Кели Джоунс
Жената, която чуваше цветове (7)

Глава 7

Хана

Париж и Мюнхен

Март — април 1901 г.

Госпожа Флайшман се чувстваше необичайно добре. Времето беше прекрасно, сякаш Париж тъкмо се бе пробудил от дългата си зимна дрямка. Дъждът и вятърът бяха прогонени от ярки слънчеви дни и ранните пъпки започваха да опъстрят тъмните скелети на дърветата по булевардите — мелодия, подскачаща по клоните.

Те посетиха модните къщи, защото Хелене винаги се интересуваше от най-новите тенденции. Преди да тръгнат за Франция, бяха разгледали списания и каталози на „Кало Сьор“, „Родниц“, „Жак Дусе“, и в Париж прекараха няколко дни в поръчки при модисти на най-елегантните улици в града.

После отидоха с господин Флайшман в Лувъра.

— Ето това трябва да научиш — каза той, докато минаваха през залите с древногръцки скулптури и картини от Италианския ренесанс. — Винаги трябва да се връщаме към класическото изкуство. Трябва да изучаваме миналото, за да се докоснем до бъдещето.

Посетиха частни ателиета на млади художници, които все още си градяха име, и изложби в града, особено препоръчаните от най-големите парижки галеристи, с които господин Флайшман поддържаше връзка от Мюнхен. Сред галеристите цареше другарство, но и конкуренция, както Хана разбра, когато присъстваше на обеди и вечерни събития, понякога с госпожа Флайшман и господин Флайшман, а понякога само като негова помощница. Тя често се питаше какво ли мислят за нейната позиция тези мъже и съпругите им, приятелите на семейство Флайшман, макар че можеше да се досети. От дочути разговори в галерията в Мюнхен знаеше, че някои клиенти обичат да обсъждат лични, понякога доста скандални подробности за живота на другите. Засмя се леко, щом осъзна, че богатите всъщност не са по-различни от обикновените хора, когато става дума за една сочна клюка.

Макар и понякога да униваше, госпожа Флайшман бе реалист по отношение на здравето си и знаеше докъде й стигат силите. Когато не ги придружаваше, щом се върнеха, Хана й описваше всеки, когото са срещнали, роклите на жените, какво са им поднесли, за какво са разговаряли. Макар и винаги любезен, господин Флайшман понякога проявяваше нетърпение и оставяше на Хана да разказва. Както изтъкваше и жена му, той не помнеше детайлите, които Хана винаги забелязваше. О, колко много се наслаждаваше на тези истории господарката й. А Хана осъзна, че това е от огромна полза и за нея, защото я учи да слуша, да наблюдава и да забелязва и най-дребните подробности.

Отидоха на изложба в галерия „Бернхайм-Жьон“, ретроспекция на холандски художник, на име Винсент ван Гог. Хелене искаше да я види, но не се чувстваше добре и реши да остане в хотела да си почива.

Сърцето на Хана биеше лудо, пулсът й бумтеше в ушите, докато вървяха бавно през галерията — толкова много цветове, толкова звуци, такава музика. Ярки цветни петна — можеше дори да видиш мазките на четката, великолепните спирали от боя. Тя се изкушаваше да протегне ръка и да ги докосне. Простите картини на цветя, селца и звездни небеса не приличаха на реални пейзажи и все пак бяха така живи!

Брошурите и разговорите в галерията бяха на френски, който Хана не разбираше. Тя предположи, че част от посетителите са художници, а други — ако се съдеше по начина, по който господин Флайшман разговаряше с тях, докато разглеждаха творбите — също бяха търговци.

Когато си тръгнаха, той я попита:

— Какво мислиш, Хана?

— Никога не съм виждала така прекрасни комбинации от цветове, форми и текстури — каза тя, — но искам да знам повече.

— За какво?

— За художника.

— Но творбите ти харесват, нали? Една творба трябва да бъде оценявана заради самата нея.

— Да, така е — каза Хана. — Но като търговци на изкуство, не трябва ли да знаем повече и за художника?

Господин Флайшман кимна и Хана забеляза, че на устните му играе лека усмивка. Той беше доволен от отговора й и тя предположи, че е развеселен, че е включила и себе си в числото на търговците.

— Този художник ще стане много важна фигура в развитието на изкуството на двайсети век. За нещастие той самият не успя да доживее началото на века.

— Мъртъв ли е? — попита Хана.

Господин Флайшман отново кимна.

