Кели Джоунс
Жената, която чуваше цветове (22)

Глава 22

Хана

Мюнхен и Берхтесгаден

Юни — юли 1937 г.

— Казвам се Бергер — представи се хубавият млад мъж. — И ще ви придружавам, госпожо Флайшман. — Хана бе известена за датата и часа, в който трябва да е готова да отпътува, но не и за причината за тази среща, която щеше да се състои в удобен за фюрера момент. Цяла Германия сега се съобразяваше с удобството на фюрера. Защо да не се съобрази и тя? Беше й казано, че ще пътува с влак, но не и къде ще отиде. Наредиха й да си вземе багаж.

Пред галерията чакаше шофьор. Господин Бергер й задържа вратата, докато тя се настаняваше на задната седалка. Ако я караха към някой от лагерите на Хитлер, едва ли щеше да й трябва багаж, както и ескорт, кола и шофьор.

Беше изненадана от любезността на младия мъж и от уважението, с което се обръщаше към нея. Той не й обясни защо фюрерът иска да я види. Вероятно не знаеше. Хана предположи, че е изпратен да я откара до гарата, но когато пристигнаха там и се качиха на влака, младежът подаде два билета на кондуктора — изглежда, щеше да я придружава по целия път. Докато се приготвяше физически и психически за това пътуване, неведнъж й хрумна, че фюрерът може да я помни от времето, когато дойде в галерията й с рисунките си и тя го отпрати. Но бяха минали толкова много години; едва ли би могъл да я разпознае. Понякога дори тя не успяваше да се познае в огледалото. Огненочервената й коса, сега осеяна със сребърни нишки, приличаше на гаснеща жарава. Някога младежката й фигура се беше закръглила и натежала. Хитлер не би могъл да я разпознае. Но може би щеше да си спомни името й?

Поеха на юг от Мюнхен, господин Бергер неведнъж я попита дали да й донесе нещо за пиене и дали се нуждае от нещо.

— Не, благодаря — отвръщаше тя всеки път, беше твърде притеснена, за да може дори да помисли за храна и напитки.

Слязоха на гарата в Берхтесгаден, който се намираше близо до австрийската граница. Друг младеж дойде да ги вземе с автомобил последен модел и те поеха към планината. Това беше красива част от страната, в Баварските Алпи, и при други обстоятелства Хана вероятно щеше да се почувства добре, почти у дома си, но сега цялото й тяло се тресеше от страх. По някое време видя на склона красиво имение, а Бергер й каза, че фюрерът идва тук да си почива.

— Понякога го виждат в селото, облечен като човек от народа. — Напоследък често наричаха така Хитлер и неговите последователи — хора от народа.

Бергер отведе Хана до стаята й и й каза, че вечерята ще бъде сервирана в осем и половина. Трябваше да е точна. Не се изискваше официално облекло.

— Вероятно ще желаете да се поразходите наоколо преди вечеря — предложи той.

Хана реши, че това може да й помогне да се успокои, и отвърна:

— Благодаря, би било чудесно.

Помоли да остане малко сама и младежът си тръгна. Тя огледа стаята — легло, тоалетка с кана за вода и огледало. Няколко малки картини по стените, акварели на селски пейзажи. Приближи се и забеляза подписа — А. Хитлер.

Не след дълго Бергер почука на вратата и я попита дали е готова за разходката.

Хана излезе от стаята и го последва по коридора и навън. Докато вървеше до него, си мислеше колко много щеше да хареса този пейзаж Вили и й хрумна, че Бергер е на възрастта на сина й. Отново изпита благодарност, че децата й бяха избягали, дори да не ги видеше отново. Хитлер беше превзел младите, а пропагандата му ги убеждаваше, че той е единствената надежда за Германия за съживяването на икономиката и за превръщането на нацията отново в световна сила.

