Кели Джоунс
Жената, която чуваше цветове (6)

Глава 6

Хана

Мюнхен

Януари — февруари 1901 г.

След Коледа Хана нямаше търпение да се върне в Мюнхен. Макар че бяха добре приети, особено от децата, подаръците й бяха затъмнени от съобщението, което сестра й направи на Бъдни вечер. Мащехата й я избягваше, а суровите думи, които очакваше от баща си, така и не бяха изречени. От пренебрежението му обаче я заболя повече, отколкото ако я беше набил с пръчка.

Тя се качи на ранния влак за Мюнхен сама, като остави Кати и Ханс потънали в любовта и ентусиазма си за новия живот, който щяха да започнат заедно. Мащехата й беше изненадващо развълнувана от възможността да планира сватбата и да ушие красива рокля за Кати. През повечето време обаче Хана се чудеше какво е намислил господин Флайшман и от нетърпение и притеснение последната нощ във фермата почти не спа.

Беше оставила рисунката в Мюнхен, скрита на сигурно място в една кутия под леглото й. Не посмя да я занесе у дома, тъй като тук не разполагаше с почти никакво усамотение. Какво щеше да каже, ако баща й или по-лошо, мащехата й, я откриеха? Беше я разгледала много внимателно вечерта, когато господин Флайшман й я подари. Опитваше се да отгатне кой студент я е нарисувал. Представяше си ги в ателието и по ъгъла на изображението предположи, че е господин Кандински или господин Явленски, макар че рисунката не беше подписана. Чудеше се дали господин Флайшман я е взел наслуки или е избрал точно този художник, защото в творбата му има нещо специално. Как се разбира кой художник е най-добър? Хана се питаше дали това е някаква природна дарба — способността да забележиш потенциала в един художник още докато е студент, умението да прецениш стойността на една картина или рисунка. Или можеше да се научи? Дали да не пита господин Флайшман? Не, в никакъв случай.

Когато влакът спря на гарата, я посрещнаха познатите звуци и цветове на Мюнхен и мислите й се върнаха към госпожа Флайшман, която също не напускаше съзнанието й. Нямаше търпение да я види отново. Понякога се притесняваше, че господарката й няма да оцелее без нея, че има жизненоважна роля за съществуването й, която никой друг не успява да проумее.

Остави багажа си в стаите за прислугата в мазето и се качи на горния етаж, където завари госпожа Флайшман да приключва закуската си.

— О, Хана, много ми липсваше — каза тя, щом Хана влезе в стаята. — Благодаря ти за подаръка. Прекрасен е, толкова мило от твоя страна. Ела, ела насам, скъпа моя. Струва ми се, че си станала още по-красива. — Тя вдигна ръце и докосна лицето й. — Свежият въздух в провинцията ти се е отразил добре. — Хана не беше прекарала много време навън, защото бе твърде студено. През повечето време валя сняг, но госпожа Флайшман говореше така, сякаш беше юни или юли и тя се бе върнала потъмняла от слънцето и с нови лунички по носа.

— Седни — каза госпожа Флайшман и потупа празния стол до масата пред прозореца. Изглеждаше добре, което зарадва Хана, но и я накара да се запита дали наистина е толкова важна за господарката си. — Господин Флайшман говори ли с теб?

Хана още не го беше виждала, защото той бе в галерията. Тогава осъзна, че госпожа Флайшман вероятно пита за разговора, който бяха провели преди заминаването й. Все пак едва ли й беше казал какво прави Хана в следобедите, когато тя спи. Усети как пламна при мисълта, че госпожа Флайшман може да е видяла рисунката.

— Париж! — изписка радостно госпожа Флайшман. — Отиваме в Париж.

Хана се усмихна от облекчение, че тя говори за пътуването до Париж, и отново се развълнува от тази мисъл. Беше сигурна, че госпожа Флайшман не знае нищо за рисунката, нито за работата й в Академията за изящни изкуства.

— Много съм благодарна — каза тя тихо.

— О, не бих се справила без теб, Хана. Ти си истинска благословия. Не много отдавна подобно пътуване нямаше да ме измори, но сега… вече не съм така силна. Но ти, Хана, ти си ангел, изпратен да се грижи за мен. Госпожа Хирш ми беше много скъпа, но тя беше крехка и към края вече нямаше сили. Но ти, Хана… — Засмя се и думите й и леката саркастична нотка в смеха й ужилиха Хана. Госпожа Флайшман явно го каза като комплимент, но Хана се запита дали не си мисли… я какво едро, здраво селско момиче си, можеш да ми помагаш по стълбите, а и, кой знае, вероятно да ме носиш, ако се наложи.

По-късно тази сутрин госпожа Флайшман я помоли да й помогне да слезе до музикалния салон. Макар че изглеждаше освежена, вървеше доста нестабилно и имаше нужда от подкрепа по стълбите. Хана отново си спомни за коментара й и реши, че е благодарна, че е силно селско момиче, защото ако беше дребна и крехка като нея или стара и болна като госпожа Хирш, вероятно още щеше да бърше праха от мебелите и да мие пода.

