Кели Джоунс
Жената, която чуваше цветове (33)

Глава 33

Хана

Америка

Август 1939 — май 1940 г.

В края на август Кати получи писмо от снахата на Фридрих. Фридрих беше починал. Той беше последният от братята им. Най-големият му син щеше да наследи фермата. Хана се питаше какво ли ще стане с картината в хамбара, ако никой не знае за нея. Тя нямаше да може да се върне скоро. Вероятно никога.

Дни по-късно армията на Хитлер нахлу в Полша. След два дни Британия и Франция обявиха война на Германия. Втората световна война започна.

Хана, която от доста време не беше сънувала, беше измъчвана от кошмари.

Седи на масата до Хитлер. Той тъпче устата си с торта, но тази торта не беше покрита със сметана, а с трупове — малки почернели телца, изгорели трупове, каквито беше видяла на десети ноември. Той ги тъпчеше в устата си, мляскаше и сумтеше, а после избърса устата си с ръкав, по малкия му мустак беше останала сметана. След това каза на Хана:

— Вие, госпожо Флайшман, сте следващата. — Сините му очи я пронизваха. — Вие ме предадохте.

Хана се събуди, покрита с пот, имаше чувството, че усеща миризмата му, а после усети и вонята на изгоряла плът, вонята от онзи ноемврийски ден. Хукна към банята и вонята се примеси с миризмата на собственото й повръщано. Тя усещаше присъствието на Хитлер. Той беше решен да превземе целия свят. Дори тук, в Америка, не бяха на сигурно място.

И все пак Америка като че ли почти не забелязваше това. Хана виждаше, че хората просто продължават да живеят живота си — когато ходеше на пазара с Кати или на църква в неделя с цялото семейство, когато спираше с Ханс и Кати да пийнат сода в дрогерията. Както бе казала сестра й, ако не ги засягаше пряко, американците не ги беше грижа. И Хана си помисли: Нима и в Германия не беше така през първите години?

Те наблюдаваха войната отдалече. Макар че във вестника имаше статии, които питаха дали Америка ще гледа безучастно, докато Германия поглъща страна след страна, Хана се чудеше дали някой, освен хората, които имат близки отвъд океана, изобщо чете тези статии.

С парите от диамантите на Хелене Хана купи автомобил на старо. Дори не знаеше защо го направи — може би, за да изкуши Изабела, която често молеше чичо си Ханс да я научи да шофира. На момчетата на нейната възраст беше позволено да карат из фермата.

Хана предприемаше дълги обиколки из страната, за да остане сама и да помисли. Често канеше Изабела и един ден тя се съгласи. Докато дъщеря й се качваше в колата, Хана си спомни за първия път, когато тя самата се качи в автомобил, как по момчешки горд беше Мозес и колко щастлива беше тя тогава.

Поеха по алеята и после по пътя към мандрата. И двете мълчаха, докато Изабела не каза:

— Снощи пак имаше кошмар.

Хана нямаше представа, че дъщеря й знае за кошмарите.

— Трябва да имаш собствена стая — каза Хана. — Можем да вземем апартамент с две спални.

— Не искам да се местя — каза Изабела, но в гласа й не се усещаше непокорство. Звучеше много пораснала, когато й обясни причините си: — Имам приятели тук, тук е училището ми, леля Кати, чичо Ханс и братовчедите.

Хана и преди беше говорила за Ню Йорк, където лесно можеха да изчезнат, но скоро от реакциите на Изабела разбра, че няма да се получи. Затова не беше повдигала пак въпроса.

— Може да сме наблизо — рече тя. — За да ходиш в същото училище.

— Съжалявам, майко. Просто не съм готова.

Това предполагаше, че в някакъв бъдещ момент все пак ще е готова, и Хана се обнадежди. Засега щеше да спре да настоява. Вече разбираше, че отношенията с дъщеря й изискват време, както бе казала Кати.

Няколко дни по-късно Хана откара дъщеря си до библиотеката в града и Изабела попита:

— Какво стана с картините?

Изненадана от този въпрос, за секунда тя си помисли, че я пита за конфискуваните картини, и неволно завъртя волана. Бързо изправи колата, но чу изплашеното ахване на Изабела.

Не, помисли си Хана, Изабела не бива да знае за това. Кати също още не знаеше. Продължиха, без да разговарят.

— Защо си живяла при Хелене и Якоб, а после и при Лени? — попита накрая Изабела, макар че Хана още не беше отговорила на първия й въпрос. — Самотна ли беше?

— Да — отговори Хана, — но имаше и други причини. — Вгледа се през стъклото. Дърветата започваха да напъпват, приятно звучащо зелено никнеше по тънките клони. Снегът си беше отишъл преди седмици. Хана бе в Америка от почти десет месеца. — Беше трудно. Бизнесът не вървеше добре.

— Защото татко беше евреин?

