Сала Симука
Черна като абанос (10)

10

Лумики се събуди от горещина и чувство за безпокойство. Хвърли поглед към телефона. Беше 3:20 през нощта. Час, в който би трябвало доволно и щастливо да спи дълбок сън. Ръката на Сампса бе увита около нея, момчето излъчваше топлина. Обикновено усещането й беше приятно, но точно в момента топлината й идваше в повече. Измъкна се от ръката му и стана от леглото. Сампса измърмори нещо насън и продължи да похърква тихичко. Да спи спокойно, в пълна безопасност. Лумики погледна тила му, разрошената коса и остави нежността, която изпитваше към него, бавно да я изпълни.

Милият, сладък Сампса. Спящ като невинно дете. Необичайно невинен дори и когато е буден. Безстрашен, защото никога не бе имал причина да се страхува. Наясно с факта, че е стойностна личност, защото никой не бе подлагал този факт на съмнение и не бе го стъпквал в калта.

Лумики затвори вратата след себе си, когато влезе в кухнята. Включи лампата и се опита да реши дали да си направи кафе. Ако си направеше, със сигурност нямаше да успее да заспи отново, но в момента имаше остра нужда от силния аромат и познатия вкус. От онази първа остра глътка, дето после се превръщаше в сладостно усещане за покой и свежест. Дето изостряше сетивата й.

Тъкмо се готвеше да вземе кафеварката, когато видя, че екранът на телефона й светва. Съобщение. Кой би могъл да й пише посред нощ?

Моя Лумики, ти си будна. Виждам лампата през прозореца. Не си и помисляй да будиш дълбоко заспалия си приятел. Това е само между нас, както всички други важни неща.

Устата на Лумики пресъхна. Стана й трудно да диша. Съобщението бе пратено през анонимен сървър, така че на екрана се изписа само номерът на интернет доставчика, а не номерът на изпращача. Преследвачът й не оставяше нищо на случайността — не бе оставил никакви следи, дори и неволно.

Бягство. Скривалище. Тъмнина. Това бе първата й реакция, макар да знаеше, че е безполезно. Вече беше я видял. Не можеше да се скрие. Затова с леко треперещи крака се приближи до прозореца и се загледа в мрака. Забрани на ръцете си да треперят и ги притисна към стъклото, за да си оформи малко прозорче към външния свят. В парка нямаше никой. Сенките на дърветата не се движеха. Но имаше твърде много тъмни кътчета, в които можеше да се скрие преследвачът й, бяха безброй. Можеше да се намира в отсрещната сграда. Можеше да е почти навсякъде. Можеше да я види. Тя не можеше да го види. Ново съобщение.

Излез. Искам да ти покажа нещо.

Лумики едва не запокити телефона си в стената. Този човек да не би да мислеше, че е лишена от инстинкт за самосъхранение? Че ще излезе в нощта просто ей така само защото някакъв откачалник й е пратил съобщение? Вярно, понякога действаше рисковано, но не беше чак толкова луда.

Седна до масата и погледна телефона. Можеше да го изключи. Преследвачът й можеше да си праща съобщения цяла нощ, ако искаше, но тя нямаше да ги прочете. Точно тогава дойде трето съобщение.

Виждам, че няма да излезеш. Жалко. В такъв случай ще трябва да направя нещо друго тази нощ. Имам адреса на Ана-София. Мисля, че ще й отида на гости. Да й предам ли нещо от теб? Ако имаш да й казваш нещо, сега е моментът. На сутринта няма да може да го чуе. Или каквото и да било друго.

Лумики стана толкова бързо, че столът се прекатури. Човекът, който пращаше съобщенията, явно блъфираше. Що за идиотска заплаха? Нямаше да убие Ана-София. Не можеше. Просто искаше да види докъде може да я тласне.

Ами ако говореше сериозно?

Да не промени решението си? Имаш две възможности, Лумики. Или ще излезеш сега, или Ана-София ще умре преди изгрев-слънце. Може би искаш тя да умре. Ако е така, щастлив съм да изпълня желанието ти. За теб съм готов на всичко, любов моя.

Лумики знаеше, че не може да поеме този риск. Не знаеше с кого си има работа, но й беше ясно, че преследвачът й знае за нея неща, които не би трябвало да може да научи. И наистина бе възможно да е готов на всичко.