Госпожа Флайшман я помоли да посвири и започна да говори на кои концерти ще идат в Париж, за операта, за изложбите в прочутия Лувър.

— Вероятно после ще отидем и във Виена.

— О, това ще е прекрасно! — възкликна Хана.

Този следобед, докато госпожа Флайшман спеше, Хана излезе на разходка. Знаеше, че вече не може да ходи в Академията, но искаше да им каже, че няма да се върне. Академията беше затворена за празниците и щеше да отвори следващата седмица. Хана не знаеше дали ще намери някого там.

Качи се на трамвая и слезе на Академищрасе. Вратата беше заключена. Надникна през прозореца и не видя никого в сградата. Когато се обърна обаче, буквално налетя на господин Фон Щук.

— Академията е затворена за празниците — каза той, сякаш не я позна. Тя беше с шапка, която госпожа Флайшман й бе подарила. Вдигна я леко, за да покаже лицето си.

— Аз съм Хана, моделът.

— Да, разбира се.

— Опасявам се, че няма да идвам повече.

— Така ли? — Прозвуча разочарован и тя си помисли, че може би е ценил работата й.

— Да.

— Намерихте си друга работа? — попита той и на челото му се появи бръчка.

— Да — отвърна тя. — Поемам други задължения.

— Ще ни липсвате, Хана — рече той искрено. — Желая ви късмет в новите начинания.

Моите нови начинания, помисли си тя, когато се качи отново на трамвая. Какво ли й беше подготвил господин Флайшман? Нямаше търпение да научи. Но скоро разбра от госпожа Мецгер, че господин Флайшман е отишъл във Виена и ще отсъства цяла седмица.

Хана чакаше нетърпеливо. Следобед, когато госпожа Флайшман спеше, тя слизаше в библиотеката да чете или в музикалния салон, за да свири сама на пианото. Останалите от прислугата изглеждаха по-отпуснати в отсъствието на господин Флайшман. Господарката не изискваше много, а и не се приготвяха ястия за гости и не се сервираше в трапезарията. Хана ставаше все по-нетърпелива. Имаше нужда от нещо друго, за да запълва времето си. Съжали, че напусна работата си в Академията. Господин Флайшман може би дори нямаше да си спомня за предложението, когато се прибереше у дома.

Два дни след завръщането му той я покани в стаята си. Този път седеше до писалището си и пишеше нещо в голяма книга. Хана знаеше, че има кабинет и в галерията, където сигурно се занимаваше с бизнес делата си, но вероятно и управлението на голямо домакинство изискваше доста работа.

Той й посочи да седне на стола пред писалището. Затвори книгата, остави писалката настрани и я погледна. Очите му бяха тъмни и сериозни, а гласът плътен и дълбок:

— Какво искаш да правиш с живота си, Хана?

Явно продължаваше разговора им отпреди Коледа.

— Щастлива съм тук, господине. — Тя се засмя от притеснение и се почувства като дете. — Е, когато имам какво да правя. Понякога ми остава свободно време и малко скучая.

— Затова ли отиде в ателието и стана модел в Академията за изящни изкуства?

Тя не искаше да говори за това. Не можеше да обясни с думи защо е отишла там, но се беше отказала заради него и реши, че не е честно да я кара да обяснява.

— Исках… исках да видя как се прави.

— Искаш да си художник?

Тя поклати глава.

— В Академията няма място за жени.

— Една жена може да се запише в Женската художествена асоциация. Това ли искаш?

Хана знаеше, че няма талант на художник, но искаше да научи повече за творчеството. Искаше да види още картини, още скици и скулптури. Искаше да ги гледа, не да ги създава.

— Не — каза тя. — Нямам желание да стана художник. Нямам талант.

— Тогава музика? Госпожа Флайшман би искала да развиеш умението си. Каза ми, че свириш по цветове.

Странно, но Хана усети като предателство факта, че госпожа Флайшман е споделила със съпруга си нещо, което тя й бе доверила. Все пак вероятно между съпрузи винаги беше така.

— Обичам музиката, но…

— Да. — Той кимна, за да я накара да продължи.

Защо толкова се е загрижил за мен, запита се тя.

— Мислиш, че защото си дъщеря на фермер и защото си жена, не можеш да използваш талантите си?

Не, помисли си Хана, всичко е заради госпожа Флайшман. Той искаше да угоди на жена си.

— Вероятно просто трябва да се омъжа добре — каза тя с изненадваща грубост в гласа и веднага съжали. Защо да се ядосва на господин Флайшман, който бе толкова добър с нея? Но защо той и жена му се интересуваха толкова от бъдещето й?

