Кели Джоунс
Жената, която чуваше цветове (9)

Глава 9

Хана

Флоренция, Италия

Април 1904 г.

— Прилича на Фелдхернхале в Мюнхен! — възкликна Хана, докато прекосяваше бързо площад „Синьория“, заобикаляйки гълъби, които кълвяха зрънца и насекоми по паважа, и търговци с малки ръчни колички, които предлагаха картички и дрънкулки.

— Нашата лоджия — обясни Мозес в опит да настигне младата жена — е вдъхновена от Лоджия деи Ланци. Мюнхенският Фелдхернхале е построен едва в средата на деветнайсети век от Лудвиг Първи като мемориал за баварските герои.

Хана спря и се вгледа в трите арки на сградата, погледът й обхождаше скулптурите по откритата аркада.

— Четиринадесети век — предположи тя, като се обърна към него, а той кимна и се усмихна одобрително. Тя имаше още много да учи, но разполагаше с прекрасен учител и трябваше само да слуша и да запомня.

— Джамболоня — каза Мозес, посочвайки скулптурата под третата арка. — „Похищението на сабинянките“. — Пръстът му се премести от трите фигури, преплетени и усукани в едновременно красива и смущаваща поза, към фигура, която държеше главата на Медуза. „Персей“ от Челини… „Аякс и Патрокъл“, копие на гръцки оригинал от четвърти век преди Христа. — Сочеше римските статуи по задната страна на аркадата, все вдъхновени от гръцки оригинали.

Освен римски скулптури във Флоренция бяха видели и стотици картини и фрески, създадени по времето на Ренесанса. Хана бе изучавала този период в музеите в Мюнхен и Париж, както и от книгите, но тук се чувстваше много по-близо до неговия извор, а и с Мозес до нея все едно разполагаше с личен гид. Той я караше да гледа внимателно, да изучава техниката и стила, да прецени какво й харесва и какво не, и защо. Тя виждаше развитието на техническите умения от най-ранните творби, които бяха видели в прекрасния Уфици — плосколики, двуизмерни мадони — до изящно скулптираните, богати на светлосенки и нюанси произведения от Зрелия Ренесанс.

Мислеше си за картините на художници от деветнайсети и двайсети век, които бе видяла в Париж и в Германия, и разсъждаваше върху факта, че много от тях са реалистични като фотографии. Накъде щяха да поемат съвременните художници сега? Дали ставаше дума единствено за напредък в техниката? Със сигурност имаше и нещо повече. Ако всичко можеше да се направи с фотокамера, ще стане ли художникът излишен? Спомни си за много „модерните“ картини, които бе видяла в Париж, и за съвременните творби, изложени в галерия „Флайшман“, при които формата и цветовете като че ли бяха не по-малко важни от разпознаваемите изображения.

Бяха потеглили от Мюнхен почти преди месец и Хана все още имаше чувството, че сънува. Минаха през Австрия, останаха седмица във Виена, а после дойдоха в Италия. Тя се влюби в тъмните меланхолични канали на Венеция, в отразените светлини и цветове на града и в изумително чистата светлина на Флоренция. Един от клиентите на мюнхенската галерия бе нарекъл тази страна „слънчева Италия“ и сега Хана разбираше защо, макар че нейното преживяване в Тоскана беше обогатено и от зашеметяващ аранжимент от хармонични звуци. Първата й среща с яркочервения купол на Брунелески на фона на наситеното със слънчева светлина искрящо синьо небе бе създала такъв великолепен звук, че Хана имаше чувството, че сърцето й спира. После меките, сладки тонове на избледнелите италиански фрески, треперливите, сребристи звуци на църковните камбани и прекрасната мелодия на залеза над Фиезоле.

Бяха изминали почти три години от смъртта на Хелене и дори сега, когато изпитваше такава радост, спомените й за първите дни след нейната загуба бяха още ярки. Тя бродеше безутешна, без мисъл и без посока. Макар че Хелене не беше общувала много с други членове на домакинството, освен с нея и с Мозес, Хана имаше чувството, че самият живот, въздухът, който всички дишаха, е напуснал къщата и всички в нея.

Тя продължи да спи на малкото легло, което бяха внесли в стаята на госпожа Флайшман през последните седмици от живота й. Никой не й каза да се върне в помещението за прислугата. Никой не й каза нищо. Нощем тя се будеше, отиваше в дрешника и вдъхваше аромата на Хелене, като притискаше красивите й рокли към лицето си. Сядаше пред нейната тоалетка, отваряше шишенце с парфюм, после друго, за да я върне обратно.