Дрехи. Палто. Внимателно надзъртане в спалнята за последен път, за да се увери, че Сампса спи. Все същото тихо, спокойно похъркване. Надраска бележка, в която казваше, че не е могла да спи и е излязла да се поразходи. Искрено се надяваше Сампса да не се събуди, преди да се е върнала. Ако се върнеше.

Не, Лумики не бе се поддала на страха, макар той да я заливаше като потоп, в който се давеше.

Навън ръмеше. Преди да остави входната врата да се затръшне, стисна дръжката толкова силно, че ръката я заболя. Огледа се, но не видя никого. Що за игра играеше онзи? Беше излязла. Изпълняваше инструкциите. Последва ново съобщение.

Добро момиче. Но нощта е студена. Искам да те отведа някъде на топло. Знам, че тичаш бързо. Имаш точно петнадесет минути, за да стигнеш до двореца „Милавида“. Ако не стигнеш навреме, ще променя плановете си и въпреки всичко ще отида да убия Ана-София. Времето започва да тече сега.

Лумики вече тичаше, докато четеше последните думи. Мократа, хлъзгава паркова алея сякаш се опитваше да избяга от кубинките й. Защо не беше се сетила да обуе маратонки? Трябваше вече да е научила, че рано или късно й се налага да тича. В това бе се превърнал животът й от миналия февруари.

Бързо прецени най-бързия маршрут. До края на парка, през железопътните релси, после право към реката. Под краката й жвакаше сиво-кафява кал. Студеният дъждец се просмука в палтото и шапката й и замъгли зрението й. Уличните лампи светеха мъждиво. Местата, до които светлината им не стигаше, тънеха в непрогледен мрак.

Докато тичаше и гледаше как напредва времето, Лумики се питаше дали в цялата работа има някакъв смисъл. Защо го правеше? Защо толкова я интересуваше дали преследвачът й ще изпълни заканата си? Не беше виждала Ана-София от две години. Нямаше нищо общо с нея. Не би трябвало изобщо да я вълнува какво може да се случи на бившата й мъчителка от училище.

Когато пресече жп линията и пое на север към реката, тя осъзна, че не би могла да постъпи по друг начин, защото част от нея наистина искаше Ана-София да умре. Представяше си го толкова често, даже бе го сънувала. Дори и след като се отърва от мъчителите си и се премести в Тампере. Една малка част от нея жадуваше отмъщение, искаше да изпита усещането, че злото е било наказано. Заради Ана-София и Ванеса бе преживяла няколко години, през които мечтаеше да е мъртва, за да не се налага да търпи изтезанията им. Оправдано отмъщение.

Ако беше си останала вкъщи, беше легнала отново и Ана-София наистина бе умряла, щеше да се чувства отговорна. Щеше да се чувства виновна, защото част от нея жадуваше тази смърт.

Оставаха пет минути. Лумики тичаше по улицата. Стъпи на моста, който прекосяваше реката и водеше до двореца в парка от другата й страна. Мостът беше мокър. Студеният, влажен въздух измъчваше дробовете й. Тя обаче щеше да успее. Трябваше да успее.

Този парк не бе сред любимите й места. Беше красив наистина, с дълга история — построен, общо взето, върху гола скала в началото на 19-и век. През лятото беше смайващо зелен и от него се откриваха великолепни гледки към езерото. В парка вирееха какви ли не скалолюбиви растения, огради, издигнати от речни камъни, и дори най-високата топола във Финландия. При други обстоятелства би го сметнала за най-хубавия парк в Тампере.

Само че точно тук Блейс бе скъсал с нея. Ето защо всеки път, когато дойдеше, изпитваше объркваща смесица от тъга и безпокойство. Сега паркът бе тъмен и тих като гроб. Парк, излязъл от нечий кошмар.

Дворецът музей се издигаше бял и за съжаление, запуснат в центъра на парка, в най-високата му точка, във величествена самота. Лумики усети болка в дробовете, когато напрегна последните си сили да се изкачи по хълма.

