Кели Джоунс
Жената, която чуваше цветове (30)

Глава 30

Хана

Швейцария

Май — юни 1939 г.

Хана тръгна за Швейцария с влак, придружена от младия си помощник — новоназначен, четвърти поред — който заедно с представителите от галерия „Фишер“ й помогна да нареди първата предварителна изложба, която щеше да продължи десет дни в Цюрих. Тя работеше усърдно и нощем се прибираше в стаята си. Младежът я придружаваше навсякъде, сериозен тип със строго изражение. Казваше се Хелмут и се държеше с нея крайно уважително. Тя беше госпожа Флайшман, специалистът на Хитлер по упадъчно изкуство.

Хана нямаше никаква вест от Йохан Келер и отново се опита да го прогони от мислите си — спомените за първата им среща на кораба и после, когато го видя в Берлин. Но изпълнените с надежда образи продължаваха да изникват в ума й. Щеше да го види отново. Знаеше, че той ще дойде на търга в Люцерн.

Една сутрин, докато разговаряше с известен колекционер на изложбата в Цюрих, тя се обърна да вземе материали от кабинета и го видя — зад нея стоеше Йохан Келер. Не беше сам, а с друг мъж, един от хората, с които се бе срещнала в двореца „Шьонхаузен“.

Те се спогледаха за миг, през нея премина огън и тя се изплаши, че е пламнала от глава до пети. Този път не можаха да разговарят, но той й кимна, сякаш да каже: Няма да пропусна тази възможност. Ще те намеря, Хана.

Тази нощ тя спа малко, нямаше търпение да разбере какво ще се случи на следващия ден.

На сутринта той пак се появи, този път сам. Тръгна към нея и каза:

— Госпожо Флайшман, срещнахме се в Берлин, когато дойдох с представители от музея в Базел.

— Да, радвам се да ви видя отново, господин Келер — отвърна тя съвсем делово, като едва сдържаше усмивката си. — Спомням си, че се интересувахте от една от нашите картини на Франц Марк. Заповядайте, тя е изложена тук.

Придружи го до картината и след кратък разговор за нея те обиколиха цялата колекция. Хана се чувстваше странно лекомислена въпреки напълно сериозната задача и търга, който щеше да се проведе следващия месец в Люцерн.

— О, Хана, трябва да те видя, докато си в Швейцария — каза той тихо.

— И аз много го искам — прошепна тя. — Но ще е трудно. Особено тук, в Цюрих. — Тя кимна към бюрото, откъде помощникът й я наблюдаваше като строг ангел пазител. — Вероятно в Люцерн, където ще е по-разсеян заради подготовката на търга.

— Може да се уреди — каза той тихо. — Нали искаш да отидеш в Америка при сина си?

Хана застина, краката й омекнаха, мълчеше, защото усещаше, че няма да може да запази самообладание, и се молеше да не се разридае неконтролируемо. Той не знаеше, че е изгубила скъпоценния Вили. Но сега определено не беше времето и мястото да му каже. А и той не знаеше за Изабела.

— Да — прошепна дрезгаво тя. Гърлото й сякаш беше изсъхнало и грапаво.

— Виждам, че сте открили госпожа Флайшман — каза един представител на галерия „Фишер“, докато се приближаваше.

— Да, очаквам да се видим отново в Люцерн следващия месец, госпожо Флайшман.

— Да, надявам се да се видя с вас и с колегите ви от Базел.

Тази сцена се превърташе в главата на Хана до края на престоя й в Цюрих. Тя и Йохан щяха да отидат в Америка, за да бъдат с дъщеря си Изабела. Но тя не можеше да мисли за това, без да си напомни, че откакто Йохан се появи в живота й, бе живяла в измама. А сега продължаваше да лъже. Той не знаеше за Изабела. Не знаеше, че Вили е починал. Тя прогони и мисълта, че лъже и самата себе си. Йохан все още имаше съпруга в Швейцария и не й беше предложил да отиде с нея в Америка. Но съвсем ясно й каза, че ще й помогне да избяга. А и не беше ли признал любовта си, когато се срещнаха в Берлин?

Хана знаеше, че ако иска отново да има нещо между тях, трябва да му каже истината.

В края на май картините и скулптурите бяха преместени от Цюрих в Люцерн, където преди търга в грандхотел „Национал“ на езерото Люцерн в края на юли, щеше да се проведе едномесечна предварителна изложба. Хана беше настанена в елегантна стая в хотела. Помощникът й получи съседната. Вратата между тях беше винаги заключена, но тя знаеше, че той я следи внимателно.