Въздухът бе свеж и чист и много й напомняше за фермата, в която беше израснала — красивите планински пасища и тучните зелени ливади, излъчващи уют и спокойствие, величествените Алпи, които все още успяваха да събудят тръпка на удивление в самата й сърцевина. О, колко прекрасна е нашата Бавария, помисли си тя. А това Хитлер не можеше да промени. Спомените от детството се завърнаха, спомни си и как отиде в Мюнхен, как стана част от домакинството на семейство Флайшман, прекрасната Хелене, Мозес, Младата Хелене и Якоб, Малкия Якоб. „Винаги ли става така, преди да дойде краят на живота ти? — питаше се тя. — Приижда порой от места и хора от миналото?“

Две големи немски овчарки лаеха зад едно ограждение и се хапеха игриво. Изглеждаха й много познати, защото Хитлер често се снимаше с любимците си. Хана спря и те се приближиха до портата, размахали опашки в поздрав. Тя отново си спомни за родния си дом в Бавария и за животните, които Вили и Изабела така обичаха. Питаше се дали децата й ще посетят някога отново чичо си Фридрих на село.

— Госпожо Флайшман — прекъсна мислите й младежът, — вероятно ще желаете да се върнете в стаята си. Вечерята ще бъда сервирана след половин час.

Хана се върна в стаята си, среса си косата и освежи лицето си с малко червило и руж, сякаш отиваше на някакво социално събитие. Използва банята надолу по коридора, върна се в стаята си и зачака някой да я повика.

Отведоха я в трапезария и я оставиха там сама. Стаята беше обзаведена в баварски планински стил. Хана стоеше и се чудеше какво да прави. Огледа картините по стените, едната беше пасторален пейзаж, а другата профил на Хитлер с военна униформа.

Докато се взираше в портрета, самият той влезе в стаята и първото, което тя си помисли, е колко различен и същевременно колко малко се е променил в годините след посещението му в галерията. Навремето беше млад художник, скован, горд и решителен. Сега беше по-възрастен, с по-къса коса, сресана малко по-различно, и имаше мустак. Не беше с военната униформа, с която често го снимаха, а с ежедневни селски дрехи — къси бричове, дебели чорапи и сив вълнен елек. Като баща ми и братята ми, помисли си Хана. Явно много държеше да прилича на човек от народа. Очите му си бяха същите — бледосини. Дълбоки, но празни. А звукът на цвета им беше по-пронизителен от всичко, което някога бе чувала.

— Госпожо Флайшман — рече той, — за мен е удоволствие. — Звучеше искрен и вежлив, като младежа, който така любезно бе изпратил да я придружи от Мюнхен.

Хана сведе глава, усещаше страх, смущение, неверие и срам, че може да кима така уважително на този човек.

Когато вдигна глава, осъзна, че той не я е познал, и усети как някакво напрежение напуска тялото й.

Хитлер я покани да седне. Изглежда, нямаше да има други гости на вечерята, и това отново събуди тревогите й. Усети позната миризма, миризма отпреди много години. На сапун и пот, сега примесена с лек полъх на селски кожи.

Красива млада блондинка с местна носия и престилка се появи със супник и кошничка черен баварски хляб. Фюрерът подаде на Хана хляба, все едно бяха семейство, което сяда да вечеря. Започнаха да се хранят мълчаливо. Ръката й трепереше, когато поднасяше лъжицата към устата си и чупеше парченцата хляб. Едва успяваше да преглъща.

— Удобно ли сте настанена? — попита той.

— Да… — понечи да каже „господин Хитлер“, но осъзна, че не знае дори как да го нарича.

— Аз намирам атмосферата тук за много отпускаща — каза той, — място, където да избягам, да се наслаждавам на природата, далеч от задълженията ми по грижите за моя народ и моята родина.

Един залък хляб заседна в гърлото й. Как можа да изрече това? Грижите за моя народ? Тя преглътна и пи вода.

— Имате ли деца? — попита той.

— Син и дъщеря.

— А внуци?

— Все още не. — Тя знаеше, че за Хитлер жените са само това — средство за развъждане на арийската раса. И Хана осъзна, че той я вижда като възрастна жена и се отнася с нея с уважението, което би показал към старата си леля. Беше само с няколко години по-млад, но я виждаше като възрастна жена, което тя прие едновременно като обида и голям късмет при тези обстоятелства. Знаеше се, че Хитлер предпочита по-млади жени, които не биха оспорвали интелекта му. Уважението към жените и майчинството беше дълбоко вкоренено в партийната пропаганда, но какво ли щеше да си помисли той, ако знаеше, че Хана е родила две деца на евреин, едното всъщност чуждо, а другото не би се вписало в неговата концепция за човешко същество.

