Кели Джоунс
Жената, която чуваше цветове (37)

Глава 37

Лорън и Изабела

Ню Йорк Август 2009 г.

— Значи майка ви не е доживяла да види завръщането на картината на Кандински в семейството? — попита Лорън.

— Да — отвърна Изабела. — Когато тя пристигна в Ню Йорк, изпратена от леля ми в Германия, вече всички от семейството ми бяха мъртви — татко, Вили, майка ми. — Тя отпи от чая си. Ледът се топеше, но малките кубчета още тракаха лекичко в чашата. — Тогава бях в колеж. И нямаше къде да я окача. — Тя остави чашата на масата. Толкова много спомени бяха свързани с тази картина…

— С Андрю се оженихме. Аз завърших колежа и започнах да преподавам в девическа гимназия, докато Андрю се дипломира. Върнахме се във фермата на баща му, която той наследи заедно с братята си. Андрю беше най-големият и известно време живяхме там. Той предложи да окачим картината в трапезарията, макар че все казваше, че тази модерна картина няма да изглежда на място в старата къща, като плисирана пола на крава. — Засмя се и погледна към снимката на съпруга си. — Тя беше навита на руло за транспортирането й от Европа и по-късно Андрю извика двама работници от фермата да му помогнат да развие платното и да му сложи дървената рамка. Сцената беше доста комична — онези мъже се опитваха да разберат какво, по дяволите, е нарисувано на тази картина. Един от тях, май се казваше Ралф, реши, че е много хубава. Хенри каза, че и животът му да зависи от това, не би могъл да каже какво е изобразил художникът. — Изабела пак се засмя, а Лорън не успя да потисне усмивката си, когато си представи как двамата мъже с работни гащеризони разтварят картина на Кандински.

— Откога живеете в Ню Йорк? — попита тя.

— Купихме апартамента през седемдесетте, но преди това живеехме под наем. Андрю знаеше, че ми е по-добре в града. След като с майка ми се преместихме в Ню Йорк, а после и след войната, всичко като че ли се промени. Бях близка с някои от братовчедите си — всъщност с децата на братовчедите ми, втори братовчеди, защото децата на Кьоблер бяха много по-големи от мен. Имах и други приятели, но… Е, нали знаете как понякога тези приятелства от младостта… Хората продължават напред, променят се…

Лорън кимна в съгласие.

— Андрю все казваше на всички, че сме се преместили в града благодарение на мързела му. Омръзнало му да дои толкова много крави! Той изобрети машини, които направиха доенето по-ефикасно и по-бързо, а някои от тях още се използват при преработката на мляко и млечни продукти. Той се справяше много добре. Племенникът му сега е президент на „Флечър Ентърпрайсис“, а семейството продаде фермата преди години. Голяма корпорация купи мандрата „Кьоблер“, както и повечето от малките семейни ферми в областта, които доставяха мляко за производството на млечни продукти. Във фирмата от години няма хора от рода Кьоблер, макар че компанията все още произвежда по оригиналните рецепти. И, разбира се, със семейното име.

Лорън знаеше, че компанията не е собственост на семейство Кьоблер от много години. Спомни си как преди няколко месеца отиде в окръг Онондага, за да търси някаква следа от Хана, и откри съвсем малко хора, които помнеха семейство Кьоблер. Единствените, които можеха да познават Изабела Флайшман Смит Флечър, бяха възрастна двойка. Жената като че ли си спомни за братовчедка на Кьоблер, която се бе омъжила за син на Флечър. А съпругът, който изглеждаше няколко години по-възрастен от нея, каза, че бил сигурен, че Андрю Флечър се е оженил за една от сестрите Кьоблер.

Накрая това наистина доведе Лорън до Ню Йорк и госпожа Андрю Флечър.

Изабела поклати глава:

— Не е за вярване, че вече сме на толкова поколения от първоначалните семейства, които основаха бизнеса в Америка. На моята възраст става така — когато навършиш осемдесет, целият свят вече е минал през много ръце. Франклин Д. Рузвелт беше президент, когато пристигнах в Америка. За повечето хора това е древна история. Аз видях десетина американски президенти. Знаете ли, че има млади хора, които почти не знаят какво се случи по време на Втората световна война? Трудно ми е да го повярвам.

Лорън пак се съгласи. Тя беше учила история и заедно с това история на изкуството, но наистина се изненадваше колко много хора на нейната възраст и по-млади не виждат смисъл в изучаването на миналото.

— Върнахте ли се някога в Германия? — попита тя.

