Кели Джоунс
Жената, която чуваше цветове (20)

Глава 20

Хана

Мюнхен и Берлин

Септември 1936 — март 1937 г.

В една студена есенна утрин в края на септември Мозес си отиде. Отиде си спокойно и тя беше благодарна за това. Двете с Хелене бяха до него.

Погребаха го в еврейското гробище в Мюнхен, където почиваха родителите му и двете му съпруги.

Хана нямаше много време да скърби и да пролива сълзи. Трябваше да се погрижи за много неща, преди да замине. Трябваше да намери кой да се грижи за къщата, защото щяха да отсъстват неопределено време. Галерията трябваше да се почисти за новия собственик, трябваше да се закрият банкови сметки и да се уреди пътуването. В Америка щеше да започне нов живот с децата и когато политическата ситуация се подобреше, щяха да се върнат в Германия.

Следващата седмица с Йозеф прекараха няколко дни в галерията, където опаковаха малкото останали картини и преглеждаха финансовите документи. Няколко дни преди Хана да подпише договора, Йозеф остана в галерията, за да попълни счетоводните документи, и тя го покани на вечеря.

Чакаше. Мина час, после още един. Накрая тя взе шала си и хвана трамвая до галерията, защото се страхуваше, че с Йозеф се е случило нещо.

Когато пристигна на Театинерщрасе, видя дебел стълб черен дим — явно не беше от комин — и с приближаването си до галерията, разбра, че той се издига от тяхната сграда. Хукна по улицата с разтуптяно сърце, пулсът й отекваше в цялото й тяло. Вратата беше заключена и тя не можеше да влезе.

— Моля ви, помогнете! — запищя, докато дърпаше, блъскаше и риташе вратата. Никой не се отзова. Тя започна да удря по прозореца, но нямаше сила да го строши. Озърна се, търсеше нещо, с което да го разбие, но не намери. Накрая един мъж дотича, стиснал бастун със златна топка във формата на лъвска глава. Вдигна го, разби прозореца, после влезе вътре и отключи вратата.

Хана се втурна в галерията, която беше изпълнена с дим, и тя притисна ръка към носа и устата си. Насред първата зала имаше купчина горяща хартия и платна. Мъжът се опита да ги угаси. Хана видя огън във втората зала и хукна натам, свали си палтото и веднага започна да потушава пламъците. Тогава осъзна — Йозеф!

— Йозеф! Йозеф! — запищя тя. Хукна към офиса, като още крещеше името му и виковете й бяха с цвета на това, което видя там — Йозеф лежеше сред алена локва. Нейният красив, обичан Йозеф лежеше сред собствената си кръв. Две думи крещяха от стената, пронизителни като виковете, които се изтръгваха дълбоко от тялото й.

На бялата стена с тъмно, наситено, кървавочервено бе изписано ЕВРЕЙСКИ ПЕДЕРАСТ.

Хана не помнеше нищо друго от този ден. И следващите няколко й бяха като в мъгла. Двете седмици след това й се губеха. Имаше само съвсем смътни спомени, но знаеше, че не плака. Не можеше да плаче.

Когато най-сетне започна да сглобява живота си парче по парче, осъзна с каква огромна финансова каша трябва да се справи. Последните документи по продажбата още не бяха подписани и купувачът настояваше да се направи ремонт. Хана научи и че застрахователната полица е изтекла. Голяма част от останалите картини бяха унищожени в огъня. В тлеещата купчина в галерията вероятно бяха и счетоводните книги и бе почти невъзможно да сглоби частите на своя делови и емоционален живот. Скоро стана ясно, че трябва да продаде къщата. Лесно се намери купувач, а цената беше абсурдно ниска, и след таксите и данъците за нея оставаше много по-малко от очакваното. Макар че голяма част от картините в галерията бяха тяхна собственост, няколко творби принадлежаха на художниците и Хана се чувстваше длъжна да им заплати унищоженото в огъня.

Отиде в Берлин и отседна при Хелене и Якоб. Те знаеха, че иска да замине за Америка при децата си, но скоро стана ясно, че докато бе чакала съпруга си да оздравее, напускането на Германия е станало почти невъзможно. Вече се говореше за квоти, за огромни емиграционни такси и имаше ограничение на парите, които можеха да се изнасят от страната. И все пак в същото време човек трябваше да има достатъчно доходи, за да влезе в Америка, за да докаже, че няма да отнеме работата на нейните граждани. Целият свят все още се възстановяваше от Голямата депресия и като че ли никой не искаше германците, които се опитваха да започнат нов живот.