Първите дни на изложбата имаше малко работа, в големия салон на хотела идваха по-малко търговци, колекционери и представители на чужди музеи и галерии от очакваното. В някои дни Хана почти нямаше какво да върши, но всяка вечер се връщаше изтощена в стаята си. Носеха й вечерята и тя си лягаше. Помощникът й я проверяваше всяка нощ, питаше я дали има всичко необходимо.

Една сутрин се появи фотограф, придружен от представител на „Фишер“. Той огледа залата, снима няколко от най-важните картини, после помоли Хана да му помогне да нагласи една от тях на статив.

— За да хванем светлината — обясни той. Направи няколко снимки от този ъгъл, после от друг, и помоли Хана да преместят картината на по-неутрален фон. Тя усети леко пробождане в гърдите, когато осъзна, че той не снима само картината, а насочва обектива право към нея!

Хана чакаше, всеки ден оглеждаше залата и входа, търсеше Йохан Келер.

Тя знаеше, че през деня ще е трудно, защото помощникът й не се отделяше от нея, но се питаше дали вечер не би могла да има известна свобода. Една нощ, след вечеря, тя опря ухо на междинната врата и не чу никакви движения, отключи вратата на стаята си и излезе в коридора. Беше тихо. Ако знаеше къде да намери Йохан, щеше просто да си тръгне, но после се обърна и той беше там — нейният ескорт. Този човек никога ли не спеше?

— Нуждаете ли се от нещо, госпожо Флайшман? — попита той.

— Просто бях неспокойна — отвърна тя и се опита да овладее гласа си. — Реших да се разходя около езерото.

— Хотелът се заключва вечер — рече той с лека усмивка. — Заради сигурността на гостите.

Тогава Хана осъзна, че не би могла да излезе през нощта. Имаше ключ от своята стая, макар че я придружаваха до нея, но нямаше ключ, за да излезе и влезе отново в хотела.

— Аз ще ви придружа — предложи той, държеше ключ.

Беше топла вечер в края на пролетта. Тръгнаха заедно покрай езерото, без да говорят. Тя знаеше, че младежът се казва Хелмут, но не знаеше нищо друго за него, освен че е от Дрезден. Усещаше, че няма смисъл да се опитва да опознае този любезен млад мъж, който бе назначен да я наблюдава. Със сигурност не искаше и да започват разговор за политика, а той едва ли разбираше от изкуство. Запита се дали няма някакъв таен план да й попречат да се сприятели с помощниците си. Спомни си за Гюнтер, за онова пътуване с колата в ранната ноемврийска сутрин и за ужасите, които видяха. После се зачуди какво ли е станало с него.

След разходката Хана бе придружена до стаята си.

— Ще се видим на сутринта — каза сковано Хелмут.

— Да, до утре. — Тя влезе и заключи вратата.

На сутринта излезе, преди да й донесат закуската, и след секунди вратата на Хелмут се отвори и той надникна рошав навън, като потъркваше очите си. Сякаш успяваше да чуе всяко нейно влизане и излизане. Ако Хана беше надарена с допълнително сетиво, което й позволяваше да чува цветовете, то помощникът й без съмнение бе надарен с допълнително ухо. Тя не можеше да влезе или излезе от стаята си, без той да разбере.

— О, ето я — каза тя невинно, щом количката със закуската се появи в коридора. — Много съм гладна. — Задържа вратата пред момчето с количката и осъзна, че дори да успее да напусне хотела, от бягството й няма да има смисъл, ако не е планирала всичко. Някой трябваше да й помогне.

И така, тя всеки ден чакаше Йохан Келер.

През последната седмица на предварителната изложба салонът бе изпълнен с несекваща процесия от възможни купувачи. И госпожа Флайшман трябваше да е там. Франц Хофман щеше да изпрати още един представител от Берлин, за да се заеме със сметките за продажбите, с цените и с успешното наддаване за всяка картина, но той щеше да дойде ден преди самия търг. Хана беше тази, която познаваше колекцията най-добре, както и особеностите на всяка от сто двайсет и шестте картини и скулптури. И трябваше да е винаги на разположение.

Два дни преди търга тя вървеше с помощника си по коридора към Големия салон, за да се срещне с купувач, когато буквално налетя на Йохан Келер. Тя спря насред крачка, както спря и сърцето й.

— Господин Келер! — възкликна, напълно останала без дъх, сякаш той й бе изкарал въздуха от дробовете — което беше самата истина.

— Госпожо Флайшман — каза Йохан и я хвана под ръка. — Тъкмо отивам към изложбената зала. Може ли да ви придружа?

— Моля — отвърна Хана. Разбира се, тя си имаше и друг придружител, затова тримата тръгнаха заедно.

Щом влязоха в залата, Йохан поиска писалка и хартия и младежът отиде да ги донесе.

