Сала Симука
Черна като абанос (7)

7

Два часа и четири големи чаши кафе по-късно Лумики взе да се пита къде е отишла изминалата година. Имаше чувството, че последната й среща с Блейс е била едва вчера. Или може би не точно последната, не онези агонизиращи минути на скъсването им. Някоя от предпоследните, когато думите течаха между тях естествено, без да ги насилват. Сега отново седяха в кухнята на Лумики както преди. Пиеха кафе. Говореха.

— Всеки ден се чувствам по-щастлив, по-цялостен — каза Блейс.

Лумики разбра от открития му, спокоен поглед, че не лъже. Блейс не споделяше с нея кой знае колко за процеса по смяна на пола, а Лумики не питаше, защото уважаваше решението му да споделя с нея само онова, което не го притеснява. Ставаше дума за неговото тяло, за неговата физическа същност.

— Но имах нужда от самота и изолация. Помогнаха ми, защото ме направиха по-силен. Зная, че те нараних жестоко, и искам да ти се извиня.

В думите на Блейс грееше искреност. Лумики обаче не можеше да реагира, защото нямаше думи. Вместо това му разказа какво бе се случило през миналата зима и лятото. За престъпленията, в които се намеси, за опасността и преследването, за близостта на смъртта.

— Четох за случката в Прага във вестника. Истинска лудост — каза Блейс и поклати глава.

— Май ми става навик да се излагам на опасности — опита да се пошегува Лумики, но не можа да си наложи да се усмихне.

Веднага се опита да прикрие нервността си, като отпи голяма глътка кафе, вече почти изстинало. Винаги ставаше така, когато бяха заедно. Почти не забелязваха как кафето изстива, защото имаха да си кажат толкова много неща.

Лумики обаче не разказа на Блейс как си е спомнила, че има сестра. И разбира се, не спомена и дума за заплашителните писма, макар да й се искаше да сподели този товар с някого. Не можеше да поеме риска нейната „сянка“ да изпълни кървавите си обещания, за които пишеше в писмата.

Лумики видя какъв е ефектът от думите й върху Блейс. Видя в очите му да проблясва желание да я защитава. Видя как протегна ръка през масата, за да я доближи до нейната.

— О, имам и гадже — бързо добави тя.

Блейс дръпна ръката си и вдигна чашата с кафе с престорено безгрижие.

— Това е чудесно — рече с крива усмивка.

Лумики побърза да изброи всички прекрасни качества на Сампса. Блейс я слушаше спокойно. Изражението му подсказваше, че не смята другото момче за кой знае какъв фактор в живота й. Отношението му малко я обиди. Наистина ли мисли, че може просто да се върне с танцова стъпка в живота й, след като изчезна цяла година, и че тя ще го приеме с отворени обятия и ще забрави всичко?

Ако наистина смяташе така, явно бе доста нагъл. И грешеше.

Блейс стана да си налее чаша вода. Когато се върна на масата, вместо да седне, хвана Лумики за раменете и взе да ги масажира, сякаш това беше съвсем в реда на нещата.

— Цялата си схваната — каза той.

Лумики само измърмори нечленоразделно. Знаеше, че трябва да каже на Блейс да спре. На теория масажът на врата беше невинно докосване между приятели, но те не бяха приятели. Не само. Още не. Може би никога.

Лумики не му каза да спре, защото масажът беше толкова приятен и мускулите й бяха наистина по-сковани от когато и да било. Познатото, умело докосване ги караше да се отпуснат и тя усети как кръвта във вените й започва да тече по-леко с отпускането на мускулите. Ръцете на Блейс бяха топли, а натискът им — и нежен, и целенасочен. Не се опитваше да принуди мускулите й да му се подчинят. Отначало я масажираше леко, после постепенно започваше да натиска по-силно, по-дълбоко. На най-скованите места спираше и ги затопляше с ръце, преди да продължи.

Не говореха.

Единственият начин беше да остана,

да се боря.

Тялото ми с рани се покри, запали се.

Тогава ти се спусна като лъч от рая

и аз, макар все още да горях, в теб

ярка светлина съзрях.

Макар и само тази нощ.

Песента на „Флорънс енд дъ Машин“ се чуваше като фон. Лумики съжали за избора на музика. Но не съвсем. Знаеше какво прави, когато пусна „Флорънс“. Знаеше каква атмосфера ще създаде.

Допирът на Блейс я накара да изпадне в замаяно, подобно на сън състояние. За момент можеше да забрави всичко останало. Страха. Тревогата. Нямаше нужда да мисли за нищо. Пълен покой и топлина се разляха по тялото й.

Нямаше представа колко време е минало, когато движенията на Блейс се промениха. Сега допирът им бе повече като милувка. Той леко галеше шията й и с всяко движение изпращаше тръпки по гърба й и отвъд него. Постепенно покоят, обхванал тялото й, се стопи, обзе я изгарящ огън. Ръцете на Блейс докоснаха за миг шията й отстрани и ушите й, после се върнаха в основата на врата й. Топъл дъх докосна кожата й.

Двамата, долепени един до друг, гърди в гърди, тежко дишане, докосващи се устни.

Двамата под душа, гола, хлъзгава кожа, мокра, твърдите плочки на стената зад гърба й, ехо от звуците, издавани в малката баня.

Двамата в леглото на Лумики, омотаните чаршафи, стенания, зъби по рамото й, виковете, които не можеха да сдържат.

Двамата в собствената им гора, обгърнати от аромата на борове, скрити, стаени в сенките, впити един в друг, изгубени един в друг, а някъде далеч над тях, над върховете на дърветата — блещукащите светлинки на звездите.

Лумики изплува от омаята. Отърси ръцете на Блейс от раменете си, стана и отстъпи от него.

— Сега трябва да си вървиш.

Взираше се покрай него с решително изражение. Не можеше да рискува да го погледне в очите. Ако го направеше, може би нямаше да й стигнат силите да го изгони.

Блейс не започна да задава въпроси. Спокойно излезе в антрето, взе палтото си и се облече в мълчание. На вратата се обърна и се усмихна.

— Скоро отново ще се видим, принцесо моя. Знаеш го толкова добре, колкото и аз. Не можем да стоим дълго далеч един от друг.

После излезе, без да дочака отговора на Лумики. Тя остана втренчена във вратата. Знаеше, че Блейс е прав.

Толкова често съм виждал как хората проявяват истинска, безмозъчна жестокост един към друг. Особено в училище. Децата и тийнейджърите откриват взаимно слабостите си и ги атакуват без милост. Те са животни. Училището е бойно поле, ловно поле. Само силните оцеляват.

Ето затова мечтая да изпълня заканите си. Всички гледат пиесата. Всички са замлъкнали по местата си.

И изведнъж сцената се изпълва с викове, кръв и трупове. Паника. Вратата е заключена. Тогава идва ред на публиката. Един по един. Никой няма да избяга. Ще оцветя целия театър в червено.

Този живот е само една нещастна движеща се сянка, актьор бездарен, който се явява, измъчва и изпълва своя час на сцената и след това изчезва.

История, разказана от луд, с много шум и бяс, в която няма ни капка смисъл.

Ще научат, че дори най-силните, най-жестоките, най-хитрите не са непобедими. Ще го научат по трудния начин.

Според законите на живота и смъртта.