— О, с Андрю говорихме за това… но толкова неща се бяха променили. Домът ни го нямаше, галерията също. Не, никога не се върнах.

И двете замълчаха, Лорън усещаше, че историята на Изабела е към края си — а с нея и историята на Хана. Тогава госпожа Флечър посегна към плика на масата и й го подаде.

Очите им се срещнаха, Изабела кимна, сякаш й даваше разрешение да го отвори.

Отгоре имаше документи, явно фактури за продажбата на оригиналните картини, които висяха в дома на Флечър. Лорън ги прегледа внимателно, като сверяваше информацията с картините, които беше видяла по стените. Разпозна имената на галерии в Ню Йорк, една в Чикаго и една в Лос Анджелис. Имаше документи и за няколко творби, които не беше видяла, но тя не бе успяла да влезе в спалнята, а вероятно имаше и трета спалня. Всички документи изглеждаха съвсем законни — описваха подробно датите, предишните собственици и галериите, където са били изложени картините.

В големия плик имаше и по-малък. Изабела отново й даде знак да го отвори.

Първият документ беше писмо от Ана Шмид. На немски. Макар и да не го владееше свободно, Лорън можеше да чете на този език. Ана пишеше, че е изпратила в Америка картина, която е била оставена във фермата за Хана. Писмото беше от септември хиляда деветстотин четирийсет и пета година, а мастилото вече бе избледняло. Лорън не се съмняваше, че е изпратено от Германия преди повече от шейсет години, малко след края на Втората световна война.

Вторият документ беше товарителница с подробно описание на пратката: много голяма картина, размерите бяха обозначени в сантиметри и съответстваха на предполагаемите размери на „Композиция II“ на Кандински.

Третият документ беше фактура за продажба от Бото фон Гамп на името на Хелене Кауфман за една картина на Василий Кандински, наречена „Композиция II“. Датата бе 15 март 1939 година. Лорън прокара пръсти по подписа. Документът изглеждаше автентичен. Оригинал, не копие.

— Мисля, че тук е всичко необходимо — заяви Изабела Флечър. — Всички нужни документи, които доказват, че оригиналите в дома ни са придобити съвсем законно. Мисля, че и документите за Кандински са достатъчно доказателство, ако са възникнали някакви съмнения относно законния й собственик. Хелене Кауфман ми беше полусестра и няма други наследници. Не вярвам, че някой би оспорил, че аз съм законният собственик. — Изабела се прокашля и каза: — Тъй като сте специалист в тези неща, реших, че бихте могли да напишете доклад или каквото е необходимо, за да удостоверите всичко това. Ще ви платя, разбира се. — Усмихна се. — След като си отида… Много е важно да се погрижа за това сега.

Ето защо съм тук, помисли си Лорън. Ето защо Изабела Флечър я беше поканила в дома си.

— Трябва да видя картината — каза Лорън.

Изабела се изсмя тихо.

— Да, мисля, че това е съвсем в реда на нещата. — Стана и Лорън я последва по коридора, подминаха трапезарията, банята, една затворена врата и стигнаха до друга. Изабела извади от джоба на ментовозеленото си сако ключ и отключи вратата.

Влязоха в стаята, която беше много по-голяма от спалнята, в която Лорън бе надникнала предния ден. Голямата спалня. Над огромното легло висеше голяма пъстра картина, която заемаше значителна част от стената.

„Композиция II“ на Кандински.

Смаяна и останала без дъх, Лорън се приближи до картината и я разгледа внимателно. Цветовете, все още ярки, жълто, синьо, зелено, червено, очертани с черно. Подскачащи, подобни на животни фигури. И други, които смътно приличаха на човешки. Подписът беше в долния ляв ъгъл: КАНДИНСКИ, с големи букви, а долната част на Сто бе издължена като опашката на змия. Датата бе от 1910 година. Лорън беше сигурна, че това е оригинал.

Няколко секунди в стаята беше много тихо.

Накрая Изабела каза:

— Ще потвърдите ли, че всичко, което ви споделих, е истина?

— Беше ли оценена? За застраховката, може би? — попита Лорън, когато се обърна към нея. Не можеше да си представи как Изабела е държала тази картина в тайна всички тези години.

Лицето на възрастната жена се зачерви от смущение.

— Не е застрахована? — попита невярващо Лорън.