— Отседнала си в този хотел, нали? — прошепна Йохан.

— Да.

— Ще дойда при теб.

— Постоянно ме наблюдават — отвърна тя бързо. — Ти имаш ли стая в Люцерн?

— Да, в този хотел.

Хана отчаяно се опита да скрие усмивката си. Не беше нужно да излиза от хотела, за да го види. Само ако…

— Аз ще дойда при теб — рече бързо.

— Писалката ви — появи се младежът. — И хартията.

— Благодаря ви — отвърна Йохан. — Е, тази прекрасна картина от Франц Марк…

Продължиха през залата, разглеждаха картините, а Йохан си водеше бележки. Сърцето на Хана бумтеше от очакване на онова, което може би щеше да се случи през следващите дни. Тя знаеше, че ако ще бяга, трябва да го направи скоро.

— Благодаря ви за помощта, госпожо Флайшман — каза Йохан, когато спряха пред последната картина. Хвана ръката й и преди да я пусне, я покри с лявата си ръка и я стисна леко. Хана усети сгъната хартия и я стисна в юмрука си, докато не се прибра в стаята си. Отвори бележката и прочете:

 

Ела при мен, скъпа моя. Стая 408.

 

Но тази нощ Хана не успя да се измъкне, макар че с Хелмут отново се разходиха около езерото. Беше решена да се добере до Йохан на следващата нощ. Трябваше — времето им изтичаше.

Вървяха тихо, без да разговарят. Езерото беше спокойно, а вечерта приятна, но в съзнанието си Хана водеше шумен, трескав разговор със самата себе си. Тя трябваше да каже на Йохан за Изабела. Не, не можеше. Ако той разбереше, че е крила това от него толкова години, може би щеше да се ядоса и да откаже да й помогне. Или пък това щеше да е още една причина да й помогне да избяга и после да отиде при нея.

Когато тръгнаха обратно към хотела, Хана осъзна, че не може да предскаже как ще реагира Йохан на тази новина. След като стигнеше до Америка при Изабела, щеше да реши дали да му каже. Когато съзнанието й не е измъчвано от всички тези тревоги.

Хелмут отключи вратата на хотела и й даде знак да влиза.

На следващия ден Келер се появи отново. Гърдите на Хана се стегнаха, сърцето й запрепуска като на влюбена девойка и тя се зачуди как е възможно да изпитва такива чувства, когато светът около нея е така изпълнен с омраза. Ако наистина го обичаше, трябваше да му каже истината. Да, трябваше да му каже. Йохан трябваше да знае, че има дъщеря.

На лицето му потрепна усмивка, но гласът му беше делови и не издаваше нищо. Той отново изрази интерес да купи картината на Франц Марк с двете красиви котки.

— Мисля, че номер осемдесет и осем — рече той, като имаше предвид каталожния номер, — ще е чудесен момент за покупка.

Хана забеляза употребата на думата „момент“ и се надяваше да има и друго значение.

Трябваше да му каже сега.

Но помощникът, който бе изпратен пак някъде, се появи и те не успяха да довършат разговора си. Хана усещаше, че това загадъчно осемдесет и осем е свързано с нейното собствено спасение, а не със спасението на картината.

Представителят от Берлин, доктор Хопф, пристигна късно този следобед и Хана го покани да вечерят заедно.

Когато се нахраниха, тя му разказа за подготовката и за хората, които бяха дошли да видят картините.

— Господин Фишер твърди, че сте изключително полезна — рече той.

— Благодаря ви — отвърна Хана.

— Вие служихте вярно на фюрера. Служихте вярно на Германия.

Раменете й се сковаха, гърбът я заболя, а главата й запулсира. Тя не искаше да води този разговор. Не искаше да вечеря с този мъж и да се преструва, че е една от тях, вярна последователка на Хитлер.

Накрая, след десерта и кафето, тя се извини.

— Чака ме още работа за утре.

— Да, утре е паметен ден за всички ни. — Доктор Хопф кимна на Хана и на Хелмут, който беше мълчал по време на вечерята.

Когато наближиха вратата на стаята й, Хана се препъна, изпусна чантичката си и цялото й съдържание се разпиля. Тя се наведе да вземе малко листче хартия и една фиба, докато младежът се обърна да вдигне една кърпичка и хукна след едно червило, което се търкаляше по пода на коридора. Внезапно й хрумна нещо и тя бързо напъха листчето в ключалката на вратата, за да не изщраква при отваряне и затваряне. Слава богу, Хелмут като че ли не забеляза това, нито че след като й подаде кърпичката и червилото и й пожела лека нощ, вратата се затвори тихо между тях.

