Сала Симука
Черна като абанос (16)

16

„Сянката“ понякога кръжеше до нея, друг път се отдалечаваше. Силуетът й беше неясен и променлив. Не успяваше да запомни формата й.

Лумики се опита да фокусира поглед. Всичко пред очите й бе размазано. Болеше я главата, ръцете и краката си усещаше натежали, като в кошмар. Клепачите й не искаха нищо друго, освен да се затворят. Тя обаче ги накара да се вдигнат.

Лежеше по гръб. Отдалечи лявата си ръка от тялото и попадна на препятствие. Същото нещо стана и с дясната. И с краката й. Успя да вдигне едната си ръка достатъчно високо, че да попадне на поредната преграда. Странно. Все още виждаше и нагоре, и настрани. Или щеше да вижда, ако зрението й не беше толкова замъглено. Замъглени очи, замъглени мисли, които също сякаш не успяваше да фокусира.

„Не мина много и тя отвори очи.“

Гласът идваше отгоре. Идваше от „сянката“, която се движеше. Лумики смътно осъзна, че гласът й е познат, но не успя да го идентифицира.

— Знаех си, че ще бъдеш по-силна от принцесата в приказката. Няма отрова, която да ти действа дълго. Ти си боец. Цял живот се бориш. Дори на мен се опълчи храбро. Не показа страха си. Не каза на никого.

Мъглата взе да се оттегля от главата на Лумики. Най-сетне разбра какво затруднява бавните, непохватни движения на ръцете и краката й. Намираше се в ковчег. В стъкления ковчег от пиесата.

— Но сега борбата стигна своя край — продължи гласът на „сянката“. — Вече не е нужно да се бориш. Можеш да се предадеш и да станеш моя.

Лумики се опита да седне. Имаше чувството, че вените й са пълни с черно олово, което й пречеше да се движи нормално. Главата й се удари в стъкления капак на ковчега. Не се отказа, а се опита да вдигне ръце и да бутне капака.

Би трябвало да стане лесно. Знаеше го. Беше го правила многократно на репетициите. Сега капакът не помръдна.

— Бедната малка Лумики. Понякога животът ни поднася изненади. Нещата не стават, както очакваме. Понякога не можеш толкова лесно да излезеш от стъклен ковчег. Това не е пиеса. Не е приказка. Това е реалността. А в реалността, разбира се, капакът на ковчега е закован.

Лумики опита да накара замъгленото си съзнание да разпознае гласа. Толкова й беше познат. Трябваше да се сети. Трябваше да си спомни името.

Името бе толкова познато. Беше го произнасяла толкова често.

Просто не можеше да го открие в мъглата, която обгръщаше мозъка й. Знаеше само, че гласът не лъже. Капакът наистина бе закован.

— Може да се изненадаш, но ковчегът със закован капак е херметически затворен. Така че пести дъха си. Кислородът няма да трае вечно, а пък съм сигурен, че искаш да си в съзнание, докато ти разказвам всичко, което знам за теб.

Лумики легна обратно. Отпусни се, заповяда си тя. Дишай само колкото е необходимо. Успокой се. Иначе няма да оцелееш.

Няма да оцелееш.

По кожата й плъзна ужас, когато повтори думите наум. Можеха да се окажат истина.

— Сигурен съм, че си прочела всичките ми писма, което значи, че знаеш колко много знам за теб. От доста време те проучвам. Следях те и те наблюдавах, пазех те и те защитавах, шпионирах те и следвах всяка твоя стъпка. Правех го, защото още от самото начало почувствах, че двамата с теб сме еднакви. В нас живее мрак.

На Лумики й призля. Не беше сигурна дали гаденето е резултат от онова, дето казваше гласът, или от веществото, с което очевидно бе упоена. Опита се да диша по-равномерно. Да забави ритъма на сърцето си.

— Може да си се стреснала от приказките ми за кръв и убийства. Виждал съм изражението ти веднъж или дваж, докато четеше писмата ми. Изглеждаше стъписана и изплашена. Без нужда. Никога не бих ти написал тези неща, ако не знаех, че и ти си убиец. Всъщност от двама ни именно ти си убиецът. На мен просто ми харесва представата за убийството. Предполагам, че е неизбежно рано или късно да осъществя фантазията си. Но това още не се е случило. Ако беше проявила глупостта да кажеш на някого за писмата и съобщенията, щях да изпълня заплахите си. Щях да имам причина и оправдание да го направя. А какви са твоята причина и твоето оправдание, любов моя? Просто желание да убиваш? Вродено зло? Не се притеснявай обаче. И двата варианта са еднакво стимулиращи за мен.

„Сянката“ обикаляше стъкления ковчег, както хищник обикаля плячката си. Както хищникът обмисля къде да удари първо и кога. Дали да впие зъби в крака, в ръката, или в гърлото?

