Сала Симука
Черна като абанос (5)

5

Сестра, сестра, сестра.

Думата пулсираше в главата на Лумики както всеки път, когато отиваше на гости на родителите си в Риихимяки. Никога обаче нямаше да излезе от устата й. Майка й беше направила лазаня с козе сирене за обяд, едно от любимите й ястия, но днес почти не усещаше вкуса на храната. Имаше чувството, че центровете на удоволствието й са изтръпнали. Храната бе просто необходимо гориво. Дори кафето не й беше вкусно.

Лумики подозираше, че е заради писмото. Все така смяташе, че то е дебелашка шега, но посланието я тревожеше, спотайваше се в дъното на мислите й. Притъпяваше цветовете и обвиваше света в тънко мъгливо було. Ако успееше да открие от кого е писмото, щеше да си отмъсти по цивилизован и със сигурност добре обмислен начин.

Само дето в дома на родителите си единственото, за което можеше да мисли, бе как още не е открила дали наистина е имала сестра. Спомените, събудени през лятото в Прага, спомените, които Ленка бе събудила с лъжата си, бяха толкова истински. Беше толкова сигурна, че е имала сестра. Откакто се върна във Финландия обаче, сигурността бе понамаляла. Смяташе веднага щом се види с родителите си, да им постави въпроса направо, но не стана така.

Когато Лумики разказа на майка си и баща си за Ленка, пропусна частта с твърденията на момичето, че й е сестра. През есента си пишеше имейли с Ленка, която беше започнала да учи математика, химия и биология самостоятелно, с надеждата да я приемат да учи медицина. Деликатно бе намекнала, че още живее в апартамента на Иржи. Той пък бе си намерил работа в някакъв местен вестник. Лумики разбра неизказаното: след като бе спасил Ленка от горящата сграда с нейна помощ, Иржи бе открил, че му харесва да се грижи за нея. Лумики се радваше за тях.

Понякога подписваше имейлите си: „Твоя сестра по дух“. Сестра бе думата, изпълваща мислите й. Ала избягваше да я произнася.

Защо? Няма ли да е по-лесно да говори за това? Не знаеше какво я спира.

Може би имаше нещо общо със загрижеността и тревогата на майка й и баща й, с обичта, която проявиха към нея, след като се върна от Прага. Необичайната близост. Струваше й се нередно да ги разпитва. Пътуването на баща й до Прага преди години бе се оказало просто съвпадение, без връзка с темата за сестрата, затова тя пропусна и този въпрос.

Честно казано, топлотата й харесваше. Не искаше да рискува да я загуби, карайки родителите си да говорят за нещо, което би могло да е само плод на въображението й. Хората могат да си създават изкуствени спомени, ако наистина поискат или ако сериозно си мислят, че в миналото се е случило нещо.

Дните, през които се въздържаше да повдигне въпроса, се превърнаха в седмици, а седмиците — в месеци. Накрая Лумики си даде сметка, че вече няма как да повдигне темата така, че да изглежда естествено. Избликът на нежност от страна на родителите й бе постихнал и тримата бяха се върнали към старите си роли, в които си говореха общи неща, поддържаха връзка толкова често, колкото се налагаше, за да изглежда нормално, и се стараеха да избягват неловките паузи в разговорите си — паузи, за които съботен обяд като днешния имаше голям потенциал.

— Искаш ли още? — попита майка й, за да запълни една такава пауза.

— Не, благодаря — отвърна Лумики. — Може ли да разгледам старите снимки?

— Пак ли? — попита баща й. — Нямаме други, освен онези, които вече разгледа.

— Да. Мисля, че мога да ги използвам за един проект в училище — обясни Лумики.

— Ще направя кафе — каза майка й и взе да раздига чиниите малко по-бързо от нормалното.

Лумики седна с албума на дивана в хола и започна бавно да обръща страниците. Знаеше всяка снимка наизуст. Беше ги разглеждала толкова пъти, особено тази есен. Беше се опитала да намери в тях някаква следа, някакъв ключ към тайната.

Имаше сватбена снимка на родителите й. Няколко снимки от хижа в Оланд. Две мъгляви снимки на къщата им в Турку, където живееха, докато Лумики навърши четири години. Спомените й от онази къща бяха съвсем бегли. Идилична двуетажна дървена къща в района на Порт Артур. Съвсем различна от тази ниска къща близнак в Риихимяки. Странно, че се преместиха в толкова евтина къща. За цената на къщата в Турку би трябвало да могат да купят нова къща тук. Изглежда, в семейството имаше и финансови тайни, които никой не бе споделил с нея.