— Когато пристигна от Германия, изобщо не се сетихме за подобно нещо. Андрю беше много проницателен бизнесмен и да, накрая ми каза, че трябва да я застраховаме. Отчасти защото цените на картините на тези художници продължаваха да растат. Сигурно е глупаво, но аз не исках никой да знае, че я притежаваме. Просто… — Поклати глава, явно осъзнала, че тази картина, това късче история, е трябвало да бъде защитено. Не погледна към Лорън, взираше се в картината. — Не знам. С Андрю спорихме понякога по този въпрос. Той все казваше нещо от рода на: Ами ако някой крадец влезе тук и я открадне? А аз отвръщах: Никой не знае къде е, но ако я дадем за оценка и я застраховаме, всички ще разберат. Той казваше: Ами ако сградата изгори? А аз: Губила съм я и преди, а и какво ще получим, ако бъде унищожена? Пари?

Тя се обърна и погледна Лорън право в очите.

— Била съм богата. Била съм бедна. И после отново богата. Какво значение имат парите? — Докосна диамантената висулка и се засмя тихо: — Е, трябва да призная, че се наслаждавам на красиви неща, но когато погледна назад — с майка ми бяхме щастливи в Ню Йорк, когато нямахме нищо, и най-хубавите времена с Андрю вероятно бяха онези първи години след брака ни, когато не притежавахме кой знае какво. Не, парите не са всичко. А и какво ще правя с тях? Ще накарам отдавна един мъртъв художник да ми нарисува друга картина? Ако имах деца, вероятно щях да мисля иначе.

— Все пак ви предлагам да я застраховате — каза Лорън, като се опитваше да не прозвучи осъдително.

— Да, сигурно сте права. Може да ми помогнете с това. Сигурно работите със застрахователни компании, които са специализирани в подобни полици.

— Да, мога да ви препоръчам такива.

Изабела посочи към вратата и те се върнаха във всекидневната.

— Мисля, че получихте това, за което дойдохте — каза тя, когато седнаха и започна внимателно да подрежда пак документите в плика. Допи чая си и Лорън осъзна, че начинът, по който изрече това и после сложи чашата си на подноса, подсказва, че разговорът им е към края си.

От самото начало той беше под контрола на Изабела Флечър.

Лорън се чувстваше изцедена, празна като чашата от чая. Извади бележника си и записа имената на няколко застрахователни компании, защото знаеше, че малко работят с подобни полици.

— Те ще ви предложат оценител, с когото можете да се свържете — каза тя и подаде листа на Изабела.

— Не можете ли вие да го направите? — попита Изабела. — Да оцените картината?

— Това не е точно от моята компетентност.

— Но вие ще потвърдите, че имам всички необходими документи?

— Нека първо оценителят удостовери автентичността й и получим застрахователната оценка, после ще продължим нататък.

— Да, права сте — каза госпожа Флечър. — Благодаря ви.

Тя стана, сякаш да я изпрати до вратата.

Лорън също стана и погледна към плика, а после и към опакованото стъкло.

— Сигурна ли сте, че не искате да ви помогна да сложите стъклото в рамката? — попита тя отново. Просто не можеше да си тръгне сега. Още не беше чула цялата история на Хана.

— Да, няма проблем — отвърна госпожа Флечър. — Сигурна съм, че ще се справя. Благодаря ви.

И двете мълчаха и не помръдваха. Лорън знаеше, че не може да си тръгне.

— Вчера, когато дойдох — каза тя накрая с тих и овладян глас, — казахте, че искате да ми разкажете истинската история на майка ви.

Изабела мълчеше. Напрегната, овладяна усмивка се появи на лицето й и Лорън се досети, че тя няма да й каже нищо повече за Хана Флайшман. Възрастната жена беше приключила с този разговор.

— Така е — каза Изабела след дълго колебание — и вие казахте, че не се страхувате от истината.

— Да.

Сега Изабела се взираше в масичката. Вдигна очи към Лорън и нещо в тях се беше променило. Това вече не беше контролираната уверена фасада, а изражение, в което се усещаше и някакво облекчение.

— Вероятно всъщност бихте могли — рече Изабела, — вероятно бихте могли да ми помогнете.

Тя се върна в спалнята и донесе снимката, на която беше с брат си Вили. Лорън забеляза, че е махнала счупеното стъкло и е сложила снимката обратно в рамката, незащитена. Изабела я остави на масата до новото опаковано стъкло и се взира в нея известно време, преди да каже:

— Вие знаете, че това не е цялата история. Историята на майка ми. — Очите й не се откъсваха от снимката.

— Да — отвърна Лорън.

— След смъртта й, след като освободих апартамента ни в Ню Йорк онова лято, аз се върнах във фермата при леля и чичо и… — погледна към Лорън — тогава дойде едно телефонно обаждане.