— Моите съболезнования за смъртта на съпруга ви.

Обля я жега — не, не беше страх, а възмущение и гняв. Как смееше да говори за съпруга й. Този човек не заслужаваше дори да му лъска обувките. Или просто я информираше, че знае, че е съпруга на Мозес Флайшман, евреина? И все пак се държеше така мило с нея. Това ли беше чарът, за който толкова хора говореха? За Хана това не беше нищо друго, освен майсторска манипулация и отвратително двуличие. Тя предполагаше, че Хитлер би казал всичко, за да привлече някого, да спечели доверието му и да постигне онова, което иска от него. Но какво искаше от нея? Тя замълча и се замоли да не започне да разпитва за децата й.

Продължиха да се хранят в мълчание, после младата жена отнесе купите и донесе две чинии, едната с наденица, картофи и зеленчуци за Хана, и огромна купчина картофи за фюрера. Хана изчака. Той й кимна да се храни. Тя изяде няколко хапки и осъзна, че не е способна да продължи.

След известно време младата жена се върна и отнесе чинията й. Хитлер я помоли да опакова остатъците и да ги запази за кучетата. О, да, помисли си Хана, Хитлер, любителят на животните.

Жената скоро се върна с десерта — парчета виенска торта с плодове и сметана и покрита с огромна купчина бита сметана за фюрера, и една доста голяма топка за Хана.

Той я изяде с удоволствие, като бършеше остатъците от сметаната от лицето си. Попита я дали иска кафе и като си спомни как той бе отказал кафе навремето в галерията, тя отвърна:

— Не, благодаря.

Младата жена почисти масата.

— Бях впечатлен от избора ви на картини за художествената галерия — каза той, като се взираше право в нея. Сините му очи бяха изпълнени с одобрение, макар че ако знаеше какво мисли тя за тези картини, освен за пожертвания Франц фон Щук, сигурно щяха да заискрят страховито.

— Благодаря ви — успя да каже Хана.

— Родена сте в Бавария? — попита той.

— Във ферма в Алгой.

Той кимна сърдечно.

— Значи баща ви е човек на земята.

— Да, фермер.

— От съпруга си ли получихте знания в областта на изкуството?

— Да — отвърна тя, страхуваше се, че пристъпва на несигурна почва. Нима се опитваше да я накара да отрече, че е била омъжена за евреин, след като очевидно знаеше това? Може би искаше тя да заяви, че се е присъединила към каузата му, че след смъртта на съпруга си вече може да се върне към арийските си корени.

— Ние, германците, трябва да работим заедно — започна той, — германците, които разбират от истинско германско изкуство, защото изкуството трябва да показва красотата на нашата страна и нашия народ. Преди всичко предметът му трябва да е ясен. Изкуството трябва да е за хората. Изкуството трябва да представя красотата на природата, онова, което е добро и истинско. Изкуството винаги трябва да използва реални обекти от природата. Не сте ли съгласна, госпожо Флайшман?

Хана кимна.

— Здравото изкуство трябва да бъде възвисяващо, благородно и идеалистично — възкликна той и вдигна ръце, сякаш я призоваваше да се включи в разговора.

— Така е — каза тя, — изкуството трябва да бъде благородно.

— Няма никаква стойност в отвратителните драскулки и криволици по платното — излая той, вече обзет от емоцията и втренчен в нея. Тя кимаше и мълчеше, сякаш беше съгласна с всяка дума, която излизаше от устата му.

— Картини и скулптури, създадени от културни неандерталци и слабоумни? Това ли е изкуство?

Гърбът й се скова, изплаши се, че той знае за Вили.

Хитлер продължи с тирадата си, която почти нямаше смисъл. Говореше колко отвратителни са „недовършените творби“, картините, които изопачават красотата на природата и германските хора.

