Сала Симука
Черна като абанос (8)

8

Лумики ревнуваше. Даде си сметка, че никога досега не е изпитвала това чувство толкова силно. Преди искаше да е друг човек. Някой, който няма нужда да крие синините си, когато се прибере вкъщи, да изсмуква кръвта от долната си устна и да казва, че ей сега се е препънал и е паднал. Само че това бе по-скоро отчаян копнеж да избяга от живота си, отколкото ревност.

Бащата на Сампса донесе чиния с куп топли палачинки и ги сложи на масата.

— Е, едва ли ще спечелят конкурс за красота — каза той.

— А ти какво очакваш, след като, докато ги пържеше, с едното око гледаше онази игра на айпада? — отбеляза майката на Сампса и потупа мъжа си по ръката.

Малката сестра на Сампса, Саара, се люлееше на стола си.

— Аз ще изям поне шест палачинки! — обяви тя.

— Как обръща палачинките пингвинът? — попита Сампса.

— Не знам, как? — отвърна сестричката му.

— С плавниците!

— Какво? О… — каза Саара, когато разбра, и избухна в заразителен смях.

— Още един — рече Сампса. — Кой динозавър обича палачинките най-много?

— Кой? — попита Саара.

— Трисироптопса!

Саара почти падна на земята от смях.

— Ще остана цяла седмица, хора — самодоволно обяви Сампса.

— Ти си виновен, че имат такова чувство за хумор — обърна се майката на Сампса към баща му.

Бащата на Сампса сви рамене и се ухили гордо.

Лумики гледаше сценката с недоумение.

Не беше свикнала със семейна обстановка, в която хората се шегуват и се смеят през цялото време. Освен това в семейството на Сампса сякаш всички непрекъснато говореха. Думите летяха между тях, все едно бяха топки, които си подхвърляха и част от тях падаха на пода, без никой да им обърне внимание. Начинът им на общуване изглеждаше хаотичен, но не беше. Всички успяваха да следят разговора повече или по-малко. Дори Саара, която беше само на четири години.

Един някак уютен хаос се усещаше и в дома на Сампса. И най-добронамереният човек не би го нарекъл подреден. Беше пълно с вещи — играчки, разхвърляни по пода, дрехи, захвърлени по облегалките на столовете, камари списания и книги, полуотворени кашони и кутии, които бяха или току-що пристигнали, или щяха да бъдат изпратени. Домът на родителите на Лумики никога не бе изглеждал така.

Тя завиждаше на Сампса за семейството толкова много, та чак сърцето я болеше. Всичко говореше, че животът им е тук и сега. Грижеха се един за друг и се радваха на компанията си. Забавляваха се. Държаха се естествено, нямаше напрежение, нямаше преструвки, претенциозност или фалш дори когато сред тях бе непознат като нея. Бяха я приели като роднина, с която не са се виждали отдавна и от която се очаква да участва в живота на семейството. Лумики никога не беше се чувствала толкова добре дошла, както когато пристъпи прага на семейството на Сампса. Шведско-финските й роднини по бащина линия винаги й се бяха стрували някак чужди, нищо че и те си имаха весели семейни песни и обичаха да си приказват. Всеки път, когато се съберяха, тя се чувстваше като черната овца, от която всички искат да е различна, по-весела и по-общителна. Семейството на Сампса бе като самия него, без всякакви изисквания или очаквания.

С крайчеца на окото си Лумики гледаше Сампса, доволен, широко усмихнат, да слага палачинки в чинията на сестра си. Знаеше, че тя никога не изглежда така, когато е с родителите си.

Всичко в живота на Сампса бе толкова хубаво. Щастието му беше съвсем очевидно и напълно заслужено. Характерът му беше такъв, че към всички се държеше топло и дружелюбно. В неговия свят нямаше премълчани тайни, заплашителни писма или страх от смъртта. В неговия свят не се предполагаше приятелката му да позволява на бившето си гадже да масажира врата й с ясното съзнание за забраненото желание, което допирът му ще събуди.

Лумики гледаше суетнята на семейството на Сампса и изведнъж се почувства смразяващо сама. Страхът й, тъмните кътчета на съзнанието й, гневът й, ален като кръв, черните сенки на гората й, мътните й води и дълбоките подводни течения никога нямаше да станат част от живота на тези хора — тези весели, лъчезарни, щастливи, смешни, шумни, почти дразнещо бъбриви и абсолютно великолепни хора.

— Ръцете ми лепнат! — каза Саара и вдигна червените си длани.

В края на краищата бе успяла да изяде само три палачинки.

— Ами нали изяде половин кило ягодов конфитюр с палачинките. При това с ръце.

Сампса се наведе да избърше ръцете на сестра си със салфетка.

Лепкав ягодов конфитюр. Червено. Лепкаво. Топло. Кръв.

Образите прелетяха през съзнанието на Лумики толкова бързо, че не успя да ги задържи. В главата си видя конфитюр, капещ по пода. Видя локва кръв, която растеше ли, растеше. Тръсна глава. Откъде идваха тези образи?

— Сега може ли да си играя? — попита Саара нетърпеливо.

— Да — отвърна майка й.

— Лумики ще дойде с мен да играем на принцеси — заяви Саара и стисна ръката й със своята още лепкава ръчичка.

Лумики трепна от докосването. Окървавена ръка. Ръка, която не мърдаше дори когато тя я буташе. Ръка, която ставаше все по-студена.

— Тя може да иска да хапне още. Попитай я учтиво — рече бащата на Сампса.

— Ще дойда — побърза да каже Лумики.

Искаше да се отърси от странните образи, които блясваха и изчезваха пред очите и като светкавици.

Саара сложи натруфена шапка с дантели на главата на Лумики, после навлече розова рокля над дрехите си и размаха вълшебната си пръчица.

— Това е и вълшебна пръчица, и меч — гордо заяви момиченцето и вдигна лъскавата пръчица.

— Много удобно. Ако се появят чудовища, можеш да направиш заклинание, за да станат добри, или да ги прогониш с меча — рече Лумики.

Главата я засърбя от дантелената шапка, но тя я остави на мястото й. Можеше да изтърпи малко дискомфорт за една игра.

— Чудовищата са ми приятели. Но ако дойде злият принц, ще отрежа главата му. И после ще го превърна в сладка малка жабка.

Лумики се усмихна. В това семейство обичайните роли на приказните герои явно се разменяха, и то неведнъж. Саара започна да танцува дивашки, все така пременена с розовата си рокля на принцеса. Малка Червенорозка.

Последното писмо от преследвача й проблесна в съзнанието й. Опита се да потисне образа, но не успя. Думите напираха напред, удряха я като вълни, носещи се към бряг, отново и отново. Носеха се все по-високи и се разбиваха сред бяла пяна.

Червенорозка. Роза.

Лумики седна на пода, защото краката й бяха омекнали. Това не беше сън или случайна фантазия. Беше истинско. Беше спомен.

Роза. Роза.

Името на сестра й бе Роза.