Кели Джоунс
Жената, която чуваше цветове (13)

Глава 13

Хана

Америка

Лятото на 1926 година

Това беше дълго пътуване с кораб. Вили го обожаваше. Той ходеше на гости на другите пътници, участваше във всички възможни забавления и се взираше в безкрайната водна шир с насладата на дете. Саша ги придружаваше и постоянно го следваше из големия кораб, за да се увери, че не безпокои хората.

Хана не обичаше много да пътува по море — липсата на пейзаж и недостигът на цветове я караха да изпада в меланхолия. И все пак се питаше дали това униние не е започнало още преди това. Възнамеряваше да остане в Америка цялото лято, никога не се беше отделяла за толкова дълго от съпруга си, но Мозес не показа особено съжаление за тази продължителна раздяла. Тя разбираше, че той не може да напусне Мюнхен. Бизнесът и състоянието на икономиката бяха твърде крехки. Хората бяха убедени, че ще има още една война. Нищо не изглеждаше стабилно.

Често, особено вечер, тя оставаше сама и разсъждаваше за живота и брака си. С Мозес бяха отпразнували двайсет и втората си годишнина през април. Усети как се усмихна при спомена за неочакваното му предложение за брак, пътуването до Австрия и Италия и за годините, които последваха — обиколките им в търсене на картини, животът и работата, които споделяха, щастието им в галерията. Тогава го чувстваше така близък заради общата им страст към изкуството.

Мозес често я подкачаше, че не е имал друг избор, освен да се ожени за нея. Научил я на всичко, което знае за изкуството и търговията, и не можел да я остави да си тръгне.

Винаги го казваше лековато, с обич, но понякога Хана се питаше дали наистина не се е оженил за нея заради изкуството. То беше голяма част от онова, което ги привлече един към друг, и тя го знаеше, но през последните няколко години като че ли само това им беше останало — изкуството и бизнеса. И все пак нима чувствата им не бяха отслабвали и засилвали отново през изминалите двайсет и две години?

Когато Вили се появи, така несъвършен, промяната в живота им заради бебето, което не беше точно детето, което очакваха, отвори огромна пропаст между тях. Но именно страхът, че може да го загубят, ги събра отново. После, по време на войната и на смута в Германия след нея, усилията им бяха насочени към оцеляването на галерията. Търговията не вървеше, но нещата се оправяха. Художниците бяха вдъхновени не от образи и въображението си, а от отчаянието, и се появи съвсем нова форма на изкуство. Бракът им, мислеше си Хана, приличаше на самата Германия — радостта бе следвана от отчаяние, опъстрено с надежда, а после се появяваше нещо ново и пак идваше несигурност.

Докато се взираше в огромния безцветен океан, тя си мислеше, че той е подходящо олицетворение на сегашното състояние на брака й. Еднообразен и скучен. И все пак тази шир криеше огромни дълбини, нали? Връзката й с Мозес се бе задълбочила много с годините и споделените преживявания. Те се обичаха и всичко щеше да е наред. И може би тази временна раздяла бе точно това, от което се нуждаеха.

* * *

Ханс и Кати живееха във ферма в Ню Йорк, което отначало обърка Хана, защото не разбираше как е възможно да има ферма насред града. Но те бяха в щата Ню Йорк, в окръг Онондага, близо до малко селце южно от Сиракуза. Бяха направили мандра, която произвеждаше сирене по рецептите, разработени от бащата на Ханс в Германия.

Хана не беше виждала Кати повече от седемнайсет години и макар че си пишеха, имаха много да наваксват. Ранните летни утрини бяха огласявани от разговори и смях. Хана й помагаше в готвенето и чистенето, като намираше за забавен факта, че в Америка дори в богатите семейства всеки си има задължения. Кати я подкачаше, че си е довела прислужница, макар че Хана й беше обяснила, че Саша е нейна приятелка, а не само служителка.

Всеки ден Хана ставаше да помогне на Кати със закуската — огромно количество храна — бекон, яйца, картофи, препечен хляб.