Говореше за изкуство, което не може да бъде разбрано от обикновения човек.

— Елитарно изкуство — вилнееше той, вдигнал юмрука си, — трябва да отървем Германия от това елитарно изкуство. Изкуството трябва да е за народа.

Хана седеше тихо, раменете я боляха, главата й пулсираше, кимаше от време на време, сякаш в тялото й се бе вселил някой друг, който се съгласяваше с един безумец. Срамът я заливаше, но тя не можеше да продума.

Той остави салфетката си на масата и каза:

— Толкова е приятно да открия галерист, който разбира от истинско германско изкуство, човек, който оценява художествените постижения на германския народ и притежава истински усет за изкуството. Разбира колко отвратителни са художниците, които превръщат красотата на Германия и нейните хора в боклук, в разкривени грозотии, в отвратителни изображения на живота. — Хана знаеше, че той говори именно за изкуството, което бяха показвали в галерия „Флайшман“ и което вече нямаше място в музеите. Усещаше, че всеки миг може да я обвини, че е предала народа и правителството, или да я убие и да я хвърли на кучетата.

Той стана и тръгна към прозореца. Хана остана на мястото си, кършеше нервно ръце под масата и се питаше защо е тук.

Той погледна навън.

— Красива гледка.

— Да — отвърна тя, като си помисли, че това е единственият въпрос, по който е съгласна с Хитлер — красотата на Бавария, величествените планини. Осъзна, че от прозореца той вижда своята родина — Австрия.

— Ще има грандиозно откриване на Дома на изкуството — каза той. — Бих искал да присъствате като мой гост.

— Благодаря — отвърна тя и сякаш преглътна камък. Не знаеше какво друго да каже.

— В допълнение към арийската експозиция — продължи Хитлер, — беше решено да се покаже и изкуството, което Републиката… — той буквално изплю думата „република“, сякаш и тя беше така отвратителна като изкуството, което бе подкрепяла. — Всички германци трябва да видят за какво е разхищавала Републиката парите им. Този боклук ще бъде изложен в друга експозиция, за да могат хората да сравнят арийското изкуство с… — Той не можа или не искаше да довърши мисълта си, така силно бе раздразнението му. — Желая ви приятен път до Мюнхен — рече, обърна се внезапно, съвсем по военному, и излезе от стаята.

Хана не знаеше какво да прави. Остана няколко секунди на мястото си, като прехвърляше думите му в ума си. Беше поканена като гост на художествената изложба на Хитлер. И щеше да има и изложба на „упадъчно изкуство“ — точно изкуството, което тя обичаше, изкуството, което с Мозес бяха показвали на мнозина в Мюнхен, в Германия, в целия свят. А сега фюрерът щеше да го покаже, за да бъде осмяно от народа.

След малко реши, че трябва да се върне в стаята си. Още щом стана, младият Бергер влезе и я придружи по коридора.

— Ще се качим на влака за Мюнхен в седем сутринта — каза й той, щом стигнаха до стаята й. — Ще ви донесат закуска в пет и половина. Аз ще ви взема точно в шест. — После й пожела лека нощ и си тръгна.

Нощта обаче не беше лека, мисли за случилото се блъскаха в главата й, изгаряха я. Тя беше спечелила одобрението на фюрера? Беше поканена като гост на голямото откриване на Двореца на германското изкуство.

Три дни след като се завърна в Мюнхен, Хана беше освободена от галерията, без да получи никакво обяснение. Знаеше, че не след дълго вече няма да може да плаща наема на стаята си. Отново тръгна да си търси работа. Имаше чувството, че всички я гледат, че някой наблюдава всяко нейно движение. Отново се опита да събере необходимите документи, за да отиде при децата си, макар да знаеше, че няма достатъчно средства за това.

На следващата седмица получи официална покана да бъде почетен гост на Деня на германското изкуство на 18 юли в Мюнхен, 1937 година. Знаеше, че това е покана, на която не може да откаже.

И колкото и да е странно, Хана осъзна, че сега изкуството е най-голямата пречка пред бягството й от Германия.