Точно след полунощ тя открехна вратата и погледна в коридора, после изчака малко. Не чуваше нищо, освен собственото си дишане. Тихо, като носеше обувките си в ръка, тя тръгна по коридора към стълбището. Изкачи се до следващата площадка, после още една и стигна до четвъртия етаж. Изчака малко и стаи дъх, преди да излезе в коридора, който й се стори невъзможно дълъг, когато се вгледа в безкрайния плюшен килим. Като имаше предвид конфигурацията на стаите на нейния етаж, предположи, че четиристотин и осма трябва да е петата стая вдясно. Все още с обувките в ръка, тя мина тихо покрай стая четиристотин. Чу гласове вътре. Сърцето й подскочи. Погледна по коридора към четиристотин и първа, подмина четиристотин и втора и четиристотин и трета и продължи предпазливо напред.

Когато стигна до четиристотин и осма, почука на вратата и щом видя красивото му лице, се плъзна в стаята и в прегръдките му и се почувства в безопасност, както не се беше чувствала от много години.

Светът отвън изчезна. Всичко отново беше наред, сякаш ужасите в света на Хитлер изчезнаха. Тук, в прегръдката на Йохан, злото вече не можеше да я достигне.

Тя се притискаше жадно и отчаяно в него.

— О, Хана, как съм копнял за теб — каза той.

Взе обувките й, които тя бе забравила, че стиска в ръка. Пусна ги на пода. После бавно започнаха да се разсъбличат взаимно. Недокосвана толкова време от мъж, Хана трепереше, сякаш я очакваше някакво ново и непознато удоволствие. Тялото му бе до нейното, звукът на гласа му, гладките меки косми по ръцете и краката му, усещаше ги така естествени и все пак така непознати. Как бе оцеляла без него и как би могла да продължи да живее, ако не можеха да бъдат заедно?

* * *

След това, докато лежаха в прегръдките си, те мълчаха, сякаш думите щяха да развалят магията. И Хана знаеше, че е така. Имаха само тази нощ преди търга, я тя трябваше да му каже толкова много неща. И все пак не можеше да се накара да заговори за Вили и Изабела. Искаше да задържи този съвършен момент възможно най-дълго.

— Какво ще стане с нас след утре? — попита най-сетне тя.

Той я прегърна по-здраво.

— Аз не мога да се върна — каза тя.

— Знам — отвърна той.

Само да можеше да остане тук с него, в Швейцария, но знаеше, че е невъзможно. В Цюрих той я беше попитал дали иска да отиде в Америка при сина си. И тя беше отговорила, че иска. Ако беше уредил нещо, то бе за бягството й в Америка и тя знаеше, че трябва да се случи до два дни. Връщането в Берлин беше насрочено за деня след търга.

— Няма да се върнеш — каза твърдо Йохан. — Документите са готови. Ще се представяш за швейцарска поданичка. Един шофьор ще те чака до езерото. — Той й описа автомобила и точното място. — Въпреки слуховете за бойкот на търга ще дойдат много хора. Няма да се отвори друга възможност да купят такива ценни картини и аз мисля, че най-подходящият момент да избягаш, е по време на самия търг, когато ще се случват много неща.

— Номер осемдесет и осем — каза Хана.

— Реших, че ще се наложи да ти предам плана си кодирано, защото можеше да не останем насаме. Но ти си умно момиче — каза той и погали ръката й. — Ще кажа на един мой помощник да отиде при твоя и да попита за каталог, или нещо, което да го разсее за момент.

— И тогава аз ще отида до колата при езерото? И тя ще ме…

— Ще тръгнеш за Франция.

Отново замълчаха. Тя чу как една кола мина по улицата. Дали някой гост на хотела се прибираше? Или пък някой си тръгваше много рано?

— Значи се говори за бойкот? — попита Хана.

— Да, има слухове, че парите от картините ще отидат за военните амбиции на Хитлер. — Той го каза така, сякаш почти очакваше тя да го отрече.

Хана не знаеше нищо за отзвука от това събитие, макар да се досещаше, че има хора, които се тревожат какво ще направи Хитлер с парите от картините. Тя беше инструктирана да казва на купувачите, че с приходите ще бъдат закупени нови произведения на изкуството за германските музеи.

— Ако купувачите бойкотират търга, какво ще стане с картините, ако не се продадат тук? Може да ги върнат в Германия и да ги унищожат.

— Хитлер би ли направил такова нещо?

— Той е зъл човек. Сигурно знаеш, че не му помагам доброволно. Страх ме е от него. Не се съмнявам, че ще унищожи всичко, което не се продаде. Освен това се страхувам, че и аз вече няма да съм му потребна.