— Съпругът ми се нуждае от питателна закуска сутрин — каза Кати, като щипна леко по бузата Ханс, който тъкмо бе издоил кравите. Той се усмихна, докато сядаше на мястото си, и се нахвърли с ентусиазъм върху голяма купчина картофи. Беше тих човек, но Хана ясно виждаше, че двамата още са влюбени. Питаше се дали ако с Мозес се бяха влюбили като младежи, както сестра й и съпругът й, и в техния брак щеше още да има такава нежност? Не можеше да избяга от факта, че е третата му съпруга и че е обичал две жени преди нея. И никога нямаше да избяга от мисълта, че е втора по хубост, а може би и трета, защото не беше виждала първата му съпруга, майката на Младата Хелене. Вероятно всички женени двойки имаха такива спадове и възходи, помисли си тя, и трябва да е благодарна за онова, което все още ги свързваше. Или виждаме само повърхността при другите. Както при океана, който крие огромни дълбини.

Една сутрин двете сестри вървяха по алеята до пасището и Кати хвана ръката й.

— Много се радвам, че си тук. Ще ми се да можеше да останеш. — По-рано Хана й беше описала колко труден е животът на хората в Германия, за недоверието към Републиката, и Кати й предложи — неведнъж — семейство Флайшман да се премести в Америка.

Те спряха до ограждението, Хана облегна лакти на него и загледа как дъщерята на Кати, Ела, води коня на Вили. Той беше ухилен до уши и започна да маха на майка си и леля си. Саша стоеше от другата страна на ограждението със сгърчено от тревога лице.

Явно се страхуваше, че Вили може да падне всеки момент. Саша беше дребна жена и Хана предположи, че ако Вили падне, тя няма да може да го вдигне. Макар че беше нисък, той беше много по-тежък от нея. Хана й кимна, сякаш да й каже, че всичко е наред. Не искаше да отказва на Вили забавление, на което се радваха другите момчета.

— Виж ме, мамо — извика той.

— Приличаш на каубой — извика Хана. На петнайсет той още беше дете и дърдореше от въодушевление.

— Би ли искала да живееш пак така? — попита Кати. — В провинцията?

— Много е приятно — отвърна Хана. Така беше, но й липсваха вълнението в галерията, градът и съпругът й. — На Вили много би му харесало.

— Ако решите да се преместите тук — предложи Кати, — Мозес може да отвори галерия в Ню Йорк. Доколкото знам арт сцената там започва да съперничи на много европейски градове.

— Мозес не би приел подобна идея, сигурна съм.

— Ще те заведем да видиш — каза Кати. — А после ще разкажеш на Мозес.

* * *

Следващата седмица Кати и Ханс заведоха Хана в Ню Йорк. Темпото на живота там й хареса, беше като у дома, дори цветовете и звуците на града й напомняха за Мюнхен. Изкушаваше се да пише на Мозес и да му предложи да дойде при тях, а после да се преместят в Америка, в земята на неограничените възможности, където имаше истинска демокрация и човек можеше сам да определя бъдещето си. Но знаеше, че той никога няма да напусне Германия.

Мозес пишеше често. Политическата нестабилност, в която живееха от години, продължаваше. Защо републиката се установяваше така трудно в Германия?

Останаха цялото лято. Кати и Ханс имаха голямо семейство и всички се грижеха един за друг, както навремето тяхното семейство във Вайтнау. Хана често имаше чувството, че се е върнала в младостта си, в родната ферма в Бавария, и осъзна колко много е пропуснал Вили, докато растеше като само дете в града.

Вили обикна Америка. Обичаше фермата, конете, кравите, кучетата и котенцата. Обичаше братовчедите си и вторите си братовчеди, затова един ден попита майка си:

— Мамо, може ли да имам брат или сестра?

— Обичаш братовчедите си, нали, скъпи Вили? — попита Хана и го прегърна.

— Искам да си имам свои, да има с кого да играя, когато се приберем у дома.

Хана вече беше на четирийсет и две и бе копняла за още едно дете, но знаеше, че няма да стане.

— Някой ден пак ще им дойдем на гости — каза тя.

Когато се сбогуваха, се уплаши, че сърцето на Вили ще се пръсне, затова му напомни, че ще види баща си, след като слязат от големия кораб.

Но още щом потеглиха от Ню Йорк, Вили се разболя. Започна като обикновена простуда и слезе към дробовете. След ден беше толкова зле, че Хана се ужаси, че ще го изгуби. Повика корабния лекар, но копнееше за доктор Лангерман в Мюнхен или за специалист в Америка. Дори попита капитана дали може да обърне кораба, дотолкова не беше на себе си.

— Имаме и други пътници и график — отговори той любезно.

— Да, естествено, разбирам.

Два дни почти не мигна. Стоеше до леглото на Вили, носеха храната им в каютата.

