Кели Джоунс
Жената, която чуваше цветове (17)

Глава 17

Хана

Мюнхен

Март — май 1935 г.

Един следобед Хана и Лени изведоха децата на разходка. Лени, съпругът й и децата им тъкмо се бяха преместили в нов, по-голям апартамент.

— Нещата се оправят. Животът стана много по-добър — каза тя на Хана.

Бяха извели всички деца, за да подишат чист въздух. Зимата беше дълга и всички си стояха само у дома заради времето. Но днес грееше слънце и небето звучеше в прекрасно синьо, а Вили все ги молеше да види механичните сражаващи се рицари и танцуващи бъчвари на часовниковата кула. Лени и Хана гледаха как децата се смеят и подскачат по площада под звуците на камбанките. Въпреки прекрасното безоблачно небе въздухът беше много мразовит и докато децата танцуваха радостно на музиката, от устите им излитаха малки облачета. Хана усети как през нея преминава тръпка и се замисли за невероятния контраст между тези щастливи деца и чувствата, които се кълбяха в нея.

Тълпата на Мариенплац този следобед не беше голяма, но няколко войници с колосани униформи, лъскави ботуши, свастики на ръкавите и оръжия на коланите наблюдаваха хората. Хана усещаше, че Лени се чувства по-сигурна сега, когото Хитлер възстановяваше германската армия, но тези мъже я ужасяваха. Когато излизаше, често се отклоняваше от пътя си и поемаше по друг маршрут към целта си само за да ги избегне. Понякога обаче сякаш бяха навсякъде:

— Страх ме е — каза тихо тя на сестра си. — Нацисткото правителство твърди, че подобрява живота на всички германци, но определението им за германци става доста ограничено. — Тя се взираше в сестра си, знаеше, че тя много добре разбира за какво й говори.

— И това ще мине — увери я Лени някак твърде ведро.

Как е възможно да е толкова весела, запита се Хана. Все пак беше проявила достатъчно такт да не каже: „Сега, когато Хитлер управлява страната, положението е много по-добро.“ Но тя чуваше разговорите в магазините и слугите, които говореха за свои близки, които най-сетне са си намерили работа — че за средната класа икономическата ситуация се е подобрила.

Усети как в нея нараства гняв към сестра й. Как бе възможно Лени да не помни, че именно Мозес се беше грижил за семейството й в трудни моменти, а не Хитлер? Хана искаше да се извърне и да я зашлеви, да й каже да се събуди и да види истината, че това, което смята за подобрение, няма да трае дълго. Че във въздуха витае зло.

— Мамо, мамо. — Вили хукна към нея с широка усмивка. — Може ли да ядем сладолед?

— Сладолед! — засмя се Хана и потупа поруменелите му бузи, после нагласи вълнената шапка над розовите му уши. — Много е студено за сладолед!

— А шоколадова торта? — Малката Изабела се беше приближила до тях и хвана ръката на брат си. — И топло мляко с шоколад! — добави въодушевено тя.

— Да — рече Вили и запляска с облечените си в ръкавици ръце, — шоколадова торта. И за братовчедите, нали?

На Хана й беше додеяло от сестра й днес, но знаеше колко много обичат Вили и Изабела да са с братовчедите си.

— Шоколад! Шоколад! — закрещя Вили, размятвайки ръце във въздуха.

— Да, разбира се — каза Хана и потупа с пръсти устните си, за да му подскаже да не вика така. — Ще минем покрай пекарната на път за дома.

Двете жени не си казаха нищо повече, докато събираха децата и тръгнаха към дома, но Хана още мислеше за разговора им. Лени беше заявила, че Хитлер е голям поддръжник на изкуствата и иска да направи изкуството достъпно за обикновените хора. Каза го така, сякаш очакваше Хана да се зарадва.

Наистина, скоро след като стана канцлер, Адолф Хитлер положи основите на национална художествена галерия. Министерството на народното просвещение и пропагандата скоро учреди серия от палати, които да надзирават филмите, радиото, музиката, театъра, литературата, журналистиката, изобразителното изкуство, скулптурата и графиката. Но Хана знаеше, че нацисткото определение за изкуство е също така тясно, както и определението им за истинския германец. Тези палати бяха просто начин да контролират творчеството.