Тя разказа на Йохан за първата си среща с Хитлер преди много години, за посещението си в планинското му имение и как я покани на голямото откриване на Дома на изкуството, а после и на изложбата на „упадъчно изкуство“ и как й бе наредено да отиде в Берлин, за да помогне в каталогизирането. Описа кладата в берлинската пожарна, унищожаването на хиляди произведения на изкуството. Каза му и на какво бе станала свидетел през ноември, за убийството на Якоб и че се страхува, че Хелене също вече е мъртва.

Сенките по стената се бяха променили и Хана знаеше, че се съмва, че слънцето скоро ще се издигне и ще озари небето. Времето им бързо отлиташе. Тя трябваше да се върне в стаята си.

— Ще се видим ли пак, Йохан? Или съдбата ще продължи да диктува бъдещето ни?

— Хана, знам, че някак ще бъдем заедно, но първо трябва да отидеш при сина си.

Хана усети как я облива гореща вълна — разпалена от измамата й. Тя разбра, че и Йохан го усети, сякаш напрежението беше протекло от нейното тяло в неговото. Той присви очи и бръчиците около очите му станаха по-дълбоки. Тя знаеше, че ако иска някога да живеят заедно, трябва да му каже истината. Трябваше да му каже истината сега.

— О, Йохан… — Трепереше. Сигурността и топлината на присъствието му вече не я успокояваха.

— Планът ще проработи, уверявам те. — Той я притисна закрилнически в прегръдката си. — Не се страхувай.

О, тя можеше да остане вечно в тази прегръдка, но се насили да се откъсне от нея. Седна и го погледна:

— Вили си отиде.

— Да, в Америка. — Той говореше тихо, с потъмняло от тревога изражение. Явно мислеше, че тя е твърде изплашена, за да се опита да избяга. А после объркването в очите му стана по-дълбоко, докато нейните молеха за разбиране.

— Не — каза тя. — Вили… Вили си отиде. Беше много болен. Тялото му не беше достатъчно силно… — Гласът й трепереше. — О, Йохан, той… — Устните й трепереха. — Той е мъртъв. — Йохан отново посегна към нея, но тя не можеше да му позволи да я прегърне, докато не му е казала всичко, което трябваше да знае.

— Кога? — попита той.

— Хелене дойде при мен в Берлин. Скоро след като се видяхме с теб. Каза ми, че Вили бил много болен в Америка. — Хана отчаяно се опитваше да се овладее, за да му каже истината. — Изгубихме го. В Америка. И аз не бях до него. Не бях до него. — Вече плачеше, неспособна да се сдържи.

— О, Хана, скъпа, много съжалявам. — Той я прегърна и тя вече не можеше да устои на утехата от прегръдката му. — Как понесе тази огромна загуба? — попита той тихо, като я галеше по косата. Цялото й тяло пулсираше, докато той я люлееше напред-назад.

— Трябва да изпълним плана си — каза той накрая. — Ти не бива да се връщаш в Германия. Трябва да отидеш в Америка. И някой ден…

— Може да се открием отново? — прошепна тя.

— О, Хана — започна той колебливо, — аз…

— Знам, знам — прекъсна го тя. — Разбирам — добави, като преглътна сълзите си. — Не очаквам да напуснеш семейството си. — Не можа да каже „съпругата си“. Просто не можеше. — Аз никога не бих наранила децата си.

— Децата?

— Да — рече тя, думата беше излязла сама като признание.

Той бавно я пусна и се вгледа в очите й. Вече и той плачеше.

Тя сведе засрамена поглед.

— О, Йохан. Аз… аз имам дъщеря. — Погледна го в очите и добави: — Ние имаме дъщеря.

На лицето му се изписа смесица от неверие, гняв и тъга. Никога не беше виждала очите му така напрегнати, а устните му така стиснати и осъзна, че увереността й, че се познават добре, е вероятно най-голямата лъжа. Нима не знаеше само онова, което любовник разкрива в първите пристъпи на любовта, в пламъците на страстта и в близостта на телата потискайки реалността и истината? Тя не познаваше истинския Йохан Келер. Той също не познаваше истинската Хана.

Йохан стана от леглото и отиде до прозореца. Вгледа се към езерото и светлината на зората.

— Защо, Хана? Защо не знам за това? Защо не ми каза?

— Нали се разбрахме.

— Но това е дъщеря — каза той, повишавайки глас. — Дете. Мое дете.

Той седна на стола до малка масичка пред прозореца.

Утринната светлина влизаше косо в стаята и подчертаваше ъгловатите му черти. Хана си спомни за нощта, в която се срещнаха, как си помисли, че това е най-красивият мъж, когото е виждала. Той сведе глава и покри с ръце лицето си, мълча много дълго.

