Сала Симука
Черна като абанос (6)

6

Всеки удар и всеки ритник трябваше да попада в тялото на противника така, че да ограничи ефективността на движенията му. Небрежните атаки бяха безполезни. Само хабяха енергия, без да ти помогнат да надвиеш врага.

Лумики стисна юмрук. Ляво, ляво, дясно. Ляво, ляво, дясно. И не забравяй да блокираш. Движи се.

Как шурва кръвта от носа, когато го удари юмрук. Как се чупи скулата, когато в нея попадне ритник. Краката на противника омекват. Оставен е на твоята милост.

Изведнъж Лумики откри, че не може да продължи. Краката й замръзнаха. Останалите продължиха да се движат под звуците на музиката в класа по самоотбрана, изпълнявайки заповедите на треньора, но тя вече не беше в състояние да се прицели във въображаемия си враг. Разбира се, класът всъщност бе по аеробика — групово занимание с лек примес на бойни изкуства за разкош, но в момента образите, които виждаше в съзнанието си, й идваха в повече.

Пред очите й се появиха Ана-София и Ванеса, проснати в снега, пребити почти до смърт. Не, това всъщност не беше се случило, но тя все още ги виждаше така. Дали „сянката“ й беше права? Наистина ли още жадуваше да отмъсти на тези момичета?

Лумики смяташе, че ходенето на тренировки по самоотбрана ще я разсее от мислите за бележките, но бе се излъгала. Музиката гърмеше в залата. Самата зала вонеше на пот. Някои започнаха да й мятат раздразнени погледи, защото стоеше застинала, опряла ръце на коленете си. Махни се от пътя, казваха очите им.

Щом усети, че краката й отново могат да я носят, Лумики започна да си проправя път към изхода. Не си направи труда да се извинява, когато се блъсна в няколко момичета, които все още с ентусиазъм удряха и ритаха въздуха. Когато стигна до съблекалнята, веднага влезе в тоалетната. Едва успя да заключи вратата и да вдигне капака на тоалетната чиния, преди съдържанието на стомаха й да изригне от устата. Вкопчи се в страните на чинията и продължи да повръща парченца лазаня с козе сирене. Цялото й тяло се тресеше. Не можеше да си спомни кога за последен път бе повръщала. Чувството бе все така ужасно.

В отделението с душовете нямаше никой. Все още чуваше класа по самоотбрана през стената. Идването й тук бе се оказало лоша идея. Трябваше да намери друг начин да прочисти съзнанието си. Остана под струите на топлата вода дълго след като бе изплакнала шампоана и сапуна от косата и тялото си. Мокротата на водата бе като милувка. Като прегръдка, в която можеше да се скрие за малко.

Миналата Коледа ти подарих сърцето си, но още на другия ден ти го захвърли. Тази година сълзите ще избегна, сърцето си ще дам на някой специален.

Лумики се опита да види къде са тонколоните в магазина. Реши, че ако успее да ги изгледа достатъчно изпепеляващо, най-противната песен в историята на коледния кич ще спре, когато колоните избухнат в пламъци. Леле! Бяха записали „Миналата Коледа“ през 1984 г. Не беше ли вече крайно време песента да изпълзи към гробището на поп музиката и да умре?

Явно универсалните магазини не смятаха така. Може би някой някъде бе извършил проучване и бе открил, че ако слушат „Миналата Коледа“, хората купуват повече неща. Горчивината и болката на разбитото сърце, жаждата за отмъщение и идеята, че тази Коледа лирическият герой ще поднесе подаръци на някой специален, който ще може да ги оцени. Затова и аз ще купя най-хубавите подаръци. Ще купя най-скъпите. Ще докажа любовта си с помощта на толкова голям куп пари, та никой да не се усъмни в искреността на чувствата ми. В същото време обаче остава и една сладка нотка на копнеж по миналото, защото певецът знае, че разбитото му сърце още бие за онзи, който го е разбил.

Знам вече, че сглупих,

но ако ме целунеш сега,

знам и че отново ще сглупя.

