкова изморена, толкова изнервена и потисната, че мъката на Сампса й се стори обвинителна. Какво да каже?

Не искам да дойдеш с мен, защото всяка дума, която произнасям, е лъжа? Лъжа те, за да те защитя, но днес повече не издържам да го правя? Не можеш да ме спасиш. Никой не може.

Целия ден в училище прекара обгърната от непрогледна черна мъгла. Сега вървеше по моста над бързеите в реката в центъра на града, в компанията на почетен кордон от коне, нарисувани със светлина. Тази част от коледната украса на града й се струваше най-хубавата. Коне, вдигнали се на задните си крака, предните им копита, биещи във въздуха, толкова реалистични, та почти се чуваше цвилене.

Винаги върви в светлината.

Никога нямаше да излезе от мрака, ако не разбереше истината.

Лумики реши, че вече е време да се свърже с преследвача си по своя инициатива. Извади телефона от джоба си и изпрати съобщение на номера, от който бе получила неговите.

Искам да се видим.

Надяваше се, че това е достатъчно ясна покана за „сянката“ й. Ако беше успяла да научи нещо за начина му на мислене досега, то бе, че няма да устои на такова изкушение.

Лумики знаеше, че играе опасна игра, но трябваше да открие кой стои зад всичко това.

Пред вратата я чакаше изненада. Сампса. Седеше на стълбите с кошница за пикник до себе си.

— Ако искаш, ще си тръгна. Но си помислих, че ще ти дойде добре да хапнеш нещо и може би да направя масаж на шията ти.

Сампса изглеждаше толкова обезоръжаващо сладък с дебелата си светлозелена вълнена шапка, с очи, пълни с надежда, че почти разби сърцето й. С какво е заслужила такава безусловна, непоклатима любов?

— Наистина ли мислеше да ме водиш на пикник през декември? — попита тя.

— Разбира се. Нося и одеяло, и всичко. Апартаментът ти е малък, но на пода има достатъчно място.

Сампса се усмихна широко. Лумики го сграбчи за яката на палтото и го целуна нежно и продължително, защото точно в момента той го заслужаваше повече от всеки друг.

Вътре Сампса наистина разстла одеялото на пода и взе да вади от кошницата багети, пресни сирена, грозде и шоколадови кексчета. После пусна албум със съвременен фолк на Сана Курки-Суонио. Казваше се „Черно“. Сампса сложи Лумики да седне на пода, подаде й хляб и сирене, наля й чаша червено вино и сложи ръце на раменете й.

— Наслаждавай се — прошепна в ухото й.

Тя затвори очи. Сампса беше толкова добър, толкова чудесен, та се изплаши да не избухне в сълзи.

Познавам, познавам и вятъра, и покоя. Далечни, далечни сенки на брегове виждам. Къде ли, къде да отида сама, Къдели, къде ще намеря почивка? Не мога, не мога да вляза в земята. Там болест, там болест ще ме надвие и в блато, и в блато не ще се подхлъзна, преди смъртта, преди смъртта да ме целуне. Бих спала, бих спала, но животът е лек. Бих пила, бих пила, но жадна не съм.

Ритъмът и думите на песента, нежните движения на Сампса, топлината на червеното вино във вените й. Всичко това оформи мек, пухкав, приказен свят около Лумики. Дали е възможно да остане тук? Да забрави всичко останало? Поне за момент?

Масажът на Сампса беше приятен. Само че Лумики не можа да не се сети за другите ръце, които наелектризираха кожата й по съвсем различен начин, разпращаха вълни от удоволствие по цялото й тяло само с няколко леки докосвания. Блейс. Мислеше си за Блейс, макар той да беше човекът, за когото не биваше да мисли. Беше нечестно спрямо Сампса.

В този момент телефонът й изписука, че е получила съобщение. Посегна да го вземе.

— Не го чети сега — помоли я Сампса.

— Трябва — каза тя и взе телефона.

Ръцете на Сампса се свлякоха от раменете й. Пухкави те облаци вече бяха се разпръснали, а биенето на сърцето й отекваше в ушите й, обзета и от ужас, и от надежда. Но съобщението не беше от преследвача. Беше от Блейс.

Непрекъснато мисля за теб. Ти си първата ми мисъл сутрин и последната вечер. И през целия ден. Винаги ще те обичам.

Лумики усети как бузите й пламват. Възможно ли е връзката им да е толкова силна, та той да усеща, когато мисли за него? Стана и отиде в кухнята.

— От кого беше? — попита Сампса.

— От майка ми. Забравила съм си една риза у тях.

Лъжа, лъжа, лъжа. Поредната лъжа.

Лумики автоматично отвори чекмеджето, в което държеше брошката дракон, подарък от Блейс, и я извади. Погали изящните люспи. Де да можеше да я закачи на ревера на палтото си и да я носи гордо. Защо не може животът й да е лесен?

Чу Сампса да става от одеялото. Бързо пъхна брошката в джоба си. После изтри съобщението от Блейс. Всъщност трябваше направо да изтрие номера му. Само че не можеше, още не.

Ела, приятелю, заведи ме някъде, където има пепелянки и скорпиони. Ела, приятелю, заведи ме някъде, където бодли ще ни разкъсат на парчета.

Ела, приятелю, да се отклоним от пътя.

Там искам да отида, извън пътя.

Гласът на Сана Курки-Суонио изпълваше съзнанието на Лумики.

— Може ли да спрем музиката? — попита Сампса.

— Разбира се. Какво ти се прави?

— Спи ми се — отвърна тя и тръгна към леглото, без да го погледне в очите.

Изведнъж усети такава умора, че не можеше да стои на краката си. Строполи се на леглото с дрехите, уви се с одеялото и тутакси заспа.

В първия момент не разбра какво я е събудило. Обърна глава. Сампса спеше дълбоко. Повдигна се на лакти и се огледа. Сампса бе разчистил пикника и бе сгънал одеялото. Явно бе спала толкова дълбоко, че нищо не беше чула.

Едва когато взе телефона си да провери колко е часът, видя, че я е събудило съобщение. Часът беше 10:15. Този път съобщението бе от преследвача й.

Ела в Сарканиеми. Има ли по-подходящо място за срещата ни от лунапарк? Там ще ти кажа всичко.

Често те гледам дори когато не те виждам. Имам си специално място за това. Имам твои снимки. Направих ги тайно. На всичките си толкова сладка и замислена, понеже не знаеш, че някой те вижда. Закачил съм ги по стените на тайната си стая. Понякога те галя по челото с пръст. Докосвам извивката на пълната ти долна устна и си мисля какво би било да те целуна.

Пазя и всички вестникарски статии за теб. И купища документи, които дори още не знаеш, че съществуват. Направих схема на живота ти досега на стената. Толкова много си преживяла.

Мислеше, че си изгубила онази оранжева ръкавица, нали? У мен е. И тя, и сребърната ти писалка, и копчето, дето се откъсна от бялата ти блуза. Те са малките съкровища, които галя, тъй като още не мога да галя теб.

Понякога влизам в „стаята на Лумики“ със свещи и говоря с теб. Гледам как пламъчетата карат бузите ти на снимките да поруменеят. Толкова си красива. Ти си най-красивото създание, което съм виждал.

Ала снимките не са достатъчно. Сувенирите са просто сурогати.

Искам те напълно, с всичките си сетива. Искам да те виждам, да те подушвам, да те вкусвам, да те докосвам. Никога не съм искал нещо или някого толкова силно. Ти си целта на живота ми, смисълът на съществуването ми, скъпа Лумики.