На третата вечер Саша каза:

— Моля ви, госпожо Флайшман, аз ще поседя при Вили. Малко свеж въздух ще ви се отрази добре.

— Благодаря ти, Саша. Може би си права. — Тя взе шала и шапката си и излезе на палубата. Морето беше спокойно, небето чисто, а звуците меки и приглушени. Помисли си колко много обича Вили водата, как тичаше из кораба, как ходеше при другите пътници. Помисли си и за Мозес и се запита как ще оцелее той, ако изгубят Вили. Как ще оцелее самата тя? Затвори очи и замоли Бог да пази сина й и да го отведе до дома.

— Добър вечер. Вечерта е прекрасна.

Не беше чула мъжът да се приближава до нея, нито бе видяла някой на палубата, и за миг си помисли, че халюцинира, защото гласът й заприлича на гласа на Мозес.

Обърна се и вероятно изглеждаше стресната, защото мъжът каза:

— Извинете, не исках да ви плаша.

Вече виждаше, че цветът на гласа е с малко по-червен оттенък от този на Мозес, а мъжът, който беше висок и строен — почти слаб — никак не приличаше на съпруга й. Луната, пълна и едра, осигуряваше достатъчно сияние, за да разгледа лицето му, а то бе ъгловато и улавяше светлината по много интересен начин — подчертаваше скулите и леката вдлъбнатинка на брадичката. Гъстата му коса беше руса, а мустакът — внимателно оформен. Мекотата в цветовете му беше в интригуващ контраст с острите ъгли и форми на лицето. Той бе един от най-привлекателните мъже, които някога беше виждала, и я обзе смущение, примесено със срам, че изобщо е забелязала това, когато беше така изплашена за здравето за сина си.

— Извинете ме, господине — рече тя, обърна се и се върна в каютата.

На следващата сутрин в състоянието на Вили все още нямаше подобрение. Хана трескаво повика корабния лекар.

— Почивка и течности — нареди той. — Погрижете се да не се обезводни. — Тя седя до Вили целия ден, вдигаше главата му от възглавницата и му помагаше да преглъща. Като я видя така изтощена, Саша каза, че ще остане при него, докато Хана поспи.

Но тя не можеше да заспи, затова пак взе шала си и излезе от каютата. Върна се на мястото, където беше срещнала непознатия.

Този път усети приближаването му.

— Добър вечер — каза Хана.

— Добър вечер — отвърна той. — Трябва да се извиня, че снощи ви изплаших.

— А аз, че бях така рязка — каза тя.

— Вероятно трябва да се извиня и че се приближих до жена, която стои съвсем сама — добави той и Хана се усмихна вътрешно. Нима се извиняваше за нещо, което тази вечер беше направил отново?

Стояха мълчаливо, взираха се в морето и тя усети приятна утеха в лекото люлеене на кораба и в самото присъствие на този мъж.

Накрая той каза:

— Не съм ви виждал в трапезарията. Сама ли пътувате?

— Със сина ми. Той се разболя и в момента не съм много общителна.

— Отново ви поднасям извиненията си. — Той се обърна да си тръгне, явно не разбра, че тя му обяснява защо не се храни с останалите пътници и опитва да се извини за грубото си поведение от предишната вечер. Но какво беше извинението й, че се върна пак тук, че искаше да го види отново?

— Не, моля ви — извика Хана, — останете.

Той не помръдна, не каза нищо, но после бавно се върна при нея.

— Една моя дългогодишна служителка ни придружава — каза му Хана. — Сега е при Вили. Не бих го оставила сам. — Чувстваше нужда да му обясни това — да разбере, че тя е добра, любяща майка. — Бяхме на гости на семейството на сестра ми в Америка. — Внезапно бе завладяна от порива да говори — за каквото и да е, за всичко и за нищо. — Съпругът ми не можа да ни придружи. Бизнесът му… сега не е подходящо време да отсъства дълго. — Знаеше, че за това дърдорене е виновна умората. Не искаше мъжът да си отиде.

— Трудно е — каза той любезно, — толкова е трудно, когато се чувстваш безпомощен. Мога ли да помогна с нещо?

— Благодаря ви за загрижеността.

— На колко години е синът ви?