— А богат ли е бил?

Господин Флайшман се засмя и вдигна ръка да спре един преминаващ файтон. Файтонджията скочи от капрата и им отвори вратата.

Щом се настаниха, господин Флайшман продължи:

— Не, всъщност се смята, че е загинал от собствената си ръка. Много беден. Казват, че е продал само една картина приживе.

— Колко тъжно — отвърна Хана. — Вероятно, ако беше имал добър посредник, творбите му щяха да го направят богат.

— Може би просто е изпреварил времето си — каза господин Флайшман. — Но аз вярвам, че времето му най-сетне настъпи. Трябва да се върнем на тази изложба, когато Хелене се почувства по-добре. Тя много ще хареса творбите му.

На следващия ден излязоха рано, защото Хелене се чувстваше най-добре сутрин. След втората бавна обиколка на галерията тя беше запленена също като тях. Хана внимателно слушаше тихия им разговор и разбра, че ще се върнат в Мюнхен с една или две картини на този беден, мъртъв и велик холандски художник.

И осъзна нещо, което вероятно беше очевидно — щом един художник умре, творбите му могат да станат по-ценни. Това се дължеше на вече ограничения им брой и на броя купувачи, които желаеха да ги закупят. Един мъртъв художник не можеше да нарисува повече картини, затова творбите му ставаха желани, а търговецът, който е осъзнал ценността му, може да стане много, много богат.

 

 

Скоро след като се завърнаха у дома, Хана получи нова задача — да помага на господин Енгле със сметките на галерията. Беше изумена, когато разбра колко малка част от цената на една картина отива при художника. Когато попита господин Флайшман за това, той отговори:

— Какво са художниците без посредници? Да, талантът продава, но ако не бъде представен пред хората с пари, пред онези, които могат да платят цената, каква е ползата от художника в този движен от икономиката свят? — Той й обясни, че много художници не притежават никакъв търговски усет, защото са творчески натури. Повечето нехаят за парите, но имат нужда от тях, за да се прехранват. — Някои художници срещат големи трудности — каза той, — не само в работата си, но и едва свързват двата края.

Хана осъзна, че той говори за Винсент ван Гог.

— Затова добрият художник се нуждае от добър посредник — продължи господин Флайшман. — Ние не се възползваме от тях, ние ги подхранваме, окуражаваме, даваме им средствата, с които да продължат работата си.

— С малка печалба за нас — каза тя.

И отново видя, че господин Флайшман е доволен от отговора й. В този миг й се прииска да го докосне. Искаше той да посегне и да хване ръката й, да й се усмихне така, както се усмихваше на Хелене.

— Много бързо се учиш, Хана — каза той. И това беше.

 

 

Един следобед, докато наместваше една картина в първата галерия, тя се обърна и видя, че зад нея стои Йозеф, приятелят й от Академията за изящни изкуства.

— Ей, Хана — каза той с широка усмивка, събрал ръце, сякаш готов да я аплодира, — каква радост е да те видя тук. Вече не позираш на художниците, а продаваш творбите им? — Той беше с яркосиня вратовръзка. Обличаше се различно от другите мъже в Мюнхен и пъстрите му дрехи като че ли го караха да изглежда още по-жизнен. Дори начинът, по който говореше, интонацията и движенията му бяха драматични и живи, различни. Понякога Хана не знаеше какво точно да мисли за него, макар че го намираше за възхитителен и сърдечен.

— Толкова се радвам да те видя, Йозеф. Дошъл си да купиш картина? — Усмихна му се тя.

— Дойдох да говоря с господин Флайшман. Чух, че има свободно място.

— О, да. — Господин Енгле скоро щеше да се пенсионира и неколцина господа бяха дошли да питат за мястото. Щеше да е прекрасно, помисли си Хана, ако Йозеф работеше в галерията.

Тя го отведе до кабинета на господин Флайшман, после се върна в галерията и зачака нетърпеливо.

— Добре ли мина? — попита, щом Йозеф се появи.

— Да, струва ми се. Винаги съм мечтал да работя в галерия „Флайшман“.

Тя протегна ръка и стисна леко неговата.

— О, Йозеф, ще е толкова хубаво да си тук.

— Ти имаш ли някакво влияние — кимна към кабинета на господин Флайшман, — върху онези, които взимат важните решения? — Съвършените му вежди се извиха комично, сякаш почти независимо една от друга.

