Сала Симука
Черна като абанос (13)

13

Присъствието й в дома на родителите й, когато тях ги нямаше, й се струваше нередно. Стъпките й отекваха странно.

Грешното момиче е в грешната къща, шепнеше ехото. Призрачно момиче, което не бива да се промъква само из тези стаи.

Разбира се, майка й и баща й щяха да й разрешат да дойде, ако ги беше попитала, но тя не искаше да знаят. Не искаше да й задават въпроси, които неизменно ще доведат до нови лъжи. Не искаше да се превръща в човек, който лъже най-близките си. Но преследвачът й я бе подтикнал към лъжите със заплахите си.

Лумики се надяваше, че когато най-сетне разкрие тайната, тази „сянка“ ще я остави на мира. Може би просто беше обсебен от мисълта, че знае нещо, което тя не знае, и най-важното за него бе истината да излезе наяве.

Тя заглуши вътрешния си глас, който й прошепна, че такава всеобхватна лудост едва ли би била задоволена от нещо толкова просто.

Спалнята на родителите й миришеше така, както я помнеше — на лавандула, чисти чаршафи, лек нюанс на пръст за цветя, афтършейва на баща й и старите дантелени завеси, наследство от баба й. Повдигна единия край на падащата до пода кувертюра на леглото и надзърна под нея. Одеялото, което помнеше, лежеше на земята. Лумики пропълзя под леглото. Подът бе прашен. Изглежда, баща й вече не чистеше толкова маниакално, както в годините, докато живееше с тях. Браво на него.

Вдигна одеялото. Изведнъж сърцето й заби застрашително бързо. Ръцете й станаха студени и лепкави. Само дето под одеялото имаше само обикновен кашон. Не резбовано сандъче. Кашон, пълен с еротични списания.

Лумики бутна кашона на мястото му и го покри. Той съдържаше тайни, но не тези, дето искаше да разкрие. Сексуалният живот на родителите й изобщо не влизаше в работата й и сега й се прииска да не беше правила това, макар и невинно откритие.

Изпълзя навън, кашляйки, и изтупа праха от коленете на джинсите си. Разочарование. Пустота. Възможно ли е да не помни правилно? Да не би да си е въобразила сандъчето? Ами ако просто е мислила твърде много за ключа и е успяла да убеди сама себе си, че има спомен за сандъче, на което ключът пасва?

Не. Това не можеше да е истина. Не го приемаше.

Къде из къщата би скрил някой сандъче, дето не иска да бъде намерено?

Лумики претършува шкафовете и килерите, хола, коридора, мазето и барачката в задния двор. Никакво сандъче. Нито намек за сандъче. Вечерта бе се превърнала в нощ. Надеждата започна да се превръща в сиво безсилие.

Мисли, мисли, каза си тя и седна на дивана в хола. Разтърка леко слепоочията си, опитвайки да се опази от прииждащото главоболие. Извади ключа от джоба си и го сложи на дланта си.

Ключе, ключе в ръката ми. Кажи ми къде е скривалището ти. Заведи ме до съкровището.

Ключът лежеше безжизнено в ръката й. Той не криеше отговори.

„Понякога онова, което търсиш, се оказва по-близо, отколкото си предполагал.“ Лумики мразеше подобни „дълбокомислия“. Само че сега това изречение бе единственото, което се въртеше в главата й, повтаряше се монотонно. Къде по-близо? Под задника й ли? Да, сигурно.

Преди дори да е завършила саркастичната си мисъл, тя скочи, изхвърли възглавничките и вдигна горната част на разтегателния диван.

И намери сандъчето.

Разтегателното легло беше под възглавничките, сгънато, и трябваше да се издърпа, за да се отвори. В дивана, между рамката и пода, оставаше точно толкова място, колкото да се пъхне тясна кутия, в която да се прибират чаршафите и едно одеяло. Само дето сега на нейно място стоеше дървено сандъче. Лумики го вдигна с изпотени ръце. Не губи време да се възхищава на резбата отвън. Съдържанието беше по-важно. Едва не изпусна ключа. Завъртя го мъчително бавно, с много усилия, но ключалката най-сетне поддаде.

Не знаеше какво е очаквала. Не би могла да каже какво е мислила или се е надявала да открие в сандъчето. Изведнъж пред нея се разкри детство, което не помнеше да е преживявала.

Снимки на русокосо, сивооко момиче, което приличаше на нея, но не съвсем. Момиче, което приличаше на майка й и баща й, но не съвсем. Роза, Роза, Роза, Роза.

Сестра й Роза. Щом видя снимките, изведнъж си спомни как миришеше сестра й и как дишаше насън, и как я обгръщаше с ръце и понякога я щипеше. Звънливият смях на Роза. Яростните й тръшкания. Пеенето и подсвиркването, звучащо като песен на славей.

Снимки на две момичета. Едното по-ниско, с кестенява коса. Лумики. Седяха една до друга. Газеха в езеро. Тичаха. Танцуваха под струите на градинска пръскачка.

Лумики вече не гледаше снимките.

Всичките й сетива бяха внезапно завладени от вълна спомени.