Хана отиде в американското консулство в Берлин и се нареди на опашка с другите, които се опитваха да напуснат страната. Осъзнаваше, че децата й живеят там с временни визи, и се страхуваше да ги спомене, за да не ги върнат принудително. Знаеше, че ще я питат дали има роднини в Америка, които да й помогнат, и се опасяваше, че ако използва името на сестра си, имиграционните власти в Америка ще разберат, че децата й не са се върнали и о… просто не знаеше какво да стори. Беше толкова изплашена. Гордееше се, че е независима жена. Беше пътувала два пъти до Америка без Мозес, но сега имаше чувството, че нищо не може да направи сама. Искаше й се съпругът й да я посъветва, да я прегърне и да я утеши.

Дадоха й информация за изискванията за емиграция. Списъкът бе дълъг и включваше искане за много копия на много формуляри, включително данъчни документи, банкови извлечения, заявления за финансиране и подкрепа, удостоверение за съдимост и медицинско свидетелство за здравословно състояние. Тя нямаше нито един такъв документ и й казаха да се върне с необходимите формуляри.

Остана още няколко седмици при Хелене и Якоб в опит да получи документите от Мюнхен, но счетоводителите и банкерите, с които Мозес бе работил, бяха заминали или не отговаряха на запитванията й. Не можеше да чака повече в Берлин. Хелене и Якоб с готовност й предоставяха гостоприемството си, но тя виждаше, че бизнесът им не върви. Имаха само една прислужница, а ястията не бяха така разкошни, каквито бяха преди. Те също усещаха несгодите от опитите на нацистка Германия да унищожи еврейския бизнес.

— Не мога да стоя тук и да чакам — каза тя на Хелене една сутрин след закуска. — Трябва да се върна в Мюнхен.

— Но къде ще идеш? — попита Хелене, знаеше, че е продала къщата, дома, в който тя беше израснала.

— При Лени — отвърна Хана. — Лени ще ми помогне.

Докато се приготвяше за път, тя усещаше, че трябва да направи още едно посещение, преди да напусне Берлин.

Отиде при Бото фон Гамп.

Той беше много горд, че вече притежава две големи творби на Кандински.

— Нали знаете, че нашият фюрер не би одобрил — каза му тя, докато стоеше пред Композицията, развълнувана от цветовете и познатата мелодия, както и от спомените, които тази картина събуждаше. Отчаяно искаше да си я върне. И отново усети болката от предателството на Мозес, някога радостните звуци сега й се струваха странно приглушени.

— Той не вижда стойност в модерното изкуство — съгласи се Бото.

Не говориха за това, но и двамата знаеха, че фюрерът вади от държавните музеи всичко, което сметнеше за модерно. Макар че се провъзгласяваше за ценител и поддръжник на изкуството, той се отвращаваше от „модерното“, което според него ставало само за боклука.

— Хитлер ще прави изложба на германско изкуство — каза Бото. Домът на изкуството беше почти готов и Хана бе чула, че Имперската палата на културата все още събира творби за откриването.

Първоначалното намерение на Хитлер бе да изпълни залите на новия храм на изкуството със съкровища, като притежаваните от държавата картини на творци като Дюрер, Холбайн и Грюневалд. Но внезапно промени решението си и обяви, че Домът на изкуството ще бъде изпълнен с ново германско изкуство, макар че това бе много объркващо за онези, които се опитваха да съберат картините, защото никой не знаеше какво има предвид под ново германско изкуство.

— Голям ценител на изкуството е нашият фюрер — Отвърна Хана, като не скри сарказма си, макар да знаеше, че става все по-опасно да се говори против Хитлер, дори на шега, освен ако не си сигурен в събеседника си. Даже децата, които учеха в държавните училища, знаеха, че трябва да докладват родителите си, ако ги чуят да кажат нещо против фюрера.

— Да, ще е много интересно да видим какво ще краси стените на новия му храм — каза Бото с леко смигване.

— Бих искала да купя Кандински — рече тя внезапно.

— Съжалявам — каза той, звучеше съвсем искрено и Хана за миг си помисли, че ще се извини, че й е отмъкнал картината, но той рече: — За загубата на съпруга ви. — Каза го така, сякаш имаше предвид: Знам, че Мозес не ти остави нищо, освен шапката на главата ти. Как би могла да купиш тази картина?

— Тя стана важна част от колекцията ми — продължи той. — Не бих я продал.

Той предложи на Хана кафе и започнаха да разговарят по общи теми, вероятно и двамата се страхуваха да изкажат мислите си, може би подозираха, че вече са казали повече, отколкото трябва.

Хана се питаше дали той знае колко отчаяно иска да напусне Германия и дали е наясно, че децата й вече не са тук.

Тя се върна в Мюнхен сама. Напълно сама. Без децата, без съпруга си, без картината. Отседна при Лени. Предишният живот много й липсваше, липсваха й дните, в които живееха чрез и за изкуството, за художниците, чиито живи цветове й носеха такава радост, дори мрачните и потискащи цветове на творците, които изразяваха тъгата, останала след Голямата война. Сега имаше само пустота. Понякога й се искаше да бе умряла с Мозес.