— Защо се преместихме тук от Турку? — попита Лумики.

Баща й вдигна поглед от вестника си и се намръщи.

— Заради работата.

Обяснението звучеше странно. Баща й прекарваше по-голямата част от работното си време на път и най-често ходеше в Хелзинки. Пък и човек би помислил, че майка й може да си намери работа в някоя библиотека много по-лесно в голям град като Турку, а не в градче като Риихимяки. Въпреки това Лумики не настоя за повече обяснения.

Отново се питаше защо ли има толкова малко снимки. Само по една-две за всяка година от живота й, като повечето не бяха особено качествени. Не че й трябваха стотици нейни снимки като бебе, което днешните родители, изглежда, правеха, започвайки от самото раждане, но все пак бе странно, че са толкова малко. Лумики бе разглеждала албуми с детски снимки в домовете на други семейства и те неизменно бяха по-дебели и често няколко. Може би нейните родители просто не се интересуваха от фотография. Или пък не им беше интересно да снимат нея.

Лумики прекара повече време над една от снимките. На нея беше на седем години. Стоеше насред училищния двор. Беше зима. Спомни си как майка й изведнъж реши да я снима, след като я закара на училище.

— Хайде, усмихни се! — каза тя.

На снимката Лумики се взираше сериозно в обектива, без най-малък намек за усмивка. Просто нямаше причини да се усмихва. Тази зима бе започнало насилието и тя мразеше всеки ден, в който трябваше да ходи на училище. Сега, гледайки снимката, видя смразяващия страх зад непокорния поглед.

Не искаше никога повече очите й да изглеждат така. Въпреки това знаеше, че до ден-днешен твърде често вижда същия поглед в огледалото.

Затвори албума. Нищо ново нямаше да й каже днес. Нямаше да разкрие тайните, скрити в миналото.

След кафето майка й я попита:

— Ще останеш ли за сауната днес?

Въпросът бе по-скоро риторичен, отколкото сериозна покана. Просто въпрос, който бе редно да се зададе.

— Не. Имам домашни — отвърна Лумики.

Точно както се очакваше.

По пътя към гарата мина покрай старото си училище. Гледката на сградата и двора винаги предизвикваше вкус на желязо в устата й. Тук бяха минали най-тежките й години, години на насилие и унижения. На удари и викове. На изолация. На лъжи, които й казваха да дойде на училище в неправилното време, да носи неправилната екипировка за физическо, да пише неправилните домашни. Опитваше се да внимава и да вярва само на онова, което чуваше със собствените си уши от учителите, но въпреки това успяваха да я излъжат отново и отново. Беше лесно да се подправят бележки и да се накарат и другите деца да участват в измамата.

Също толкова кошмарен бе споменът за момента, когато най-сетне се изправи срещу насилниците си Ана-София и Ванеса и ги нападна.

Яростта. Загубата на контрол. Жаждата за убийство.

След този момент Лумики не знаеше дали се страхува повече от насилниците, или от себе си. От всичко, на което знаеше, че е способна, и от чувството да искаш да отнемеш нечий живот, за да сложиш край на ада, в който живееш. Не се гордееше с тези чувства, но и не се опитваше да се направи, че не ги изпитва. Ето защо положи толкова усилия да се научи на спокойствие и самоконтрол. Нямаше намерение да допуска някой да я победи, но не искаше и да върши неща, продиктувани от гняв.

Поне се опитваше да се води от това правило. Невинаги бе лесно да го спазва.

Слънчевите спомени от Риихимяки бяха оскъдни. Един от тях беше за театъра, където на деветгодишна възраст гледа представление. Вече не помнеше пиесата, но това нямаше значение. Лумики се влюби в миризмата на салона, в тишината, заменила жуженето от разговорите в публиката, в момента, в който светлините угаснаха, но представлението още не бе започнало. Усещането за напрежение и очакване в момента, когато всичко бе възможно.

Лумики седеше на първия ред, което я принуди да извива нагоре глава, за да вижда добре. Актьорите бяха толкова близо, че почти можеше да ги докосне. Наблюдаваше и най-малките мимики по лицата им.