— Не знам дали си добра актриса, или наистина не помниш. Предполагам, че спомените ти са започнали да се връщат, когато четеше писмата ми. За кървавите ти ръце. За това как си убила сестра си Роза.

Пулсът на Лумики внезапно скочи до панически ниво. Възможно ли е „сянката“ да знае? Вярно ли е? Наистина ли е убила сестра си?

— О, мила моя Лумики, как пребледня. Може би не помниш. Как си забила острия нож в корема й и как си стояла хладнокръвно да гледаш как кръвта й изтича. Не си повикала бавачката за помощ. Тя дошла, когато вече било твърде късно. Чел съм всички полицейски доклади.

Замъглените сетива и мисли на Лумики напълно избиха връзка с настоящето. Само че думите на „сянката“ изведнъж й разкриха миналото с кристална яснота. Затвори очи и отново стана на три години.

Лумики беше на три, а Роза — на шест. Мама и татко бяха излезли, може би на театър, а момичетата гледаше и една отегчена тийнейджърка от съседната къща, Йеника. Тази вечер между Йеника и гаджето й се вихреше скандал, изцяло по телефона — тя непрекъснато звънеше на него, на приятелите си и на неговите приятели. За вечеря Лумики и Роза получиха само леко притоплени палачинки, останали от закуската, и ягодово сладко.

— И от къде на къде може да се мляскаш, с която ти падне, а аз ставам курва само ако говоря с някого? — сопна се Йеника по телефона. Сега говореше с гаджето.

— Какво е курва? — попита Лумики.

— Момиче, което има много гаджета — отвърна Роза с увереността на по-голяма сестра.

Йеника ги изгледа с досада.

— Наглеждай сестра си — каза тя на Роза и посочи Лумики. — Опитайте се да не се убивате за няколко минути.

После Йеника се качи на горния етаж, за да говори спокойно.

Имаше прекалено много сладко за малките палачинки и чиниите бяха покрити с него.

— Хайде да играем на смърт — предложи Роза.

— Как се играе? — попита Лумики.

— Ето така — каза Роза и размаза ягодово сладко по предницата на бялата си нощница. — Това е кръв.

Лумики последва примера. Сладкото беше хлъзгаво и покапа на пода. Ръцете й станаха лепкави. Засмя се. Роза обаче не беше свършила.

— Сега ни трябва оръжие, щом има кръв — рече тя и отвори едно чекмедже.

Лумики се стресна, когато видя острия нож в ръцете й.

— Забранено е да пипаме ножовете — прошепна тя.

— Да, но мама и татко ги няма. Освен това е само на игра — заяви Роза.

— Добре — прошепна колебливо Лумики.

— Тъжна съм. Искам да умра — каза Роза.

— Защо?

— Може би гаджето ми ме е изоставило. Не искам да живея повече! — изплака Роза с драматичен глас и размаха ножа във въздуха. — Ще се самоубия!

Тя насочи ножа към корема си. От разстояние, разбира се, надалеч от нощницата си.

След това всичко стана много бързо. Роза се подхлъзна на покапалото по пода сладко. Падна напред, без да пуска ножа, който се заби в корема й. Строполи се на земята по лице и не стана. Лумики изтича до нея и я бутна по рамото. Роза не реагира. Под нея се образува локва кръв.

— Глупава игра — каза Лумики.

Роза не отговори.

— Кажи ми нещо! — извика Лумики и напрегна всички сили да обърне Роза по гръб.

Очите на сестра й бяха отворени, но не гледаха към нея. От устата й потече кръв.

Лумики осъзна, че нещо никак не е наред.

Тя хукна, о, как хукна към горния етаж! Закрещя името на Йеника. Йеника беше в банята. Плачеше и викаше.

— Никога не съм обичала някого колкото теб!

Лумики взе да удря с юмруци по вратата на банята.

— Сега пък какво има? — сопна й се Йеника, без да отвори.

— Роза. Роза. Една глупава игра.

— Ами кажи й, че искаш да играете на нещо друго. Остави ме на мира за няколко секунди, става ли? — изхлипа Йеника.

Лумики също хлипаше, но от очите й не течаха сълзи.

Тя изтича към аптечката в спалнята на родителите им и извади кутия с лепенки. Ако ти тече кръв, трябва лепенка. Грабна онези с картинки на Мики Маус. Роза ги харесваше.

После се втурна обратно към долния етаж. Роза все така лежеше на пода. Имаше толкова много червена кръв. Ножът стърчеше от корема й. Изглеждаше нередно. Ножовете не биваше да изглеждат така. Лумики се опита да го извади, но не успя. Сложи няколко лепенки около ножа, но те веднага подгизнаха от кръв. Нощницата на Роза бе окървавена. Лепенките не помагаха. Раната не изчезна.