— На петнайсет — отвърна Хана, — но в много отношения е по-малък. Той не се учи така бързо като другите деца. Изисква специални грижи. Но е много сладко момче, такова удоволствие е… много съм изплашена, че може да го изгубим. — Вече плачеше, а мъжът стоеше до нея и очевидно не знаеше какво да каже или направи. В какво неудобно положение го беше поставила само. Тя избърса сълзите си с ръка и вдигна поглед към него. Той изглеждаше притеснен и тя усети, че отчаяно иска да я утеши. Ако в този миг я беше прегърнал, сигурно нямаше да възрази. Той бръкна в джоба си, извади чиста носна кърпа и й я подаде.

— Моля ви — подсмръкна тя, — простете ми.

— Вие ми простете, че не мога да ви утеша — каза той. — Аз също имам деца.

— Благодаря — каза тя. — Благодаря ви. Трябва да се връщам при сина си.

— Желая всичко най-добро и на двама ви — каза той.

На следващата сутрин Вили най-после започна да показва подобрение. До следобед вече седеше в леглото, бърбореше, ядеше и питаше дали може да излезе да види големия океан и другите хора.

— Вероятно утре — каза му Хана, която преливаше от радост, че пак е изпълнен с енергия и ентусиазъм, но все пак бе предпазлива и искаше да се увери в пълното му възстановяване.

Сега се чувстваше някак длъжна да сподели добрата новина с онзи мъж.

Вечерта отново се върна на палубата и го откри там, сякаш я чакаше.

— Толкова се радвам да чуя, че синът ви оздравява — рече той, когато Хана му каза колко по-добре е Вили сега. — Мислех за вас и за него целия ден. — Усмихна се. Имаше хубава, великодушна усмивка и Хана се почувства така, сякаш бе пазил тази усмивка за прекрасната новина.

— Благодаря ви. — Тя бръкна в чантичката си и извади изпраната носна кърпичка. — Задето бяхте така любезен и ме изслушахте, и за носната кърпа. — Подаде му я и добави официално и някак смутено: — Хана Флайшман. — Странно, виждаха се трета поредна нощ, а още не се бяха представили.

— Йохан Келер — каза той и прибра кърпичката в джоба си. — Връщате се у дома?

— Да, в Германия — отвърна тя. — Мюнхен. А вие?

— Цюрих.

Няколко мига стояха, без да продумат, сякаш и двамата се чудеха какво да кажат. Хана му беше съобщила новината, върна му кърпичката. Дали сега трябваше да си тръгне?

— Съпругът ви не дойде с вас заради работата си, така ли?

Тя кимна.

— А с какво се занимава той? — попита Келер с интерес.

— С изкуство.

— Съпругът ви е художник? — Вдигна вежди, сякаш не можеше да си представи Хана като съпруга на художник. Очите му се плъзнаха съвсем дискретно по нея, по фините дрехи по последна мода, закупени точно преди пътуването й за Америка. Без съмнение си мислеше, че ако е омъжена за художник, той трябва да е доста успешен.

— Не, не е художник, а галерист.

— Разбирам — отвърна той замислено. — В Мюнхен. Доста добро място за изкуството през последните десетилетия.

— И вие ли се интересувате от изкуство?

— По една случайност, да — каза той и се усмихна заради съвпадението. — Работя в частна галерия в Цюрих.

— Така ли? Колко интересно. Разкажете ми за вашата галерия.

Той отново я огледа и хубавата му усмивка стана още по-широка, сякаш току-що бе попаднал на голямо съкровище.

— Хана Флайшман?

Тя кимна.

— Съпругът ви е Мозес Флайшман?

— Познавате ли го?

— Да, разбира се. Всички търговци на произведения на изкуството в Европа знаят кой е Мозес Флайшман и че има изключително око за онова, което често се превръща в следващата тенденция в изкуството. Собственикът на галерията, в която работя, купи няколко картини чрез галерия „Флайшман“.

— О, моля ви, разкажете ми — каза тя, гласът й потрепваше от вълнение. — На кои художници?

— Бекман, Кирхнер, Аугуст Маке, Кандински…

— Кандински е мой художник — прекъсна го тя, — не на Мозес.

Той се сепна, но изглеждаше заинтригуван, може би дори очарован, макар че определено не това беше намерението й.

— Ваш художник? — попита той с усмивка. — Как така притежавате руснака Кандински?

Тя му разказа за интереса си към творбите, избрани от галерия „Флайшман“, за картините в дома им, за Композицията на Кандински, която носеше такова удоволствие на нея и на Вили.

— Доколкото знам Композициите вече са осем — каза Келер. — Според вас колко ли ще станат?

— Кой би могъл да предположи — отвърна тя през смях. — Първата почти не прилича на последната, а той продължава да се преобразява.