Милавида. Това бе първоначалното мелодично име на двореца. Историята на „Милавида“ бе трагична. Собственикът на текстилната фабрика „Финлисон“, синът на Вилхелм фон Нотбек, Петер фон Нотбек, го построил за семейството си, живяло дотогава в една вила в съседство с каменистия хълм, на който се издигнал дворецът. Само дето семейство Нотбек така и не заживяло в новия си дом, завършен през 1898 г., защото съпругата на Петер, Олга, починала при раждането на близнаци, а Петер умрял шест месеца по-късно, след операция на апендикса в една парижка болница. Дворецът бил продаден на градските власти през 1905 г. В тъмната декемврийска нощ „Милавида“ изглеждаше като призрак на сграда. Безплътен дворец. Може би семейство Нотбек най-сетне бяха се нанесли в новия си дом след смъртта си.

Лумики погледна телефона си. Беше стигнала навреме. Идеше й да се разкрещи към преследвача си да се покаже най-сетне. В този момент дойде ново съобщение.

Подрани с една минута. Оказа се по-бърза, отколкото очаквах. Заслужи си наградата. В основата на двореца, от лявата му страна, ако стоиш с лице към езерото, има малка дупка. В нея има нещо за теб.

Първо игра на гоненица, сега — криеница. Преследвачът й явно изпитваше някакво извратено удоволствие от всичко това. Лумики се приближи до лявата страна на сградата и започна да опипва студената каменна основа. Нищо. Никаква дупка. Взе да й омръзва. И тогава, точно преди да се откаже и пръстите й да се вкочанят, попадна на цепнатина почти до земята. Пъхна пръсти в нея и докосна нещо метално. Издърпа го.

На дланта й лежеше малък бронзов ключ.

Поздравления. Това е ключът към голямата тайна в живота ти. Сигурен съм, че щом си спомниш достатъчно, ще се сетиш за какво служи ключът. Но сега е време да се прибереш и да се увериш, че твоят принц спи в безопасност. Едва ли би искала да му се случи нещо. Дори да не е единствената ти истинска любов.

Лумики не подозираше, че може да тича към къщи още по-бързо, отколкото бе тичала насам. Страхът й даде криле. Ако този ненормалник направеше нещо на Сампса…

Вкъщи всичко беше както трябва. Сампса спеше в леглото. Лумики се съблече, смачка бележката, която бе написала, преди да тръгне, и я хвърли в кофата за боклук, после се пъхна в леглото. Сампса се обърна и я прегърна. Косата му беше влажна. Дали беше сънувал кошмар, от който бе се изпотил?

Изведнъж Лумики се почувства толкова изморена, че очите й сами се затвориха. Заспа, без да сънува сънища или кошмари за тайнствения ключ, който чакаше в джоба на палтото й. Ключът със сърцето.

Хората са толкова доверчиви. Ако си достатъчно убедителен и внушаваш доверие, те поглъщат всяка твоя дума и се влюбват във вкуса й, който нашепва, че е истина. Ето защо беше толкова лесно да взема ключа. Хората ми се доверяват и ми разкриват неща, за които в друг случай не биха продумали. Достатъчно беше да създам атмосфера на спокойствие и поверителност и накрая дори той се разприказва. Не бива да забравяме и че алкохолът също помага на хората да се отпуснат. Ключът беше скрит там, където той бе предположил.

„Не е ли извратено, че още го държат на рафта в библиотеката, зад «Дървото на феите на Тититъмпкин»?“ Това попита, когато го напих.

Съгласих се, макар да мисля, че на този свят има къде-къде по-извратени неща. Кой съм аз да съдя решенията на другите? Всички се стремим да опазим тайните си по свои си начини.

Исках да ти го дам, за да си спомниш. Мога просто да ти кажа всичко, което знам, но ще бъде скучно. Предпочитам сама да се досетиш. Така ще е по-истинско. Тогава спомените ти ще се върнат.

Може още да не си в състояние да видиш нещата по този начин, но именно затова ти правя подаръци. Един по един. Най-хубавите подаръци, които някой някога ти е правил.

Давам ти миналото ти.

Давам ти тайната ти.

Давам ти онази, която всъщност си.

Давам ти самата теб. Най-сетне.

Тогава ще бъдеш готова да приемеш последния ми подарък — моята вечна любов, защото ще разбереш, че аз съм единственият човек, който може да те обича толкова много. Тогава и ти ще се научиш да ме обичаш. Ние сме еднакви. Ние сме едно.