Господин Флайшман се усмихна и рече:

— Не знам дали ще мога да ти помогна в това. Винаги съм вярвал, че в тези неща води сърцето. Но в други области, Хана, с госпожа Флайшман сме готови да ти помогнем. Ти си жена с много таланти.

Той я нарече жена. Защо прие това като много по-голям комплимент, отколкото думите за таланта й? Хана се изчерви и заби поглед в книгата на писалището.

— За какво мечтаеш? — попита той.

Никой не й беше задавал този въпрос и никога не беше мислила сериозно за това, макар че майка й винаги я наричаше мечтателка. За какво мечтаеше? Какво би искала да прави с живота си, ако можеше да има всичко?

— Моята мечта — каза тя бавно — е да бъда като вас, господин Флайшман… — Не можеше да повярва, че го каза, и когато вдигна очи към него и не ги отклони, не повярва на дързостта си. Но искаше да улови реакцията му, да разбере дали го е шокирала. Той мълчеше и с нищо не показа, че смята думите й за глупави. — Да обикалям света, да ходя в ателиетата на художници, в галерии, в музеи, да виждам всичко ново, да намеря онова, което ще привлече вниманието на колекционера, да откривам изкуство, което ще пребъде и ще стане част от историята.

Сега той се разсмя, дълбок, дълбок смях.

— Искаш да бъдеш като мен? — каза с усмивка. Ето, помисли си тя — смята ме за глупачка.

Той помълча малко, изглеждаше замислен. Стана, вгледа се в другия край на стаята, после сведе очи към паркета, сякаш искаше да избере внимателно думите си, за да не я обиди още повече.

Жена търговец на изкуство? Художник — вероятно, или музикант, разбира се само за забавление на мъжете, за да прави хубави малки представления, да показва някакви нежни, женствени акварели в салона, да се поклони и да се върне в кухнята или вероятно към чистенето на прах.

Господин Флайшман продължаваше да се взира в пода, което накара и нея да погледне надолу. Той се прокашля, после и двамата вдигнаха очи и Хана видя някакво леко движение на лицето му, почти усмивка. В очите, все още не на устните.

— Точно това ще направим. Всеки следобед, докато госпожа Флайшман спи, ти ще идваш в галерията. Вероятно ще сметнеш първите си задължения за доста скучни, но сигурно не очакваш да станеш като мен, без да се потрудиш. — Той я погледна с развеселена и в същото време доволна усмивка.

И Хана се усмихна. Не можеше да се сети за нещо по-хубаво, което би искала да прави.

На следващия следобед, съгласно инструкциите на господин Флайшман, Хана тръгна към галерията на Театинерщрасе. Той не беше там, но помощникът му, господин Енгле, когото не познаваше официално, но бе виждала в къщата, я поздрави сърдечно и каза, че я очаква и има задачи за нея.

Както стана ясно през следващите няколко дни, тя наистина нямаше да се превърне в господин Флайшман, без да се потруди. Задълженията й доста приличаха на онези, които изпълняваше в дома на Флайшман след пристигането си в Мюнхен. Общо взето, отново беше чистачка — почистваше рамките, изправени в задната стаичка, където се сглобяваха, помиташе килима, приготвяше чай и кафе в малката кухня. Но беше в галерията всеки ден, където можеше да вижда и чува прекрасните цветове, да гледа как пристигат картини и клиенти. Идваха и художници, някои да гледат, други да донесат картини или да поговорят с господин Флайшман. Клиенти и колекционери сядаха да обсъдят покупка, отпиваха кафе, хапваха от малките сладкиши.

Макар че контактът й с клиентите беше ограничен до осигуряването на техния комфорт, до предлагането на кафе или чай, тя ги наблюдаваше внимателно. Започна да осъзнава колко различни са вкусовете им, кои творби биха им харесали, кои художници биха предпочели и че всеки художник има собствен стил.

Учеше се бързо, от дочутите разговори разбираше кой е в състояние да купи, кои имат най-големи възможности. Банкерът, господин Остнер; фабрикантът, господин Хумел; пивоварят, господин Аделман. Те гледаха в бъдещето и като повечето проницателни бизнесмени купуваха творби, за да украсят именията си и провинциалните си къщи, да се хвалят с тях, да покажат добрия си вкус, да докажат, че имат достатъчно пари. И освен това искаха да притежават творби, които някой ден щяха да станат много търсени. Хана скоро разбра, че богатите искат само да станат още по-богати. Изкуството си беше изкуство, но и бизнес. И от него трябваше да се прави печалба.

Всяка сутрин тя се грижеше за господарката си у дома, после тръгваше за галерията, където прекарваше следобедите. Нощем, в сумрачното, несигурно време, преди да заспи, тя градеше своите мечти. Някой ден щеше да стане търговец на изкуство. Щеше да обикаля цяла Европа, за да открива нови таланти. Щеше да се среща с важни клиенти. Щеше да бъде най-прочутият и най-богатият търговец на изкуство в цяла Германия.