— Да, това направи нещата много трудни. — Хана се питаше дали Изабела си спомня бойкота, който всъщност положи началото на края на техния бизнес. После тръгнаха за Америка, а когато Хана се върна, галерията изгоря и Йозеф беше убит. Изабела вече знаеше, че Йозеф, Хелене и Якоб са мъртви, но Хана не й беше обяснила подробностите около смъртта им. Момичето като че ли най-сетне бе разбрало, че има неща, за които тя не иска да говори. Вероятно Кати й беше казала нещо и Хана бе едновременно благодарна и разстроена от това. Искаше тя да е така близка с дъщеря си, но знаеше, че не може да говори свободно с Изабела за толкова много неща.

— Наложи се да продадем галерията — обясни Хана, — а после и къщата.

— Къщата? — попита Изабела, сякаш това дори не й беше хрумвало.

Хана кимна.

— Ами картините в галерията?

— Бяха продадени.

— Колко жалко. — Изабела се загледа към хълмовете. Херман ги наричаше планини и това разсмиваше Хана. Алпите бяха планини. Това бяха просто хълмове.

— Баща ти успя да изпрати част от средствата на чичо ти Ханс — обясни Хана. — Той инвестира парите за твоето образование. — След като пристигна Ханс говори с нея по този въпрос. Каза й, че са сложили парите на Мозес в спестовна сметка за Изабела.

И двете не продумаха отново, докато не стигнаха до главния път за града.

— А картините от дома ни в Мюнхен? — попита Изабела. — Трябваше да продадеш всичко, за да избягаш?

За първи път използваше думата „избягаш“, макар че Хана не беше споделяла с нея подробности около спасяването си.

— Да, трябваше да продадем всички картини.

— Понякога — каза Изабела и облегна замечтано глава на седалката — виждам картината от музикалния салон. Помниш ли как с татко я наричахте „Цветовете на Вили“? — Тя се обърна към майка си и Хана видя, че се усмихва. — Помниш ли как танцуваше той на музиката от картината?

Хана също се усмихна, когато си представи как Вили скача с голяма усмивка на лицето. Изабела сигурно виждаше същото. Беше хубаво, че пак можеха да говорят за тези неща, за общите си спомени.

— Кой беше художникът? — попита Изабела.

— Василий Кандински.

— Не е германец?

— Руснак.

— Ти познаваш ли Василий Кандински?

Хана кимна. Още не й беше казала, че Хелене е купила картината и тя е скрита при чичо й Фридрих. Брат й беше починал и Хана се питаше дали и с картината е свършено. Понякога си мислеше, че тя е още в онзи хамбар и чака завръщането й.

— Помня — каза тихо Изабела, — че когато бях много малка, ходех в галерията с татко. Той ми показваше картините и ми разказваше за художниците. Понякога ми харесваха — особено онези с цветните животни — но някои ми се струваха глупави и ужасни. — Изабела се усмихна. — Той все казваше: „Не е нужно да харесваш всички.“ Един ден стояхме пред една картина в галерията и татко ми прошепна: „Тази и на мен не ми харесва особено.“ — Изабела се засмя и Хана си помисли, че никога не е чувала такъв прекрасен звук, звук, който бе смятала за загубен завинаги.

Тя също се засмя, но знаеше, че споменът на Изабела не е истински. Всъщност тя стоеше тогава до нея в галерията и прошепна това ухото й.

През май дойде писмо. Кати й го подаде, без да каже нищо, макар че Хана отново видя въпроса в очите й.

— Благодаря ти — отвърна тя, взе писмото и погледна плика. Адресът беше изписан със стабилен почерк, който тя лесно разпозна, макар че го беше виждала само веднъж — на малка смачкана бележка, пъхната в ръката й в грандхотела в Люцерн. Адресът на изпращача беше в Базел, Швейцария.

Хана излезе навън, усещайки как любопитният поглед на Кати я следва, докато вървеше бързо покрай обора. Стаи дъх и отвори писмото.

Хана,

Както знаеш, положението в цяла Европа продължава да се влошава, докато алчната ръка на Хитлер се протяга все по-надалече. Моля се отново да настъпи мир. Моля се също и за личен покой. Трябва да поговорим за нещата, които са важни и за двама ни — семейството и изкуството. Изкуството, което ти спаси, ще бъде върнато в галериите, от които е отнето, но събития, върху които нямаме контрол, ще определят кога ще се случи това. Моята страна и твоят нов дом запазват неутралитет, но пътуването вече е невъзможно. Трябва да се срещнем отново след края на тази ужасна война. Не искам да те наранявам, искам само да видя Изабела. Моля те, пиши ми, за да знам, че си добре.

Йохан

Хана знаеше, че трябва да унищожи писмото. Какво щеше да обяснява, ако Изабела го види? Трепереше, докато вървеше обратно към обора. Намери кибрит на перваза на прозореца и драсна клечката на един стар варел, в който Ханс гореше отпадъци от фермата. Поднесе писмото към пламъка и загледа как почернялата хартия пада къс по къс във варела.

Докато се връщаше към къщата, вдигна очи и видя, че Изабела се взира в нея от прозореца на стаята им на горния етаж. Погледите им се срещнаха за миг и дори от това разстояние Хана видя как дъщеря й присви очи и стисна устни. Изабела се обърна и се отдалечи от прозореца.