Кръвта бе лепкава като ягодово сладко, но топла, не студена.

Най-сетне Йеника слезе — със зачервени очи, подсмърчаща. Спря на прага на кухнята.

— Какво по дяволите…?

— Играехме на смърт — каза Лумики. — Но играта е глупава. Не ми харесва.

Лумики знаеше, че споменът е истински. Не беше си го въобразила и не беше резултат от упояването. Всичко наистина бе се случило. Споменът обясняваше всички онези странни проблясъци в паметта й и кошмарите, които я мъчеха цял живот. Имала е сестра, която е умряла. Само че смъртта й бе злополука. Лумики не беше убиец.

Дали майка й и баща й мислеха, че тя е убила сестра си? Дали мислеха, че е извадила ножа от чекмеджето и го е забила в корема на Роза? Затова ли скриха съществуването на сестра й и всичко, дето бе се случило? Лумики трябваше да говори с тях. Веднага. Трябваше да се измъкне от стъкления ковчег.

Внимателно провери дали слабостта и тежестта, обездвижила ръцете и краката й, е намаляла. Не беше. Дишането също започна да я затруднява. Кислородът й свършваше.

— Всички си помислили, че си толкова малка, та не можеш да разбереш какво си направила. Сметнали го за злополука. Такива неща се случват понякога, когато си играят нормални деца. Само че кое нормално дете не би се втурнало веднага към бавачката? Според детския психолог си била некомуникативна, дори гневна. Повтаряла си колко глупава е Роза. Когато прочетох документацията, надникнах дълбоко в душата ти. Видях, че е черна като моята. Черна като абанос. Тогава започнах да се влюбвам в теб.

Не, не, не.

Лумики разтърси глава. Не стана така. Йеника излъга. Спомни си как още тогава се изненада. Намрази Йеника заради лъжата, намрази майка си и баща си, защото не бяха вкъщи, а Роза намрази, защото поиска да играят на игра, която се оказа твърде истинска. Намрази сестра си, защото умря. Намрази я, защото я обичаше толкова много, а тя изведнъж изчезна.

Лумики се опита да диша по-бавно. Започваше да усеща липсата на кислород — зави й се свят и зрението й се замъгли.

Дали стъкленият ковчег ще се превърне в истински ковчег?

Тя опипа дрехите си, търсейки нещо, което можеше да й послужи за оръжие. Нямаше колан с тока. Нямаше дори фиба. Пъхна едната си ръка в джоба на джинсите. Нещо метално. Нещо студено. Нещо, чиято повърхност й се стори много позната. Нейният дракон.

Драконът е брошка, а брошките имат игли. Дали ще успее да издере стъклото с иглата и да го направи по-чупливо? Стисна пръсти около дракона. Потърси закопчалката и я отвори. Иглата беше остра. Бавно и внимателно извади ръка от джоба си. „Сянката“ беше от дясната страна на ковчега. Лумики притисна иглата към лявата му страна с всички сили и я прекара надолу.

Тънката игла се предаде моментално — изкриви се и стана безполезна.

Очите на Лумики се напълниха със сълзи на страх и отчаяние.

Никога нямаше да излезе от ковчега.

— Сигурно се чудиш защо точно ти.

— Защото си специална, скъпа моя Лумики. В теб има и светлина, и мрак. Изобщо не си като другите. По-силна си от всеки, когото познавам, макар в същото време да си крехка и уязвима. Не се страхуваш да си сама. Знаеш, че останалите хора не са толкова ценни, колкото теб. Имаш толкова много страни и пластове. На осемнайсет години си по-многопластова личност, отколкото някои хора ще станат през целия си живот.

— Преживявала си мъка и омраза. Не си напълно добра.

— Знаех, че ще се срещнем като равни, защото във вените ни тече една и съща черна кръв. Това е нещо, което никой друг не би могъл да разбере.

— Когато те видях за първи път, веднага разбрах. Оттогава минаха години. Ти не знаеше колко ясно, колко истински те виждам. Тогава току-що бе ме напуснал някой, който не можеше да оцени идеите ми, дълбините на душата ми. Когато тя си отиде от живота ми, помислих, че никога няма да намеря някого като мен.

— Тогава се появи ти.

— Появи се като тиха буря. Другите не осъзнаваха силата ти, но аз усетих вятъра и видях буреносните облаци и светкавиците, величието и красотата, които присъстват само при най-страховитите бури. Ездачи на бурята^[1].

— Това сме ние. Ездачи на бурята. Законите и правилата на този свят, това общество, не важат за нас, защото сме изключителни същества.

— Толкова съм щастлив, че скоро ще бъдеш моя. Само моя.