Сала Симука
Черна като абанос (3)

3

Това бе гората на Лумики. Клоните не бяха нищо повече от черни сенки. Сенките не бяха нищо повече от клони. Клоните на дърветата се преплитаха като змии по земята, преди да се вдълбаят в нея и да изплетат гъста мрежа. Увиваха се един около друг, вените на различни дървета, съединени под земята, пиещи от една и съща жизнена сила. Клоните оформяха своя карта между дърветата и небето — толкова наситена с линии, та светлината едва проникваше между тях. Клоните бяха ръце, мазки боя, косми. Някои дебели, други тънки. Някои силни, други немощни. Всичките красиви.

Гората бе игра на сенки, танц на оскъдна светлина и мъгли, тих шепот и въздишки, повеи на вятъра, от които косъмчетата по ръцете й настръхваха. Всички сенчести създания, въображаеми животни, спотайващи се зверове и други обитатели на мрака приветстваха Лумики. Беше се върнала при своите.

Чернотата се спусна върху всичко около нея и в нея, хем позната, хем чужда. В гората тя тичаше по-свободно. Дишаше по-дълбоко. Панделките, завързали косата й, се развързаха и плитките й се разплетоха, когато горският вятър ги подхвана, готов да направи с косата й каквото си поиска. Към къдриците й полепнаха съчки и листа. Копринената й рокля се разкъса. Одраска ръцете си. Миришеше на пръст и гниещи листа. После погледът й се фокусира и тя долови бегли движения в сенките. По ръцете й имаше кръв, която бързо съхнеше и почерняваше. Да се опита да я отмие щеше да е безполезно. Завинаги щеше да остане върху ръцете й, защото тя бе убиец, хищник. Това бе нейната гора. В мрака имаше място за страсти и страх, за отчаяние и радост. Въздухът, изпълнил гърдите й, беше упойващ. В прегръдката на гората тя се превръщаше в нещо завършено. Ставаше нещо повече от себе си, нещо по-свободно. Лумики легна на земята, притисна длани към мократа пръст и си пожела да стане част от клоните, да се слее с тях и да се просмуче в земята, за да открие извора на живота.

Гората въздишаше и пулсираше около нея, сякаш биеше с едно сърце. Нейното сърце.

— Добре, браво! Това със сърцето е идеалният финал на сцената.

Гласът на Тинка рязко извади Лумики от състоянието, в което бе изпаднала, и тя се надигна и седна на сцената. Имаше чувството, че се е събудила от дълбок сън. Тази сцена от пиесата винаги й действаше така. Потапяше се в ролята толкова дълбоко, та забравяше къде се намира — на сцената на малка зала в училище, на репетиция. Бяха нарекли пиесата „Черната ябълка“.

Лумики още не бе сигурна дали е взела правилното решение, когато се съгласи да участва. Сампса бе я убедил да го стори.

— Това е нов прочит на Снежанка. С име като твоето как би могла да откажеш? Ролята на Снежанка направо е писана за теб — беше казал той с все същата щастлива, насърчителна усмивка, за която Лумики бе готова на почти всичко.

Беше готова да участва в пиеса, макар това, че играеше ролята на нещо като своя адашка, да й се струваше малко арогантно, сякаш сама се величаеше. Достатъчно зле беше, че половината хора, дето срещаше, се чувстваха длъжни да си правят тъпи шеги с приказното й име. На Тинка, която беше написала пиесата и я режисираше, й стигнаха само две репетиции да убеди Лумики, че всъщност текстът е доста добър и пиесата ще стане фантастична. Тинка бе дошла в училището същата есен, но беше достатъчно самоуверена да режисира ученици с две години по-големи от нея.

Наглед беше поредната типична девойка с артистични наклонности, с еклектичния си, непрекъснато променящ се стил на обличане и разнообразните прически. Един ден идваше на училище с балетна пачка и червена коса, завита на кок, на следващия се появяваше с ботуши, скъсани джинси и торбест суитшърт, с разрошена като птиче гнездо коса, а на третия бе издокарана в костюм с жилетка и бомбе. За нея обаче това разнообразие и непостоянство не бяха опит да привлече внимание, тя не се преструваше. Беше пряма, земна и решителна по начин, на който Лумики се възхищаваше.

„Черната ябълка“ започваше със сцена, в която принцът се взираше в Снежанка, легнала в стъкления си ковчег, изгарящ от любов към красивата, неподвижна девойка. После тръгваха да носят ковчега към замъка на принца и по пътя един от носачите се препъваше, изпускаше ковчега и отровната ябълка, задавила Снежанка, падаше от устата й, и тя се събуждаше. До този момент сюжетът повтаряше класическата приказка. Само дето по-нататък в пиесата на Тинка, когато Снежанка се събуждаше от комата, не изпадаше във възторг от ролята си на невеста на принца. Тя беше свикнала с гората, със сенките и зверовете в нея. Не искаше да се мести в златен замък, където да й слугуват прислужници. На кралиците не беше позволено да правят каквото искат. Принцът обожаваше Снежанка само като външност, но не се интересуваше от ума й.

В пиесата на Тинка имаше подчертано феминистични линии, но без те да я правят назидателна или дидактична. Пиесата бе просто напрегната и объркваща. Никой от героите в „Черната ябълка“ не бе изцяло добродетелен. Дори ловецът, който наистина спасяваше Снежанка, но бе мотивиран от собствените си желания и амбиции.