Понякога слизаше в музикалния салон и свиреше. Звуците и цветовете не бяха така хармонични, макар че нотите бяха същите като преди. Някои следобеди едва успяваше да отиде до галерията. Когато пристигаше, влизаше в задната стаичка, сядаше там и плачеше.

Мозес като че ли беше потънал в свой собствен свят от мъка и почти не й говореше. Един ден Йозеф й каза:

— Госпожа Флайшман не би искала това, Хана. Вече трябва да идваш в галерията още сутринта.

Хана осъзна, че той постепенно е поел цялото управление на бизнеса, защото след смъртта на Хелене господин Флайшман стана непродуктивен като самата нея.

Тя започна да ходи в галерията рано. Йозеф й казваше какво трябва да се свърши и постепенно удоволствието от работата се завърна.

В края на следващата седмица господин Флайшман й каза:

— Вече идваш сутрин? — Изглеждаше искрено изненадан.

— Почти от две седмици. — Хана усети как той осъзна, че не е забелязал присъствието й по цял ден в галерията.

Изглеждаше объркан и далечен, с разсеян поглед, но не каза нищо повече.

— Йозеф каза… — започна да обяснява тя.

— Да, разбира се — прекъсна я той. — Какви късметлии сме, че си имаме Йозеф.

След още няколко седмици господин Флайшман каза:

— Хана, ти си ни от голяма помощ — сякаш продължаваше разговор, който са започнали преди секунди.

— Благодаря ви, господине.

— Хелене щеше да се гордее с теб. — Той се усмихна, за първи път от много време. За първи път го чуваше и да споменава името на жена си след смъртта й.

После имаше дни, в които говореше с нея, и други — в които не говореше. Пътуваше често, понякога отсъстваше от Мюнхен с месеци. Хана се премести отново в помещенията за слугите, макар че вече не работеше в домакинството, а само в галерията. Никой не й бе казал да се върне там.

Йозеф разчиташе на нея, особено когато господин Флайшман отсъстваше от града. Когато се завръщаше от тези пътувания, той носеше нови творби и истории кога и как се е сдобил с тях. Тя слушаше внимателно, докато той говореше с Йозеф и с клиентите в галерията. Постепенно започна да участва в тези разговори, а Мозес започна да споделя с нея идеите си и да иска мнението й, сякаш го ценеше.

Тя знаеше, че е влюбена в него, вероятно още от деня, в който бе застанал зад нея в салона и красивият му глас изрече „Сезан“. Те бяха свързани, привлечени един към друг от любовта си към изкуството. Но дали привързаността му към нея стигаше само дотук? И трябваше ли тя да храни такива чувства към работодателя си, към съпруга на скъпоценната Хелене, която толкова беше обичала? Понякога вината я превземаше, но как би могла да скрие или отрече такива чувства? Човек не може да контролира могъщо чувство като любовта.

Понякога той я докосваше леко по ръката или по рамото, или пък й се усмихваше и я поглеждаше и тя усещаше болка в гърдите си. Никога не казаха и дума за чувствата си един към друг, но тя усещаше как нещо нараства — искра, която гореше не само в нея, но и в Мозес.

Един ден, няколко месеца след деветнадесетия й рожден ден, той й каза:

— Хана, планирам пътуване до Виена през пролетта, а после до Южна Италия. Това е прекрасна възможност за теб.

Какво имаше предвид? Да го придружи? Тя копнееше да иде във Виена, а за Италия само бе мечтала.

— Но, дали ще е… — Затърси подходящата дума, която вероятно беше „редно“.

— Редно? — попита той с усмивка, сякаш бе измъкнал думата от ума й. — Да, ако ме придружиш като моя съпруга.

Тя мълча дълго, беше стъписана. Нима й признаваше любовта си? Той никога не й беше казвал, че я обича, никога не я беше ухажвал в обичайния смисъл на тази дума. И все пак, понякога, когато работеха заедно, тя някак усещаше, че той я обича.

— Брак ли ми предлагате? — попита тя невярващо.

— Ако приемеш, ще съм неимоверно щастлив — отвърна той.

 

 

На следващия ден прекосиха прекрасния Понте Векио над река Арно и влязоха в капела „Бранкачи“ в църквата „Санта Мария дел Кармине“. Толкова рано сутринта бяха съвсем сами. Стените бяха покрити с фрески и библейски сцени, предимно от Новия завет, за Христос и апостолите, всички с ореоли, които приличаха на Хана на реещи се във въздуха златни чинии.