Спомняше си как една тъмнокоса актриса танцуваше, скачаше и тичаше с особена лекота и финес. Ръбът на синята й като аквамарин рокля се люлееше като морски вълни. Когато подскочи към края на сцената обаче, Лумики зърна на коляното й шина. След това започна да наблюдава лицето на актрисата по-внимателно и забеляза под победоносната усмивка и веселия смях намек за болка. С всяка стъпка и подскок в танца по лицето на актрисата преминаваше сянка, толкова мимолетна, че сигурно никой от другите зрители не я забелязваше. Като мъгла, спуснала се над очите й за секунда.

Лумики гледаше актрисата омаяна. Забрави да следи пиесата. Сюжетът вече не й беше интересен. Взираше се в променящите се нюанси на сивите очи на актрисата и мислеше. Беше възможно човек да играе роля и никой да не разбере, че е роля. Беше възможно да скриеш болката.

Безгрижният танц и смях, които изпълваха сцената като дъжд от ябълков цвят, се превърнаха за нея в символ на скрита сила и власт. Помисли си, че някой ден може да стане като тази актриса. Че може да си избира ролите и или да се качи на сцената, или да остане сред публиката. Можеше да стане която си поиска.

Сега, отвъд прозореца на влака, декемврийският следобед сякаш потъваше в мрак по-бързо от обикновеното. Навън бе сиво. Същото сиво като през октомври, ноември и началото на декември. Днес не валеше сняг, а дъжд. Земята беше черна. Голите клони на дърветата бяха черни. Лумики видя отражението си в прозореца. Очите й изглеждаха черни.

Петнайсетина минути преди влакът да стигне в Тампере, толкова й се приходи до тоалетна, че реши да използва тази във влака, вместо да чака до къщи. Когато се върна на мястото си, видя на седалката сгънат лист хартия. Озърна се. Във вагона нямаше никой. Точно в този момент влакът спря на една от гарите в предградията на Тампере.

Разтвори листа с треперещи ръце.

Моя Лумики,

Зная колко ти е тежко да минаваш покрай тази сграда. Зная какво си преживяла, докато си била там. И това ме кара да чувствам още по-силна ярост заради теб. Ако искаш, мога да ги накарам да страдат. Ако искаш, мога да боядисам стените с тяхната кръв. Мога да довърша онова, което ти започна, справедливото ти отмъщение. Една твоя дума и ще го направя.

Зная имената им. Ана-София и Ванеса. Не мисли, че се шегувам. И докато сме на темата с имената, знам и други имена. Ти си Лумики, Снежанка, Белоснежка, но знаеш ли, че някога е имало и Червенорозка?

Спомни си. Ще откриеш името й. Не си го забравила, дори и да си забравила всичко останало.

Винаги те следвам:

Твоя Сянка

В гърлото на Лумики се надигна жлъчка. Който и да беше оставил бележката, нямаше начин още да е във влака. Със сигурност бе слязъл на гарата. Преследвачът й знаеше чудесно точно кога да остави посланието си.

От мисълта, че онзи, който го е написал, я е последвал в Риихимяки, наблюдавал я е през цялото време там и после я е дебнал кога ще отиде в тоалетната, й призля. Всичко това — за да може да й остави анонимното си послание.

Това не беше шега.

И никой не би могъл да знае нещата, споменати в бележката. Неща, които не бе споделяла с никого. Като на пример имената на мъчителите й.

Телефонът подскачаше, толкова силно трепереше ръката й.

За щастие, Сампса вдигна веднага.

— Може ли да се видим днес? — попита Лумики, като се постара гласът й да прозвучи небрежно.

— Не.

Лумики преглътна.

— Защо?

— Защото тази вечер имаме репетиция, а после трябва да довърша един важен проект — купуването на коледен подарък за теб — каза Сампса през смях. — Ще трябва да почакаш до утре, скъпа.

— Добре.

На Лумики й се искаше да удължи разговора, да остане в сигурната топлина на гласа на Сампса, но не посмя да каже каквото и да е, което да му подскаже, че не всичко е наред. Затова продължи с общи приказки, разказа му какви са плановете на родителите й за празниците и как смятат да правят ремонт. Общи приказки, напълно необичайни за нея. Само че Сампса бързаше, затова не след дълго Лумики остана с безмълвния телефон в ръка, втренчена в отражението си в прозореца.

В очите й се четеше същият непокорен страх, който изпитваше на седем години.