— Което го прави още по-интересен — отбеляза Келер.

— Да — съгласи се Хана.

Говореха за художниците, които творяха в Германия след войната, обградени, както и двамата признаха, от значителни противоречия, и за швейцарските художници, чиито произведения се излагаха в галерията в Цюрих, за Паул Клее, когото Флайшман бяха представили в Мюнхен.

Нощта се изниза така бързо, че небето вече светлееше, когато Хана най-сетне рече:

— Господи, трябва да се върна в каютата да видя как е Вили. Беше ми много приятно да се видим, господин Келер.

— Удоволствието е мое, госпожо Флайшман.

На следващата вечер се срещнаха отново, сякаш бяха уговорили мястото и часа. Пак обсъждаха изкуството, художниците, творчеството и свободата на изразяване. Той й каза, че също е бил на гости на сестра си в Ню Йорк. Съпругата и децата му, трима синове, останали у дома в Цюрих. Попита за нейната сестра и зет й и тя му разказа за фермата и бизнеса им.

— Мандрата „Кьоблер“ е основана преди войната, работят по стари семейни рецепти от Германия. Едва сега започват да произвеждат и сладолед. Трябва да го опитате при следващото си посещение в Ню Йорк, скоро ще излезе на пазара. Ханс Кьоблер разбира от бизнес.

— Кьоблер. Ще го запомня. Хубаво немско сирене в Америка. А и сладоледът — добави той с топла усмивка — винаги може да спечели сърцето ми.

Тази усмивка може да стопи сладолед, помисли си Хана, като почувства как сърцето й подскача сякаш през обръч от огън.

— Разказахте ми за вашия съпруг, за участието ви в бизнеса, за близките ви в Америка. Кажете ми повече за Хана Флайшман. — Изглеждаше искрено заинтригуван. Тя му каза как е израснала във ферма в Бавария, за братята и сестрите си, за баща си, майка си и мащехата си.

— О — каза той, — да, вие имате здравия и свеж вид на момиче от провинцията.

— Здрав? — попита тя през смях и се изчерви. Беше прекарала много време със сестра си навън и бледото й лице бе потъмняло малко от слънцето, а по носа й бяха избили лунички.

— Не исках да ви обидя — каза той. — Изглеждате много здрава, сякаш прекарвате доста време на открито.

— И смятате, че това иска да чуе една жена от мъж? — Не можеше да повярва, че говори толкова свободно и интимно с него. Тя беше омъжена жена, а той — женен мъж. Това със сигурност не беше подобаващо поведение. — Като комплимент ли да го приема — продължи въпреки това тя, — или като обида?

— Комплимент, разбира се. Здравият вид и жизнеността са привлекателни качества у една жена.

Привлекателни, помисли си тя. Те флиртуваха. Как бе възможно да се държи по този начин?

— А когато — добави той — това е комбинирано с изискаността на една образована, културна градска жена, как би могъл един мъж да устои. — Накрая и той се изчерви леко, но не се поколеба да продължи: — Как така се озовахте в Мюнхен и станахте съпруга на Мозес Флайшман? — Насочваха разговора отново към факта, че е омъжена жена, сякаш и двамата осъзнаваха нередността на всичко това.

Тя му разказа за деня, в който просто излезе от къщата и пое по пътя, далеч от фермата, и пристигна в Мюнхен сама.

Той се усмихна.

— Една млада жена със силен приключенски дух, която не се плаши от непознатия свят.

Хана се запита дали би дръзнала отново да навлезе в непознат свят?

Разказа как е постъпила на работа в дома на Флайшман, как я прие семейството. Каза му дори — за свое удивление — как отиде в Академията за изящни изкуства. И за рисунката, която Мозес й подари.

Говориха за усилните години на войната и колко трудно й беше да отглежда Вили и да не изостава от промените в света на изкуството. Каза му за цветовете, нещо, което споделяше с малцина. Освен този непознат, който срещна на кораба, единственият, с когото можеше да говори така свободно, беше Йозеф, но той не беше мъж, с който една жена би имала нещо повече от приятелство.

На сутринта Хана се събуди с мисълта за Йохан, нямаше търпение да го види, чудеше се как ще издържи чак до вечерта. Денят минаваше бавно, докато тя измисляше все нови и нови оправдания за действията си. В началото беше уязвима, самотна и притеснена за Вили. Имаше нужда от утеха, а после и да сподели с някого радостта си от възстановяването му. Сега при мисълта за Йохан ръцете й се изпотяваха, главата й се замайваше, а сърцето й ускоряваше ритъма си. До късния следобед всички опити да оправдае това приятелство се провалиха, защото Хана знаеше, че то е нещо повече от приятелство. Държеше се като оглупяло от любов момиче. Тя беше жена на четирийсет и две, омъжена жена, а се държеше като влюбена девойка.