— Тази фреска е от Мазачо — каза Мозес и посочи малък участък с две прости фигури — и е имала огромно влияние в изкуството на Флоренция. Дори великият Микеланджело е идвал да се учи тук. Работата на Мазачо се смята за напредничава за времето си. Можеш ли да предположиш защо?

Хана огледа двете фигури, очевидно бяха Адам и Ева. Погледна пак към библейските фигури, странно облечени с ренесансови дрехи и разположени сред Флоренция от петнайсети век, ако се съдеше по сградите на фона.

Адам и Ева бяха голи, прикрити само от смокиновите листа. Мозес и преди й беше казвал, че такива листа често били добавяни по-късно към някои от скулптурите на великолепни голи фигури.

Тя забеляза, че има някакво развитие в техниката в сравнение с по-ранните творби — ангелът бе изобразен в перспектива, а светлината беше представена умело и реалистично. Макар че не беше ли виждала нещо подобно и в творбите на Джото?

— Чувството! — възкликна тя. Този Адам изглеждаше злочест, отпуснал глава на ръцете си. А Ева — о, Хана почти чуваше вопъла й. А и те изглеждаха съвсем обикновени, като селяни, а не като кралски особи. — Чувството — повтори тя, — сякаш са истински хора с истински чувства.

Мозес пак кимна, сякаш казваше: Ти си много добра ученичка, скъпа моя.

— И как е станало това? — попита Хана, после осъзна, че въпросът сигурно е глупав. — Видяхме толкова музеи, ти ми посочваше творби от някакво място и време и те изглеждаха така подобни по стил и маниер, сякаш всеки художник се е учил от останалите, а понякога дори просто е копирал. И внезапно един от тях решава: „Ще го направя различно.“

Мозес се засмя и Хана усети, че се изчервява.

Той заговори бавно и внимателно:

— Не зная дали „внезапно“ е точната дума в случая.

Хана също се засмя.

— Представи си, че Сезан, Моне или Реноар, или дори Ван Гог бяха живели през петнайсети век и бяха рисували фрески тук, в капела „Бранкачи“. Представяш ли си Адам и Ева, а може би и Свети Петър, с техните дръзки мазки и ярки, плътни цветове!

— Да, ето това би било внезапно.

— Всичко става постепенно — каза тя. — Това е еволюция в изкуството. Промените стават бавно.

Мозес докосна с ръка брадичката си. Бръчката между веждите му стана по-дълбока.

— Но понякога не ти ли се струва, че промените стават по-бързо? — попита Хана. — Като технологиите в нашия век — развитието на автомобила, фабричното производство на неща, които преди са се правели само ръчно. Дали и изкуството сега не се променя по-бързо?

— О, Хана, ти осигуряваш много храна за размисъл. — Той се усмихна и добави: — Много интересни идеи, госпожо Флайшман. — Тя обичаше да я нарича така, но понякога усещаше порив да се обърне и да види дали не говори на друга. Да види дали Хелене не стои зад тях. Често това чувство беше придружено от вина, сякаш искаше да заеме нейното място. Това беше така и не съвсем. Тя отчаяно се опитваше да не мисли за себе си като за третата съпруга.

— Макар че това не е точно първоначалният замисъл на художника — продължи Мозес, докато гледаха фреската. — Нещо е добавено. — Той наклони глава към нея, сякаш очакваше тя да познае. Това бе нещо като познавателна игра, която обичаше да играе с нея.

— Листата — отговори тя. — Листата, покриващи… — И се изчерви. Стоеше тук, до собствения си съпруг, мъж, който вече бе виждал и докосвал всеки сантиметър от тялото й, който дори му се беше възхищавал през първата им нощ заедно. И въпреки това се изчервяваше заради интимните части на две нарисувани фигури.

— Да, листата са добавени по-късно — каза Мозес. — От Козимо Трети.

— Кралят?

— Медичи. Не е бил крал в същинския смисъл на думата, но семейството му е управлявало Флоренция.

— Да, Медичите. — Беше чувала често това име при престоя им във Флоренция. — Имали са властта да налагат цензура?

Мозес кимна.

— Имали са власт, богатство и благородно потекло, които им давали право да определят как да рисува един художник или кой може да вижда творбата му?

— Да, власт — отвърна Мозес без колебание. — Тогава властта е диктувала изкуството.

— Според теб какво би казал Мазачо за това? — попита тя. — За загрозяването на творбата му?

— Нямаше да е доволен — отвърна Мозес. — Един художник никога не е доволен, когато съсипват творбата му.