Кели Джоунс
Жената, която чуваше цветове (26)

Глава 26

Хана

Берлин

Август — октомври 1938 г.

— Установяваме още един център в двореца „Шьонхаузен“ — каза й Щрасер една сутрин. Тя знаеше, че това е голям дворец в покрайнините на Берлин, и предположи, че обстановката там ще е подходяща картините да бъдат изложени пред гости и купувачи. — Бих искал да помогнете да изберем кои картини да бъдат преместени.

Хана осъзна, че от нея се очаква да избере картините, които трябва да оцелеят, които могат да бъдат продадени и да избегнат унищожението. А те бяха толкова много; как би могла да избере?

Тя започна да избира не само онези, които лично харесваше, но и творби, които щяха да представляват интерес за купувачите. Всеки ден няколко картини бяха натоварвани на големи камиони и откарвани към новото си обиталище. Хана продължи да въвежда информацията в описите: в официалните и в нейните тайни описи.

Често се налагаше да ходи до двореца „Шьонхаузен“, за да придружава „клиенти“, които идваха да разгледат картините. Чуждите търговци можеха да купят каквото пожелаят. Сключваха се сделки — винаги в чужда валута. И Хана беше инструктирана да информира представителите на музеите, собствениците на галерии и колекционерите, че парите ще се върнат в германските музеи и с тях ще бъдат закупени нови картини.

Преместиха я от малкия порутен хотел в наскоро обновения дворец „Белвю“, бивша кралска резиденция, която беше превърната в хотел от нацистите. Дворецът беше разкошно обзаведен с тежки драперии, кадифени мебели и бродирани възглавници, с мраморни украси и перила, с ориенталски килими и картини с позлатени рамки. Храната се сервираше в елегантна трапезария и беше приготвяна от най-добрите готвачи в Берлин. Хана седеше сред важните хора, правителствените чиновници и почетните гости. Казваше си, че не е една от тях и че е тук само защото иска да спаси картините. Когато си позволяваше да мисли за децата си в Америка, се питаше дали пък не са по-добре без нея. Как биха се почувствали, ако знаеха, че майка им сътрудничи на нацистите, храни се в компанията на висши държавни служители и офицери от армията на Хитлер, мъже, които открито говореха за унищожаване на еврейската раса?

Една сутрин й съобщиха, че са дошли представители на музей в Базел и искат да разгледат картините в двореца „Шьонхаузен“. Един от тях се интересувал предимно от работата на художник от кръга „Синия конник“ в Мюнхен. Тъй като познаваше добре точно тези художници, Хана беше помолена да му покаже колекцията.

Младият й помощник — вторият, когото й назначиха и който я следваше като сянка — я откара от хотела до двореца. Остави я и отиде да паркира колата. Тя предположи, че едрият младеж, който се казваше Гюнтер, има нужда и от цигара, тъй като вече не пушеше в нейно присъствие или близо до картините, след като го беше скастрила сурово заради това.

Група мъже стояха заедно с Франц Хофман на входа на двореца. Хофман се обърна и тъкмо щеше да представи Хана, когато погледът й спря на един от мъжете. Сърцето й заби силно и се качи в гърлото. Стори й се, че ще припадне. Не можеше да си поеме дъх.

Не го беше виждала от много години. Бръчките около усмивката му бяха станали по-дълбоки. Мустаците му бяха опъстрени със сребро, а косата му бе снежнобяла. Но той все още беше красив като в деня, когато се срещнаха преди дванайсет години на кораба от Америка.

 

 

— Може ли да ви представя господин Йохан Келер от Музея за изящни изкуства в Базел — каза Хофман. — Нашата госпожа Флайшман е много компетентна, особено по отношение на кръга „Синият конник“, от който се интересувате. Тя с удоволствие ще ви покаже колекцията.

Хана виждаше, че Йохан Келер също е смаян от новата им среща, и двамата стояха като онемели, докато господин Хофман и клиентите му не се отдалечиха достатъчно.

— Хана — рече той бавно и цветът на името й изпрати топъл порив през нея. — Не очаквах това.

— Аз също — каза тя. Годините го бяха пощадили. Хана знаеше, че изглежда много по-различно от първата им среща и е остаряла. Вероятно не красиво. Но странно, в този миг беше благодарна, че се срещат тук, а не в склада на Кьопеникерщрасе. Когато работеше там, тя почти не си правеше труда да се погледне в огледалото, преди да излезе от хотела. Когато трябваше да се среща с клиенти в двореца, фризираше косата си, слагаше си грим и се стараеше дрехите й са чисти и изгладени. Беше благодарна за услугите, които животът в „Белвю“ осигуряваше.