Директори, дори такива, които не бяха евреи, бяха освобождавани от градските галерии, защото показваха изкуство, което Райхът не одобряваше.

Литературата получи съкрушителен удар с масово изгаряне на книги в Берлин.

Хана се питаше дали картините ще са следващите.

Когато стигнаха до пекарната, тя влезе с Вили в малкия магазин, а Лени и останалите продължиха към дома, за да помолят момичетата в кухнята да сложат вода за чай и да приготвят мляко с шоколад.

До витрината стояха мъж и жена.

— Добър ден, госпожо Флайшман — каза жената.

— Добър ден — отвърна Хана. Изглеждаха й познати, но не можеше да си спомни кои са.

Вили притисна нос към витрината, изпълнена с прекрасни торти и сладкиши.

— Коя да бъде? — попита Хана.

— Може ли да вземем две торти? — попита той и погледна към нея. Тя забеляза, че е оставил петно на стъклото.

— Една ще ни стигне — каза Хана и после го чу, едва прошепнато, но все едно беше изкрещяно:

— Мелез — каза тихо жената на съпруга си. — Малкото слабоумно мелезче.

Хана се обърна и се втренчи в нея, а тя бързо сведе очи към изложените на витрината сладкиши, сякаш думите не бяха излезли от нейната уста.

Хана се вгледа в прекрасния асортимент под стъклото и си представи как казва: „Да, две. Ще взема шоколадовата торта и тази прекрасна крем пита.“ А после си представи как се извръща и запраща питата в лицето на жената. Опря ръка на ръба на витрината, за да се задържи. Трепереше от гняв.

Знаеше, че не може да стори подобно нещо пред сина си, затова си пое дълбоко дъх, грабна Вили за ръка и каза:

— Ще отидем в пекарната по-надолу. — И бързо повлече объркания си син към вратата.

 

 

— И ти какво направи? — попита я Мозес вечерта.

— Купихме тортата от друга пекарна. Не исках да се разправям с тази жена пред Вили. Той не чу нищо или може би не го разбра и аз не исках… О, Мозес, какво ще правим? Хитлер събуди толкова много омраза — към различните и към евреите.

— Хитлер не е измислил антисемитизма — отговори спокойно той.

Хана знаеше, че е така и Мозес е оцелял в този свят вече много години, а и вероятно знаеше от баща си, че в подобно враждебно общество човек трябва да преуспява заради личното удовлетворение, да върви с високо вдигната глава, да се грижи за семейството си и да остане принципен, а не изпълнен с омраза.

— Не се постига нищо, ако отвръщаш на омразата с омраза — отговори Мозес със своята семейна мантра.

— Но това не е правилно.

— Разбира се, че не е. Но и то ще мине.

Хана се взираше в съпруга си. Точно това беше казала и Лени този следобед.

 

 

Опитваха се да продължат живота си, без твърде много промени и смущения. Не говореха за случващото се в Германия пред децата. Изабела беше твърде малка, за да разбере, а Вили — твърде невинен. Продължиха да излизат из града, макар и все по-рядко, и Хана винаги беше нащрек.

Един прекрасен пролетен ден тя каза на Саша:

— Хайде да изведем децата на пикник.

Приготвиха кошница с плодове, сирене, хляб и сладкиши и тръгнаха към Английската градина.

Когато пристигнаха, постелиха одеяло в малка горичка.

— Пеперуди — извика Изабела. — Пеперуди, мамо! Виж какви красиви пеперуди!

Вили поиска ябълка и помоли да я нареже сам. След секунди си поряза пръста и той започна силно да кърви. И двете жени грабнаха салфетки. Хана притисна своята към пръста му, за да спре кървенето.

— Извинявай, мамо — каза той.

— Всичко ще е наред, скъпи — увери го тя. — Стана случайно. — Салфетката почервеня от кръв и Саша й подаде друга. Накрая успяха да спрат кървенето, Хана се обърна да види къде е Изабела и я обзе паника, много по-страшна от страха, който беше предизвикала кръвта. Изабела я нямаше!