Бавно, сетиво по сетиво, Лумики се завърна към нормалния свят, който я заобикаляше. Възстановяването след последното действие винаги отнемаше известно време. Финалната сцена беше силна, хипнотична. Лумики лежеше на земята. Светлините угасваха. За момент сцената и залата потъваха в пълен мрак, докато от колоните се носеше все по-силният звук на биещо сърце. Точно преди тази сцена Лумики научаваше за смъртта на ловеца и убиваше принца със сребърен гребен с остри зъбци. После побягваше от замъка, за да се върне в любимата си гора, в компанията на мрака, сенките и зверовете.

Когато репетираха сцената за първи път с декори, звук и осветление, след края й никой дълго не продума. Само се споглеждаха, сякаш се питаха: „И ти ли го усети? Не бяхме ли току-що някъде другаде?“.

— Следващата репетиция е в понеделник вечер. На същото място, по същото време — напомни им Тинка.

— Не свършихме ли? Може ли да си вървим? — предложи Алекси, който играеше принца.

Тинка го изгледа неодобрително.

— Остават две седмици до премиерата и имаме сто неща за вършене. А някои хора още не са научили всичките си реплики.

Алекси сви рамене и тръгна да излиза от залата. Сампса се приближи до Лумики и я погали по гърба.

— Беше много добра. Отново.

— Благодаря — отвърна Лумики, докато завързваше връзките на кубинките си.

Ръцете й още леко трепереха.

— До утре тогава. Трябва да бягам. Вече съм закъснял и майка ми ще откачи.

Сампса целуна Лумики по челото, метна раницата си на рамо и си тръгна. Докато останалите репетираха последните две сцени, той бе успял да се преоблече от костюма си на ловеца. Семейството му по традиция се събираше за вечеря всяка петък вечер, включително баба му и дядо му, и една леля, която живееше в Тампере. Правеха го от години, затова Сампса не обичаше да прави изключения и да пропуска петъчната вечеря. Два пъти бе канил Лумики да отиде с него, но тя бе отказвала. Мисълта за начина, по който всички щяха да я гледат, докато я преценяват, й беше неприятна. Все пак му беше обещала да отиде у тях на кафе в неделя, когато там щяха да са само родителите и сестричката му. Дори и това бе изпитание за нея.

Над тъмното и празно училище тегнеше сънлива тишина, докато Лумики и Тинка слизаха по стълбите към огледалното фоайе. Коридорите изглеждаха странно така пусти и стъпките на двете момичета отекваха навсякъде. През деня коридорите бяха претъпкани с ученици и нивото на шума надвишаваше допустимите стойности за индустриална зона.

Тинка анализираше на глас проблемите, възникнали във всяка сцена от пиесата, но Лумики не беше в състояние да се съсредоточи върху думите й. Дали решението й да играе в пиесата бе грешка? Не й харесваше доколко дълбоко се потапяше в ролята си и как реалният свят изчезваше, когато беше на сцената. Тя не играеше Снежанка, която тича из гората. Тя беше Снежанка, която тича през гората, усеща и подушва кръвта по ръцете си. Пулсът на Снежанка бе нейният пулс. Не беше свикнала да губи контрол до такава степен и се плашеше.

Най-сетне Тинка забеляза, че е разсеяна, и двете облякоха палтата си в мълчание. Лумики уви около шията си дебелия червен вълнен шал, който бившата й съученичка Елиза бе й изплела и пратила по пощата. Още поддържаха връзка. Предишната зима Лумики не би могла и да предположи, че Елиза ще й стане истинска приятелка.

Навън валяха едри, пухкави снежинки, които се стопяваха в мига, в който докоснеха черната земя. Засега нямаше надежда за бял декември.

— Някои от актьорите още не знаят къде се намират, обаче ти си страхотна — рече Тинка, докато вървяха към портата.

Когато стигнаха, тя й махна, обърна се и си тръгна, преди Лумики да успее да каже нещо смислено. Под кубинките й жвакаше кал, когато пое към центъра на града. Напред по пътеката видя преподавателя по психология и един от учителите по математика, които, изглежда, също бяха работили до късно. По това време на годината учителите често работеха извънредно, подготвяйки тестове и задачи за есета. Някои предпочитаха да не носят работа вкъщи, затова оставаха в училище до късно вечерта. Беше някак странно да ги видиш извън класната стая как си бъбрят и се смеят. Въпреки това Лумики се радваше, че е достатъчно далече зад тях, за да не чува за какво си говорят. Смяташе, че е най-добре да знае възможно най-малко за личния живот на учителите си.

Осветената червена тухлена стена на Александровата църква се издигаше в небето величествена и позната. Беше толкова тъмно, че няколкото надгробни камъка в църковния двор не се виждаха от пътеката. Едрите снежинки между черните клони на дърветата приличаха на перца, паднали от крилете на ангели. Лумики пъхна ръце по-дълбоко в джобовете на палтото си и ускори крачка.

В левия й джоб нещо изшумоля — нещо, което преди не беше там. Извади го. Беше бял лист хартия, сгънат на четири. Разгърна го бавно. Кратко писмо, написано на компютър. Тя спря под една улична лампа, за да го прочете.

Моя Лумики,

Твоят принц не те познава. Нито в пиесата, нито в реалния живот. Той вижда само черупката ти. Вижда само част от теб. Аз виждам по-дълбоко, в душата ти.

Ръцете ти са изцапани с кръв, Лумики. Знаеш това. Аз също.

Виждам всяко твое движение.

Скоро ще ти пиша пак. Но знай едно: ако кажеш на някого за писмата ми, дори само на един човек, ще се пролее още кръв. Така никой няма да доживее премиерата на пиесата ти.

С любов:

Твой почитател, твоята Сянка

Дишането на Лумики се ускори и тя вдигна поглед от листа. Нещо примигна в крайчеца на периферното й зрение. Нещо черно.

Ала когато обърна глава натам, видя само дългите, мрачни сенки на дърветата.