— Изглеждаш добре, Хана — каза той и тя се запита дали наистина е така. Имаше чувството, че трудностите през последните години са я лишили от красотата и здравето, които може би някога притежаваше.

— Ти също, Йохан. — Стояха и безмълвно се взираха един в друг, тя усети, че той иска да я докосне. — Сега работиш в музея в Базел?

— От девет години. А ти, Хана?

— Тук в Берлин, за кратко…

Той чакаше тя да обясни повече, но Хана не знаеше какво да му каже, без да разкрие нещо, което би я поставило в опасност.

— А бизнесът в Мюнхен? — попита той.

— Затворихме галерията, а после… Мозес почина скоро след това… Накрая се наложи да продам всичко. — Хана потрепери при мисълта за Мозес, за Йозеф, как никога не говореше за загубата им, защото в живота й нямаше човек, който да го е грижа за това.

— О, Хана, съжалявам — каза той искрено.

Тя усети студена буца в гърдите си, после горещия камък на събудената вина, че беше предала съпруга си.

— Не можех да си намеря работа, после се появи тази възможност.

— Вили. Той как е? — Въпросът му беше предпазлив, защото от дългите им разговори преди години знаеше, че понякога здравето на Вили е много крехко.

— В Америка е при сестра ми.

— В Америка? А ти си останала в Германия? — Гласът му беше тих и в цвета му имаше някаква мека, утешителната нотка, която я бе успокоила и преди толкова години, когато се страхуваше, че ще изгуби сина си.

Хана усети, че в очите й избиват сълзи, но си заповяда да не плаче. Не тук, не сега.

— Животът невинаги е такъв, какъвто ни се иска да бъде — каза тя. Сигурно Йохан щеше да разбере, че не се е разделила с децата си по свое желание. Децата й? Не можеше да говори за малката Изабела. Не би го направила. Не можеше.

— Господин Келер — каза тя по-високо. — С удоволствие ще ви покажа нашата колекция.

Когато тръгнаха през галерията, която всъщност беше просто склад, макар и доста по-приемлив от предишния, те говореха нервно и предпазливо. Той й каза, че смята да се пенсионира, но от музея го помолили да дойде в Берлин, за да купи картини, които са извадени от германските музеи. Синовете му били добре. Двамата по-големи се оженили и вече имал две внучета. Най-малкият му син тъкмо постъпил в университета. Не каза нищо за жена си.

— О, Хана, и ден не е минавал от раздялата ни, без да мисля за теб — каза той внезапно, обърна се към нея и посегна към ръката й. Тя отстъпи назад, изплашена, че някой може да ги види.

— Йохан, моля те… — Не можеше да му каже, че и тя е мислила за него всеки ден, че е виждала лицето му, усмивката, очите му в красивата си малка дъщеря. Сега Изабела растеше в Америка без баща и без майка.

— Знам, че когато се разделихме, се разбрахме да не се виждаме отново. Но нима съдбата не ни събра отново?

Хана си помисли за последната им среща. В морето, в свят между два свята, който съществуваше само тогава и само там. Беше мечтала да го види отново, но не очакваше да се случи. А сега какво би могла да иска от него?

— Трябва да те видя, Хана, някъде другаде, далеч от всичко това.

Тя си спомни за разговора си с един от търговците в Берлин преди няколко седмици. Той бе намекнал, че е възможно за човек на такава позиция да задържи няколко картини за частни изложения. Творби, които представляват интерес за клиентите му, могат да бъдат продадени, без да минават по обичайните канали, и ако тя му сътрудничи… Той не го каза направо, но Хана разбра какво иска. Изкуши се, тъй като с тези средства можеше някак да се измъкне от Германия. Сега осъзна, че ако реши да се срещне с Йохан, дори да успее да се измъкне от постоянния си ескорт, щяха да възникнат съмнения, ако ги видят заедно.

— Господин Хофман казва, че се интересуваш от творбите на кръга „Синият конник“ — каза тя и започна да сочи картините, докато вървеше пред него.