— Изабела! — извика Хана, докато се изправяше. — Саша, къде е тя?

— Сигурно след пеперудите?

— Как така ще изчезне толкова бързо? Стой тук с Вили.

Хана хукна по тревата, като се оглеждаше трескаво. Горещ, необуздаем страх се изливаше от сърцето й и нахлуваше във всички части на тялото й.

— Да сте виждали едно малко момиченце? — попита тя първия, когото видя, младеж с куче. — На седем години, почти на осем, с дълга руса коса.

Той поклати глава.

Хана се втурна по пътеката с викове:

— Изабела, Изабела. — Погледна към близкото езерце, но не искаше да повярва, че дъщеря й е слязла до водата. Започна да обикаля из горичките около главната алея и питаше всеки по пътя си: „Да сте виждали малко русо момиченце?“

Когато видя група войници да приближават към нея, сърцето й падна в петите. Обърна се паникьосана и побърза да се отдалечи — страх я беше да побегне, за да не започнат да я преследват. Вървеше трескаво в обратната посока и когато се озърна назад и видя, че не я следват, пак се затича.

Вероятно изминаха пет минути, преди да види Изабела — стоеше пред един седнал на пейка мъж — но тези пет минути й се сториха като ден, месец, вечност.

— Изабела — извика задъхана тя и хукна към нея. — Ужасно изплаши мама. Никога не го прави отново. — Дръпна детето и го прегърна силно.

— Едно малко момиченце не бива да се разхожда само — каза категорично мъжът.

Хана пусна Изабела от прегръдката си и я хвана за ръка. Не можеше да каже нищо в своя защита, но заедно със срама дойде и облекчението, че я намерила жива и здрава.

— Особено ако е еврейче. — Думите му прозвучаха повече като заплаха, отколкото като предупреждение. Хана винаги бе вярвала, че Изабела ще е защитена от външния си вид — русата коса, яркосините очи — но този човек… Как беше разбрал? Тя се втренчи в него, но не продума. Не го познаваше. Не беше нито млад, нито стар. Имаше светлокестенява коса, а очите му бяха с цвета и звука на тиня. Бавна усмивка се разля на лицето му и разкри малка пролука между предните зъби. Той вдигна ръка и прокара пожълтял от тютюн пръст по долната си устна.

Хана се обърна, хвана здраво ръката на дъщеря си и тръгна бързо.

— Никога не говори с непознати — каза й, когато се отдалечиха достатъчно от мъжа.

— Да, знам — отвърна с леко треперлив глас Изабела.

— Какво ти каза?

— Попита ме дали съм се изгубила и аз му казах: „Не, мама, Вили и Саша са там в храстите“, а той: „А баща ти къде е?“, аз му казах: „Той е в галерията“. Той ме попита: „Как се казва баща ти“, аз отвърнах: „Мозес Флайшман“, и тогава той рече: „О, евреинът“, а аз казах: „Да, и аз съм еврейка, също като татко.“ — Гласът й вече не трепереше, а беше изпълнен с увереност и гордост.

Хана спря и приклекна до нея.

— Изабела, не бива никога да казваш това. Никога не казвай, че си еврейка.

— Но аз съм — отвърна тя бунтовно. — Аз съм еврейка, също като татко.

— Не, никога не бива да казваш това.

— Аз съм еврейка.

— Изабела, моля те — прошепна Хана.

— Но аз съм еврейка! Аз съм еврейка, също като татко! — Вече крещеше и хората по алеята спряха и се втренчиха в тях.

Хана я взе на ръце и я притисна към себе си, малкото телце на Изабела се беше сковало, както винаги при пристъпите й на непокорство, всяко мускулче в нея беше напрегнато. Хана усещаше как сърцето й бие бързо до нейното, което също ускоряваше ритъма си, и тогава усети, че детето се отпуска. Изабела вече плачеше и когато стигнаха при Вили и Саша, които бяха подредили обяда на одеялото, плачеше и Хана.