— Кажи ми — рече тихо той, без да я поглежда. — Разкажи ми за нея.

— Казва се Изабела.

— Име, което и аз бих избрал — отвърна Йохан с лека усмивка. — Красиво име.

— Тя е красиво момиченце с дълга руса коса и нежни сини очи. — Хана си я представяше осемгодишна, от времето, когато тръгнаха за Америка. Сега Изабела щеше да стане на дванайсет и Хана осъзна, че не знае как точно изглежда. — Много е умна — продължи тя. — Много умна и много добра и грижовна към брат си. — И сега не можеше да си я представи без Вили. — И е доста опърничава, понякога не е способна да признае грешките си.

— Като баща си.

— Да — отвърна тя, но мислеше за Мозес, не за Йохан. Отново се разплака. Чувстваше се толкова сама. — Моля те, Йохан — изстена тя и протегна ръце към него.

Той дълго мълча, после стана, приближи се и седна на леглото с гръб към нея.

— Трябва да се върнеш в стаята си, Хана.

 

 

Щом се върна в стаята си, тя се изкъпа. Очакваше, че това ще я успокои, но не стана така. С трескави пръсти и треперещи ръце се облече за закуска, но хапна малко. Когато придружителят й я извика, беше сигурна, че не е разбрал за бягството й през нощта. Не беше толкова сигурна, че ще успее да стигне до Америка, защото вече се опасяваше, че Йохан няма да продължи с техния план. Все го виждаше как стои с гръб към нея и се взира през прозореца, и се разтреперваше при мисълта, че може да я изостави и да я върнат в Германия. Но и по-голям страх се промъкваше в ума й — сега той знаеше, че има дъщеря, и можеше сам да отиде в Америка и да й каже, че е баща й. Как ли щеше да се отрази това на Изабела?

Тази сутрин не го видя, както и ранния следобед, но знаеше, че ще е на търга.

Хана пристигна рано с помощника си в Големия салон, за да помага за последните приготовления. Беше петък, 30 юни, 1939. Търгът щеше да започне в три следобед.

Когато представителят на Хофман, доктор Хопф, влезе в залата, Хана го поздрави и той я помоли да се присъедини към него. Тя му обясни, че трябва да е на разположение на господин Фишер, и той бе придружен от един представител на Фишер до място на първия ред.

Хана застана с Хелмут в дъното, като оглеждаше бъдещите купувачи, които влизаха в залата — швейцарски, френски, британски и американски колекционери, търговци от Париж и Ню Йорк, представители на музеи от Антверпен, Брюксел и Лиеж. Повечето познаваше и знаеше към кои картини са показали интерес. Но имаше и други, които никога не беше виждала, и тя предположи, че ще наддават за клиенти, които желаят да останат анонимни.

Чакаше нетърпеливо групата от Базел, чакаше Йохан Келер.

Залата с кристални полилеи и извити прозорци с гледка към спокойното езеро Люцерн бе опасана от скулптури, които щяха да бъдат предложени на търга. Картините щяха да бъдат представяни една по една по реда, в който бяха вписани в каталога. Страници се разлистваха тихо, докато купувачите оглеждаха произведенията и разговаряха шепнешком.

Накрая пристигна и групата от Базел, те минаха покрай нея и тръгнаха към дъното на залата. От мястото си Хана можеше да среща погледа на Келер по време на търга и той можеше да й даде сигнал с кимване или с леко смигване. Но той не поглеждаше към нея. Дори не се опита да види къде е тя в залата, докато говореше с човек от неговата група.

В предната част още имаше празни столове и няколко минути преди три един от помощниците на Фишер придружи хората от Базел до местата на първия ред. Докато Йохан се настаняваше, Хана се опитваше да види изражението му, някакво потвърждение, че ще продължат по план.

Нищо.

Като преброи редиците и извади празните места — а те бяха повече, отколкото очакваше — Хана предположи, че в салона на грандхотел „Национал“ са се събрали към триста вероятни купувачи. Тя знаеше, че ако този търг се беше провел по друго време и при други обстоятелства, залата нямаше да може да побере тълпата. Купувачите щяха да стоят по пътеките, до стените и прозорците и щяха да се изливат в коридора. Явно много колекционери и музеи бяха отказали да участват в търга в знак на протест. Докато други бяха дошли с намерението да спасят картините. Имаше и купувачи с не толкова благородни намерения, те просто съзнаваха, че това е уникална възможност да наддават без конкуренцията на онези, които бяха решили да бойкотират търга.

Господин Фишър влезе в стаята и огледа събралите се. Нагласи очилата си и се качи на подиума.