Лумики ненавиждаше тази песен. Ненавиждаше суетнята около Коледа. Истинския и въображаем блясък, който покриваше всичко, имитирайки сняг, но всъщност по-приличен на глазура. Коледата в универсалните магазини бе онази, дето се вижда в американските романтични комедии, където цял живот сантиментална любов и близост се кондензират до няколко зимни дни, в които всичко е идеално, стига декорите да са на мястото си. Огън в камината, имел над прага, златен блясък и изкуствен сняг, огромна планина внимателно избирани подаръци, обилна коледна вечеря, плъстени чорапи и ръчно правени шоколади, коледни песни и аромат на канела и джинджифил — и всичко е толкова идеално, та да ти призлее.

Това бе коледната мечта, която продаваха универсалните магазини и „Стокман“ в Тампере не правеше изключение.

Лумики ненавиждаше и купуването на коледни подаръци, защото й се струваше толкова фалшиво. Предпочиташе да прави подаръци, когато тя иска. Без значение коя дата е. Купуването на коледни подаръци бе ритуал, който трябваше да се изпълнява, защото това се очакваше от всички. Знаеше, че няма как да не купи подарък на Сампса. Но знаеше и колко ще се притесни, когато получи от него нещо красиво, специално мислено за нея, докато тя от своя страна му поднесе нещо безлично, безсмислено, купено под въздействието на паниката. Защото вече бе забелязала, че Сампса обича да прави подаръци. С някакъв невероятен инстинкт досега бе успял да й подари идеалното бижу — проста сребърна верижка с медальон — малък черен камък, най-прекрасния бележник на света и чифт ръкавици без пръсти, които Лумики носеше вкъщи винаги когато през пролуките на прозорците духаше леден вихър.

Сампса правеше подаръците си безгрижно, без да превръща случая в събитие. Правеше подаръци по най-хубавия възможен начин — без дори най-бегло очакване да получи нещо в замяна. Той знаеше как да подари нещо така, че получателят да не се почувства длъжник или виновен. Лумики много уважаваше това у него, но знаеше, че няма как да пропусне Коледа.

В момента сякаш бе жизненоважно да е заобиколена от ярките коледни светлини и влудяващо веселите песни. Те й помагаха да потисне мисълта за преследвача си и писмата му. Не знаеше какво може да стори по въпроса и тъй като не понасяше несигурността, се опитваше да забрави цялата работа. Поне за малко. Може би подсъзнанието й вече обмисляше възможните решения.

— Колко боклуци, а? — попита глас зад гърба й.

Лумики се обърна и видя Тинка и Алекси. Странно, че бяха заедно навън в събота, извън училище. Смяташе, че не се разбират особено.

— Що за ненормалник би си купил нещо такова? — попита Алекси.

Сочеше онова, което сигурно трябваше да е черешката на тортата с подаръци — мигащ червен надпис „Обичам те“.

— Представи си да се събудиш посред нощ от звън на вратата и да откриеш нещо такова на прага си! — засмя се Тинка. — Ще си изкарам акъла.

Лумики потрепери.

— Започвам да мисля, че тук не е най-подходящото място за коледно пазаруване — рече тя, като се опита да прозвучи безгрижно.

— За Сампса ли търсиш подарък? — бързо попита Тинка.

Лумики кимна.

— Късметлия. Сигурна съм, че ще намериш идеалния подарък.

На Лумики й се стори, че долавя необичайно меланхолична сянка в усмивката на Тинка. Само че нямаше нито време, нито интерес да анализира този факт.

— Приятно пазаруване! — пожела им тя и си тръгна, преди да й предложат да пазаруват заедно.

Напусна коледния отдел на „Стокман“ и се качи на ескалатора за долния етаж. Може би щеше да открие нещо в отдела за книги. Фактът, че не виждаше каквото и да е, което би се харесало на Сампса, я обезсърчаваше. Наистина ли познаваше гаджето си толкова малко? Отказваше да повярва, че проблемът е в това. Просто цялото напрежение с треската за купуване на подаръци я блокираше. Заради нея всичко изглеждаше глупаво и безвкусно.

Лумики разсеяно галеше гръбчетата на книгите. Никоя не й нашепваше името на Сампса.

— Трябва да спрем да се срещаме така.

Косъмчетата по ръцете й мигом настръхнаха. До нея стоеше Блейс.

— Два пъти за два дни. Трябва да е съдба. Мога ли да те изкуша с чаша кафе?

Лумики погледна смеещите се очи на Блейс и усети как кима, преди да е измислила отговор.