Подминаха скулптури, изложени на голяма маса, и приближиха до една цветна картина на Кандински, която Хана добре си спомняше от ранните дни на „Синият конник“ в Мюнхен. Мъж на кон, съвсем прости линии, а цветовете — червено, жълто и синьо — бяха чисти и ярки.

— Един от любимците ти — каза Йохан, когато застанаха пред картината. — Руснакът.

— Винаги съм харесвала този художник — рече тя сковано, после добави с лека усмивка — Макар че мнозина биха казали, че е германец.

— А музиката? — попита той и се усмихна бързо. — Чуваш ли музиката?

Тя усети внезапен прилив на удоволствие от усмивката му, когато осъзна колко добре я познава, макар че бяха прекарали само няколко дни заедно.

— Толкова години минаха, Хана.

— И толкова неща се промениха.

— И все пак много неща останаха същите. Чувствата, които се опитвахме да отречем. Те промениха ли се? — Той я докосна леко по ръката и тя не се отдръпна. И интензивността на онова кратко време, което бяха заедно, се завърна. Тогава се разбраха, че ако бъдат заедно, ще наранят хората, които обичат. Защо не се бяха срещнали при други обстоятелства, в свят, в който можеха да бъдат заедно? Мозес вече го нямаше, но съпругата на Йохан сигурно беше жива. Иначе той щеше да спомене за загубата й, когато тя му каза за смъртта на мъжа си. И все пак дори да беше свободен сега, Хана вече нямаше власт над живота си. Тя беше затворничка в собствената си страна. И знаеше, че не може да му каже за измамата, с която живееше толкова много години.

— Тази картина — каза тя и издърпа ръката си от неговата. — Сигурно може да си намери дом извън Германия.

— Сигурно — каза той, но не се взираше в картината, а в нея.

Тя се обърна бързо и продължиха към друго платно „Две котки, синя и жълта“, две цветни котки, свити в красива композиция, творба на Франц Марк.

— Може ли да се видим по-късно? — попита той.

— Говориш за съдба, Йохан. Нима съдбата повелява да се срещаме само когато се страхувам от някакво голямо бедствие?

— Бедствие ли? — попита той замислено.

Тя искаше да му обясни какво се случва в Германия. Искаше да му обясни толкова много неща. Бяха сами, без обичайния ескорт, и тя усещаше, че може да говори по-свободно, и в същото време вечният страх, нейният постоянен спътник, недоверието във всеки, не й позволяваше да говори открито.

— Как стана така, че си тук и помагаш Германия да се отърве от модерното изкуство? — попита той. — Това е точно изкуството, което обичаш, картините, които се свързват с галерия „Флайшман“.

Хана не можеше да отговори. Не можеше да му каже за личните си страхове, както и за страховете си за картините и цялата страна?

— Прав ли ще съм, ако кажа, че ние не просто купуваме изкуство, а го спасяваме? — попита той. Очите му бавно плъзнаха по цветовете на Франц Марк, оценявайки творбата, а после се върнаха на Хана и тя видя нещо в тях, което й подсказа, че той разбира, че тя не подкрепя нацисткото правителство, а иска само да спаси тези творби.

— О, Йохан — рече, а после, преди да може да ги спре, думите излязоха от устата й: — Опасявам се, че всичко ще бъде унищожено. Трябва да бъде изнесено оттук, за да оцелее. — Тя почувства остро, болезнено пробождане в гърдите.

— Светът не е лишен от очи и сърце. Сигурно не само изкуството зове за помощ.

— Да, много в Германия трябва да бъде спасено.

— Говори се — продължи той внимателно, — че нещата могат да се прехвърлят от музеите към… — Поколеба се, сякаш искаше Хана да довърши изречението му.

Тя мислено си напомни, че трябва да е предпазлива.

— Към военните намерения на Хитлер? — попита едва чуто. За първи път изричаше с думи онова, което дълбоко в себе си знаеше.

Хитлер наскоро беше анексирал Австрия. Германия открито възстановяваше военната си мощ и това със сигурност тревожеше останалия свят.

Приближиха се до картина на Клее в тъмни, землисти цветове. Паул Клее, също член на „Синият конник“, беше швейцарец като Йохан. Хана знаеше, че той има слабост към него.

— Твоят сънародник — каза тя.

— Прекрасна е. Макар че някои биха го нарекли германец или французин! — И тогава, най-внезапно гласът му се промени: — Говори се за търг в Швейцария в началото на следващата година или през пролетта, където ще се предложат останалите творби. Носи се слух, че вероятно ще бъде проведен от галерия „Фишер“.