Наддаването започна с малка картина на цветя, наречена „Хризантеми“ от Куно Амие, за която очакваха да вземат две хиляди и петстотин швейцарски франка, но беше продадена едва за осемстотин и петдесет. Тя беше последвана от скулптура от Александър Архипенко, която им донесе едва половината от оценката.

Хана се питаше дали така ще продължи. Вероятно, защото още картини и скулптури бяха продадени на много по-ниска цена от очакваното, а някои дори не предизвикваха интерес. Гоген отиде в Музея за изящните изкуства в Лиеж срещу петдесет хиляди швейцарски франка, с тринайсет хиляди под оценката. Автопортрет на Ван Гог, една от най-желаните картини, беше купен от американски колекционер за сто седемдесет и пет хиляди швейцарски франка, които се равняваха на малко повече от четирийсет хиляди долара.

Спасена, мислеше си тя при всяка продажба на картина. Ами аз?

Йохан не я поглеждаше, нищо не показваше, че е забелязал присъствието й в залата, а тя следеше всяко негово движение. Дали се опитваше да прикрие плана им? Може би просто искаше да я защити? Или бе решил, че тя не заслужава да бъде спасена?

Музеят в Базел купи две картини на Шагал на два пъти по-ниска цена от очакваното. Всеки път, когато един от помощниците на Йохан наддаваше, тя се опитваше да го зърне. Но той не се обръщаше.

Докато търгът продължаваше, Хана чувстваше как вълнението и тревогата се гърчат дълбоко в нея. Усещаше подобно напрежение и у останалите — потни чела се попиваха на последната редица, в средата нервни пръсти усукваха каталози, някой нервно потропваше на предната редица. Без оспорваното наддаване, каквото трябваше да се случи на подобен търг, част от тези картини буквално бяха подарявани.

Щом стигнаха до номер 85, „Куче в снега“, първата от осемте картини на Франц Марк, Хана се почувства така, сякаш изтичаха последните секунди от живота й. Умът й се изпразни и тя не осъзна, че картината е продадена и е изнесена следващата.

Номер 86. „Диви свине“.

Фишер започна от хиляда швейцарски франка, като се опитваше да задържи ентусиазма си от последната картина, която, както Хана сега осъзна, беше продадена за повече от очакваното. Но господин Фишер не можа да ги изкуши с тази и тя остана непродадена.

Номер 87. „Три червени коня“. Хана усети как се сгорещява, вероятно Фишер също, ако се съдеше от лекото раздразнение в гласа му и влагата по челото.

— Пет хиляди, десет хиляди? — питаше той. — Петнайсет, двайсет? Сигурен съм, че ще чуя двайсет за тази прекрасна картина на Франц Марк… — Огледа стаята и Хана усети как се втренчи в нея, сякаш знаеше, че когато следващата картина се появи, тя самата ще изчезне. — Последно петнайсет хиляди — рече рязко той, сякаш и на него му беше дошло до гуша.

Когато номер 88, „Две котки, синя и жълта“, се появи, Хана вече се потеше силно и ръцете й трепереха, докато се опитваше да зърне Йохан на първия ред. Видя профила му, когато прошепна нещо на помощника си. И тогава, за част от секундата, той погледна към нея, очите им се срещнаха и той кимна. Младият мъж се приближи до нейния помощник и го помоли да донесе още един каталог за групата от Базел. Хана се беше погрижила да няма допълнителни каталози в залата.

Още щом Хелмут се отдалечи, тя забърза по задния коридор, влезе в стаята си и грабна багажа си. Погледна коридора и осъзна, че не може да се върне по същия път. Отвори вратата на балкона и внимателно хвърли двата куфара на земята. Вдигна полата си, прекрачи перилата и тромаво се търколи на земята. Усети как глезенът й се изкълчи.

Изправи се замаяна и трепереща. Посегна към малкия куфар, после към големия и се огледа. Скри се зад един храст заради приближаваща се двойка. Те не я видяха и продължиха покрай сградата към входа на хотела. Тя тръгна към езерото. Глезенът я болеше.

При всяка стъпка куфарите ставаха все по-тежки, сякаш бяха пълни с камъни. Дали да не остави единия? Да го хвърли тук? В по-големия бяха спасените картини, а в по-малкия нейната рисунка и фактурата за „Композиция II“ на Кандински, която Фридрих щеше да пази до завръщането й. Хана обаче се питаше дали някога ще се завърне, а после — дали изобщо ще успее да стигне до колата. Досега Хелмут сигурно вече бе докладвал за изчезването й на доктор Хопф.

Като бързаше с всички сили покрай езерото, сърцето й бумтеше, бузите й пламтяха от тревога, а глезенът й пулсираше, като че ли вече не беше достатъчно стабилен, за да поддържа тялото й.