— Аз не съм много повече от чистачка тук. — Не беше съвсем така — след пътуването до Париж получаваше все повече отговорности и се учеше усилено, но не искаше Йозеф да мисли, че е способна да убеди господин Флайшман да го наеме.

След като Йозеф си тръгна, господин Флайшман излезе от кабинета си и се приближи до нея.

— Този Йозеф Блох приятел ли ти е?

— Да. Запознах се с него, когато… — Усети как лицето й пламва. Не бяха говорили за работата й като модел в Академията от Коледа. — Той беше чиновник в Академията. Много го бива с числата. — Не знаеше дали е така, но предполагаше заради предишната му работа. — Познава изкуството и харесва хората. Може да върши всичко в галерията.

— Да посреща клиенти и да продава картини? — попита той с усмивка.

— Да, но се надявах някой ден аз да върша това.

Той се засмя и я потупа по рамото.

— Е, бизнесът се разраства. Справяме се добре. Ще изникнат възможности.

Хана реши, че това ще са възможности не само за Йозеф, но и за нея. Затова се зарадва, когато на другия ден научи, че той започва работа следващата седмица.

С него в галерията стана още по-забавно. Той я разсмиваше и те се кикотеха и на най-малкото нещо. Един ден госпожа Остнер дойде с шапка, украсена с пера, но изглеждаше така, сякаш цяла птица се е настанила на главата й. Йозеф каза, че се опасявал, че може да излети. Господин Аделман беше един от най-ценните им клиенти, но Хана и Йозеф често се споглеждаха с комични изражения, след като той си тръгнеше. Пивоварят беше сред най-богатите хора в Мюнхен и все пак се държеше като необразован човек и говореше невероятни неща, сякаш нямаше какво да спре грубите му мисли по пътя от мозъка до устата.

Но Йозеф имаше и сериозна страна, той обичаше изкуството не по-малко от Хана. Те често разговаряха за някой художник, предполагаха кой клиент би се заинтересувал от различни творби в галерията.

След като Кати си замина, Хана нямаше с кого да разговаря. В къщата работеха и други момичета, но те като че ли се интересуваха повече от хората, клюките и скандалите, а не от идеи за бизнес, творчество или изкуство. Йозеф също обичаше да поклюкарства, но приятелството им не се градеше само на това. Той се превърна в най-добрия й приятел.

Хана все още прекарваше сутрините си в грижи за господарката си и забеляза, че след завръщането им от Париж здравето й се влошава. Лекарят идваше по-често и променяше лекарствата й. Следобедната й дрямка често продължаваше в нощен сън. Няколко пъти Хана видя как доктор Лангерман шепне нещо на господин Флайшман пред вратата на спалнята й. В галерията той изглеждаше разсеян и насочваше важните решения към Йозеф.

Един следобед, докато помагаше на госпожа Флайшман с обяда, от който тя не хапна почти нищо, един спомен пропълзя в ума на Хана под формата на сурова, студена и безцветна миризма. Тя познаваше тази миризма от първото си посещение в Мюнхен, когато беше със сестра си, баща си и майка си.

Плака през целия път с трамвая до галерията и жената на седалката до нея й предложи притеснена кърпичката си.

— Добре съм — каза й Хана, но не беше добре.

Когато влезе в галерията, Йозеф вдигна очи и веднага попита:

— Какво има, момиченце?

— Тя се влошава.

— Госпожа Флайшман?

Хана избърса лицето си е чуждата кърпичка и кимна.

— Когато тръгнахме за Париж, изглеждаше по-добре, но откакто се върнахме — знам, че никак не е добре. Тази седмица доктор Лангерман идва почти всяка сутрин.

Йозеф я прегърна.

— Госпожа Флайшман е млада жена, а доктор Лангерман е най-добрият в Мюнхен. Сигурен съм, че тя ще се оправи.

И макар че отчаяно искаше да му вярва, Хана знаеше, че няма да стане така. Знаеше, че Хелене няма да оздравее — познато осъзнаване, придружено от странна смесица от гняв, страх и нещо, което не смееше да назове, защото чувството бе така зло и егоистично, че не искаше да го допусне в главата си. Тя знаеше, че смъртта на госпожа Флайшман ще сложи край и на възможностите пред нея — на пътуванията до Париж, на шанса да види Виена, на уроците по музика, мода и изискани маниери.

Но вероятно най-ужасната мисъл от всички беше, че все пак смъртта й може би ще донесе и нови възможности.