Ягоди през лятото. Роза й избираше най-големите и най-червените. Таванското помещение у баба им винаги миришеше на есен дори през лятото. Старите обувки на баба, твърде големи и за двете. Момичетата пъхаха по един крак във всяка обувка. Беше невъзможно да ходят, без да паднат. Косата на Роза се заплиташе лесно. Косата на Лумики — не. Когато Роза се решеше, правеше сто разресвания, после още сто. Дъждът биеше в прозореца и те си построиха крепост под едно одеяло, по-оранжево от най-оранжевото нещо на света. Когато в любимия им сериал по телевизията наближеше страшен момент, Роза закриваше очите на Лумики с ръце и й шепнеше, че това е само филм. Миризмата от розовите храсти ги омайваше, но тръните бодяха. Възрастните никога не разбираха най-хубавите игри. Понякога трябваше да намокрят целия под в стаята си. Защото играеха на океан. Бузите на Роза бяха солени, защото бе плакала. Лумики облиза солта. Тя беше котка. Държаха се за ръце и никога нямате да се разделят. Винаги щяха да живеят в една къща и да спят в една стая. Щяха да са Белоснежка и Червенорозка. А ако сънуваха кошмари, щяха да спят в едно легло. Топло тяло до топло тяло. Да дишат в синхрон. Кошмарите никога нямаше да ги стигнат, ако спяха долепени една до друга.

Лумики нямаше представа колко време е минало, когато изведнъж осъзна, че е на осемнайсет години и седи на пода в хола на родителите си, заобиколена от снимки. Десетки снимки, разхвърляни около нея. Бяха покрили пода, сякаш над главата й бе се отворило някакво ново небе, от което бяха навалели шарени правоъгълни снежинки. Вече не беше на три годинки. Не държеше по-голямата си сестра Роза за ръката.

Имаше чувството, че я е връхлетяла приливна вълна, отнесла тавана, пода и стените. Водата от вълната бе я захвърлила насред черна пустота. Никъде нямаше сигурно място, нямаше твърда опора. Всичко, в което вярваше, се оказа лъжа, черен мрак. През целия си досегашен живот живееше с вярата, че е единствено дете, че е сама.

Как е възможно да отнемеш нечия сестра? Как са могли да скрият от нея, че Роза изобщо е съществувала? И защо? Какво се е случило с нея?

Лумики стана. Наложи се да се подпре на дивана, за да не падне. Виеше й се свят. Гадеше й се. Плачеше й се. Краката й отказваха да носят тялото. Тя затършува по масичката пред дивана за телефона си. Трябваше да се обади на майка си и баща си веднага. Нямаше значение колко е часът. Нямаше значение, че вече може би спят. Лъжци. Измамници. Не може човек да причинява подобни неща на хората, които обича. Нали? Как са могли да крият нещо толкова важно през целия й живот?

Лумики трябваше да ги попита.

Веднага.

Трябваше да разбере какво се е случило с Роза. В същия момент телефонът сигнализира за получаването на няколко съобщения. Лумики позна от кого са още преди да ги прочете.

Виждам те. Стоиш с телефон в ръката. Но не се обаждай.

Не искаш да играеш ролята си на премиерата в зала, обляна в кръв. С кръв, течаща по сцената. Достатъчно кръв, та да запълни всяко място в залата. Не искаш симпатичното ти, но глупаво гадже да падне на сцената с изцъклени, безжизнени очи насред репликата си.

И знаеш, че ако отмените премиерата, нищо няма да постигнеш. Пак ще ви открия всички до един и ще изиграя сценария си. Точно в този момент си красива. Човек, видял истината, винаги е красив.

Лумики се втурна към ключа за лампите в хола, макар да знаеше, че нищо няма да постигне, като ги изключи.

След това застана неподвижно в тъмната стая и се взря в мрака на двора, опитвайки да види нещо. На погледа й отвърна само мракът.

Тя остави ръката си, с която държеше телефона, да падне като отсечена. Вече знаеше, че няма да се обади на родителите си.

Знанието е красиво и жестоко, моя скъпа Лумики. Имаш ли знание, можеш да постигнеш всичко. Знанието води до действия, вяра и доверие. То ни дава истинска власт.

Ако познаваш точните хора, винаги можеш да събереш повече информация и да откриеш тъкмо онова, което търсиш. Аз знам толкова много за теб, защото исках да знам. Жаждата ми за знание бе като жаждата на човек, който никога не е пил. Знаех как да задам правилните въпроси на точните хора. Открих начини да науча всичко, което хората искаха да остане тайна.

Няма тайни, когато човек е толкова жаден за знание, колкото бях аз.

Хората винаги са готови да направят изключение, стига да ги убедиш, че има причина да разкрият тайната. Понякога това са пари, понякога други форми на заплащане. Най-често обаче парите не са необходими, защото хората искат да ти кажат каквото знаят, дори най-съкровените си тайни. Това е в кръвта им.

Търпеливо събирах информация за теб, късче по късче. Не бързах. Знаех, че имам време, и когато дойдеше моментът, ти щеше да си готова да приемеш онова, което бях открил.

Знанието е власт.

Истината е красота.

Ще те направя по-могъща и по-красива от всички.