Както се надяваше, колата, която Йохан й беше описал, чакаше на точното място. Шофьорът стоеше отвън, крачеше нервно и поглеждаше притеснено часовника си. Вдигна объркан глава, защото Хана вече влачеше куфарите и единия си крак. Изтича да я посрещне, грабна единия куфар, после и другия, хвърли ги на задната седалка, после я хвана за ръката и я набута в колата. Всичко й се струваше нереално, всичко се случваше много бързо и в същото време сякаш животът й беше застинал.

Когато се отдалечиха достатъчно от града, шофьорът й подаде документите. Швейцарски паспорт на името на Хана Шмид — моминското й име — сякаш се беше върнала назад във времето. Всичко беше наред, имаше и необходимите документи за пътуване до Америка. Трябваше да потегли от френското пристанище — Бордо. Усещаше кожата си настръхнала и влажна. Глезенът й пулсираше, а от челото й капеше пот. Вгледа се в снимката на паспорта и осъзна, че е направена от младежа, който бе дошъл да снима картините, и предположението й, че е снимал и нея, се оказа вярно. Питаше се дали тези фалшиви документи ще успеят да я отведат в Америка. Дали не постъпи глупаво?

Прекосиха бързо страната и стигнаха до френската граница. Митничарят провери документите, погледна към Хана, после към снимката и пак към нея. Тя преглътна с усилие, сърцето бумтеше в ушите й. Той им даде знак да минават.

По пътя Хана направи нещо, което не беше планирала. Взе по-големия куфар, разкъса подплатата и извади четирите малки картини и рисунки, конфискуваните творби. Беше ги покрила с картон, за да се запазят, и те наистина не се бяха повредили. Бързо откъсна напълно подплатата и огъна с нея картините. После издърпа панделка от една нощница в багажа си, намери писалка и хартия и натъпка всичко друго обратно. Внимателно завърза с панделката покритите с хастара картини, сякаш опаковаше подарък. После написа следното:

Скъпи мой Йохан,

Трябва да ти призная още една истина. Това са картини и рисунки, които взех от конфискуваните творби в Германия. Опасявам се, че ако се опитам да ги отнеса със себе си, ще бъда разкрита. Затова реших да ги оставя тук, при теб, защото вярвам, че ти ще ги опазиш. Бих искала някой ден да бъдат върнати на законния им собственик, на германския народ. Надявам се и че някой ден ще можем да бъдем заедно, с Изабела. Но най-голямата ми надежда е един ден всички да живеем в свят, в който никой няма да диктува живота ни. Пази ги внимателно до завръщането ми.

Моля те, прости ми.

Хана

Шофьорът, който със сигурност беше чул разпарянето на плата и дращенето на писалката й, не погледна назад и не я попита нищо.

Когато пристигнаха на пристанището в Бордо, тя му подаде пакета.

— Моля ви, трябва да го предадете на господин Йохан Келер.

Той кимна, но не каза нищо.

Внезапно си спомни за скритото във втория куфар — нейната рисунка и фактурата от продажбата на „Композиция II“. От Германия за Швейцария бе пътувала като част от изпратена от правителството група и не бе имала никакви проблеми на френската граница, но какво щеше да стане сега, ако митничарите на пристанището прегледат багажа й и видят, че двата подобни куфара са вече различни — единият с подплата, а другият не? Какво ли щяха да си помислят? Дали щяха да станат подозрителни? Дали това щеше да ги накара да прегледат по-внимателно документите й? Хана хвърли по-малкия куфар в ръцете на шофьора, сърцето й биеше бързо.

— И това също.

Той я погледна стреснато и рече:

— Бог да е с вас.

Прегледаха документите й. Служителят отвори куфара й и погледна бързо вътре. Дрехите, които беше нахвърляла вътре, след като откъсна подплатата, бяха разхвърляни, а сред тях беше и полата, в която бе скрила диамантите от Хелене. Хана се молеше той да не започне да ги проверява, а да приеме този безпорядък като знак, че митничарят на границата вече е проверил куфара й. Служителят като че ли не забеляза, че подплатата е свалена. Дори не погледна снимката на децата.

— Добре — рече той и й даде знак да минава.

Хана се качи на кораба, сега пулсираше не само глезенът й, но и целият й крак, беше така изпотена, че бельото лепнеше по кожата й. Озърна се назад. Шофьорът вече беше заминал.

Тя стоеше, стиснала перилата, и гледаше как корабът се откъсва от пристанището и постепенно сушата се превръща в тънка линия на хоризонта. Бриз с дъх на море обливаше лицето и косата й и сгорещеното й тяло сега мръзнеше. Кожата по ръцете и краката й настръхна.

Вече пътуваше за Америка.