Хана знаеше за кореспонденцията между Франц Хофман и Теодор Фишер в Люцерн. Швейцария, неутрална страна, се беше превърнала в убежище за много художници и хора на изкуството, които бяха избягали от Германия, и сега щеше да стане убежище и за картините. Господин Фишер бе един от малкото посредници в Швейцария, които не бяха евреи, и имаше достатъчно познания и контакти, както и опит в провеждането на такива търгове.

— Кога ще те видя отново? — прошепна той.

Хана се озърна към входа на галерията и видя, че помощникът й върви към тях.

— О, Йохан — отвърна тихо с треперещ глас, очите й се стрелкаха неспокойно. — Трудно е…

— Кога?

— Не сега и не тук. — Погледите им се срещнаха.

— Може би на търга — каза той. — Ще се видим в Люцерн и… — Гласът му стана още по-тих: — Може пак да поговорим за изкуство и как намерим нов дом за…

Не можаха да продължат, защото младият й помощник се приближи. Хофман скоро също се присъедини към тях с другите от групата, които имаха въпроси за някои творби и Хофман бе решил, че тя е най-компетентна да им отговори.

Тази вечер всички подробности от деня не спираха да се въртят в съзнанието й. През годините се беше опитала да се убеди, че чувствата им един към друг са твърде чужди на реалния свят, за да бъдат истински. Той се беше появил в момент на нужда, когато тя се страхуваше, че ще изгуби сина си. А дали сега идваше отново, за да спаси не само изкуството, но и нея самата? Или пък тя напълно бе изгубила връзка с реалността?

Йохан сигурно разбираше дилемата й. Тя не знаеше дали възнамеряват да вземе участие в търга, или да придружи картините до Швейцария, но все пак усещаше искрата на надеждата. Само ако я помолеха да помага с картините в Швейцария…

На следващата сутрин Йохан Келер и другите от групата посетиха отново двореца „Шьонхаузен“, но двамата с Хана не останаха насаме. Разменяха си бързо погледи, ала не успяха да разговарят.

На следващата вечер, след като хапна лека вечеря и се готвеше да си ляга, някой почука на вратата й. Сърцето й подскочи от надежда.

Отвори и видя Хелене, с разрошена коса, подути очи и покрито с червени петна лице.

Хана огледа бързо към коридора и видя, че няма никого. Помощникът й, който спеше през няколко стаи, следеше кой идва, макар че никой не я беше посещавал досега. Хана направи знак на Хелене да влезе.

— Как разбра къде съм? — Виждаше, че Хелене носи лоши новини, ръцете й трепереха и дърпаха нервно подгъва на сакото й.

Сигурно е Якоб, помисли си Хана. Покани Хелене във всекидневната, засрамена, че живее сред такъв разкош.

Те поседяха в мълчание, после Хелене каза:

— Свързах се с бившия ти работодател в Мюнхен и чрез него разбрах как да те намеря в Берлин. Надявах се, че си успяла да заминеш за Америка, защото отдавна не съм те чувала, но тогава… — Огледа стаята, сякаш търсеше нещо, и накрая се разплака, неконтролируемо, неспособна да продължи.

После най-сетне прошепна:

— Той си отиде.

— Якоб ли?

— Не, не… — Затвори очи, пое си няколко пъти дълбоко въздух през сълзи, като се клатеше напред-назад. — Вили.

 

 

Следващия ден Хана не излезе от стаята си, нито на по-следващия. Хелене и Якоб я поканиха да отиде при тях, но тя знаеше, че не може. Дадоха й кратък отпуск — макар и под предлог, че е болна.

Хана не би им казала за сина си.

Вили, който бе живял много по-дълго, отколкото лекарите предсказваха, се разболял от пневмония и бедното му телце не можело вече да се пребори. Хана беше сигурна, че ако бе до него, това нямаше да се случи.

Едно писмо от сестра й в Америка стигна до нея. Кати й пишеше за смъртта на Вили. Не казваше, че си е отишъл спокойно, и не се опитваше да облекчи болката й с думите, че не е страдал. Изабела била много умно дете и се справяла добре в училище. Фактът, че писмата от дъщеря й бяха ставали все по-редки и хладни през последните дни на Хана в Мюнхен, й подсказа, че е изгубила не само малкото си момче, но и дъщеря си.

Хана се върна към работата си, към чакането.