Тя обичаше Мозес, но дори да беше усещала това вълнение към него, вече не си спомняше. Той беше добър баща и добър съпруг, но никога не я бе обичал така, както обичаше Хелене. Тя беше неговата единствена и съвършена любов, а вероятно в живота ни е позволена само една такава. Хана не можеше да отрече чувствата си към Йохан Келер; вероятно беше писано да се срещнат. Неспособна да се отърве от тях, тя забрави за здравия разум и отиде да се види отново с него.

Тази вечер, без никакво предупреждение, той сложи пръст под брадичката й, вдигна лицето й и я целуна. Тя не се възпротиви. Не можеше да отрече, че отвърна на тази неочаквана целувка.

Трябва да спра дотук, каза си. Но знаеше, че винаги стига твърде далеч. Върна се в каютата си, но на следващата вечер, когато той я покани в своята, тя отиде.

Беше дискретна, всяка вечер чакаше Вили да заспи, преди да отиде при него. Когато казваше на Саша, че излиза на чист въздух, тя отвръщаше: „Да, госпожо Флайшман“, и нищо повече. Дори да се досещаше, Хана вярваше, че няма да я предаде. И все пак и тя не беше вярвала, че е способна да предаде Мозес, а ето че го направи, отиваше сама, щастлива и доволна, при мъж, който не й беше съпруг.

— Какво ще правим? — попита тя една вечер, докато лежеше в прегръдките му, след като се бяха любили. И двамата осъзнаваха, че пътуването е към края си. Тя скоро щеше да се върне в каютата си, както правеше всяка нощ, и щяха да се срещнат само още веднъж.

— Можеш ли да се откажеш от живота си в Мюнхен? — попита Йохан.

Тя знаеше, че не може да напусне съпруга си. Знаеше, че не може да изостави сина си или да го отведе от Мозес.

— А ти? Можеш ли да се откажеш от живота си?

— О, Хана, скъпа, защо не се срещнахме по друго време?

— Това трябва да приключи тук — каза му тя.

— Да — отвърна той тихо и я притегли към себе си.

Разбраха се, че когато пристигнат в Европа, връзката им ще приключи.

 

 

— Колко много ми липсвахте! — възкликна Мозес, когато ги посрещна на гарата в Мюнхен. Прегърна първо сина си, а после и Хана. Макар че винаги беше сърдечен с Вили, той рядко показваше чувствата си към нея на обществено място.

— Аз бях много болен на кораба — каза му Вили.

Мозес погледна разтревожен Хана, а после и Саша. Саша беше необичайно мълчалива във влака към дома.

— Вече е добре — увери го Хана. — Макар че доста ме изплаши. Беше трудно пътуване. Но вече е добре. И двамата сме добре. — Погледна към Саша, сякаш да й каже: Всичко свърши. Вече сме у дома.

— Толкова се радвам, че се върнахте живи и здрави — каза Мозес.

Щом го видя и чу цвета на гласа му, тя отново се развълнува и осъзна каква щастливка е, че има в живота си този добър и мил човек. Изпита огромен срам заради случилото се на кораба. Щеше да изличи Йохан Келер от ума и сърцето си.

Тялото обаче не й помагаше. Обзе я силна умора. Отначало си помисли, че е настинала, че е прихванала нещо по пътя към дома и се проявява едва сега, защото вярваше, че като майка е потиснала инфекцията в тялото си, за да има сили да се грижи за Вили.

Когато Мозес дойде при нея в нощта на пристигането им, тя беше твърде изтощена, за да отвърне на ласките му, и той само я прегръщаше, докато тя спеше дълбоко.

На следващата сутрин на закуска той я попита:

— Болна ли си, Хана?

— Само съм много изморена — отговори тя. Пътуването беше дълго.

Той не отиде отново при нея и тя разбра, че я чака. Но беше толкова изморена… и засрамена.

На следващата седмица усети напрежение в гърдите си, а на последващата, когато цикълът й не дойде, разбра, че е бременна. Тя беше омъжена жена, която носеше детето на друг мъж.

Следващата нощ отиде при Мозес.