Кели Джоунс
Жената, която чуваше цветове (34)

Глава 34

Хана

Декември 1941 — октомври 1942 г.

Спортният коментатор крещеше от радиото във всекидневната на Ханс и Кати.

Хана и Изабела се бяха отбили след службата, както правеха всяка неделя, откакто се преместиха в свой апартамент. Изабела беше във всекидневната с мъжете и братовчедите си и слушаше коментатора на футболния мач — странен американски спорт, който Хана не разбираше. Тя седеше с Кати и две от дъщерите й в кухнята и пиеше кафе.

Беше 7 декември 1941 година.

— Стига до двайсет и петия ярд и удря, удря силно — повиши глас футболният коментатор.

— Може ли да го намалите? — извика Кати.

— Точно така, момче! — извика един от братовчедите във всекидневната.

— Удари го силно! — присъедини се друг.

Кати поклати глава и понечи да стане.

— Прекъсваме предаването — обяви говорителят — заради важен бюлетин от Юнайтед Прес.

Хана и Кати се спогледаха.

— Последни новини… Вашингтон… Белият дом съобщи за японска атака над Пърл Харбър.

Жените хукнаха към всекидневната.

Ханс вдигна ръка, притиснал пръст към устните си. Кати и Хана застинаха като парализирани. По-младите жени седнаха на пода пред радиото.

Говорителят каза нещо за военноморска база в Пърл Харбър, но думите стигаха до Хана на пресекулки, в хаос от звуци и цветове, които подскачаха с ритъма на сърцето й.

— Пърл Харбър? — попита Херман. — Къде е Пърл Харбър?

Изабела скочи и хукна към лавиците с книги.

Когато се върна с атлас, отново предаваха футболният мач, сякаш нищо не се беше случило, и стана ясно само, че има атака над САЩ. Хана се запита дали наистина се е случило, дали е чула правилно. Тя огледа лицата на племенниците си, широко отворените очи, посивелите лица, празните погледи, сякаш всички бяха в шок. Никой не продумваше.

Ханс отгърна на индекса на атласа. Футболният коментатор продължаваше да каканиже.

— Пърл Харбър? — мърмореше Ханс едва чуто.

Хана също не знаеше къде е Пърл Харбър, но знаеше, че Япония е на страната на Германия в тази война, в която вече се бяха включили всички световни сили, с изключение на Съединените щати. Тя се взираше в Херман, който седеше до баща си. Пръстът му се плъзгаше по страницата на отворения атлас. Херман беше на двайсет години, с лунички по лицето. Изглеждаше толкова млад и толкова приличаше на брат й Петер, който не беше доживял до двайсет и една. Останалите се събраха и занадничаха над рамото на Ханс.

— Това е остров в Тихия океан — каза едно от момичетата.

— Част от Хавайските острови — добави Херман.

В ума на Хана се появиха образите на по-малките й братя, Петер и Карл, които бяха загинали във войната. Озърна се към Кати и видя, че и тя мисли за същото. Дали и нейният син щеше да бъде призован да се бие за Америка, страната, в която бе роден, и може би щеше да срещне германските си братовчеди на бойното поле?

На следващия ден Америка обяви война на Япония. На по-следващия Херман получи повиквателна. Две седмици след Коледа Германия и Италия обявиха война на Съединените щати.

Кошмарите на Хана станаха още по-страшни. Вече не можеше да затвори очи, без да види Хитлер. Първо той беше лакомото чудовище от предишните й сънища, а после се превърна в див звяр, който нападаше всичко живо в гората и джунглата. Една нощ й се присъни като Сатурн от картината на Гоя — чудовище, което поглъща собствения си син.

Германия беше превзела Франция и нападаше Великобритания по въздух. Хана се опасяваше, че подпомаган от Япония и Италия, Хитлер накрая ще превземе целия свят.

Настроенията в Америка се промениха. Семействата изпращаха синовете си в непознати земи. Правителството издаваше военни бонове. Заводите за самолети и муниции наемаха хиляди нови работници, много жени заеха мястото на заминалите мъже. Граждани даряваха кръв, събираха стара гума и докладваха за забелязани самолети.

 

 

Изабела беше вече в гимназията. Учителите й казаха на Хана, че тя има нужда от по-големи предизвикателства, защото е надарена, особено в езиците, и малкото училище не може да й предложи достатъчно разнообразие от курсове. Хана писа за информация до няколко частни училища в Ню Йорк, макар че Изабела не искаше.

Но това лято, след като Америка се включи във войната, Изабела започна да говори, че е готова да се премести.

— Бих искала да уча по-засилено езици — каза тя на майка си. — Говоря френски по-добре от господин Реймънд. Може би в по-голямо училище ще мога да запиша и история на изкуството като свободноизбираем предмет. Сигурно градът ще предложи повече възможности и за теб, майко. Може да си намериш работа в някоя галерия в Ню Йорк.

Хана знаеше, че това не са истинските причини за промененото мнение на дъщеря й. Изабела никога не би признала, че иска просто да изчезне. Момичето се притесняваше от акцента на майка си, по който ясно личеше, че е германка.

Изабела нямаше акцент, нищо не показваше, че не е истинска американка. Но всички в училище го знаеха. Тя беше част от голямото семейство Кьоблер, което беше дошло от Германия. Хана подозираше, че вероятно са започнали да я тормозят в училище и да говорят зле за германските семейства, макар че Изабела не споменаваше нищо. В Ню Йорк можеше да започне на чисто в ново училище. Там никой нямаше да знае.

Кати ги умоляваше да останат.

— Ако ни нападнат, ще ударят големи градове като Ню Йорк. В провинцията е по-безопасно. Моля те, не отивайте.

Хана мислеше за близките си у дома — особено за Лени и нейното семейство в Мюнхен. Знаеше, че синът на Фридрих и семейството му вероятно са в по-голяма безопасност в провинцията. За миг цветовете на картината на Кандински просветнаха в ума й и тя се засрами, че мислите й отново се насочиха към безопасността на една картина. А после, неканен, дойде и образът на Йохан, след това на малките картини и рисунки, които той пазеше в Швейцария — все още неутрална, за разлика от САЩ. Дали щеше да ги види някога — близките си, картините, Йохан Келер?

 

 

В Ню Йорк Хана се опита да си намери работа. Записа Изабела в частно католическо девическо училище под името Изабела Смит. Каза й, че вече са американки, и дъщеря й не възрази. Хана продаде колата си и останалите диаманти, за да плати обучението й. Но трябваше да изкарва пари, за да преживяват. Нямаше да докосне парите от картините, които Мозес беше изпратил. Те бяха за университетското образование на Изабела.

Хана отиде в малка галерия, но не искаше да дава резюмето си. Как би могла да обясни, че е работила в галерия в Мюнхен? Попълни документите от името на Хана Смит.

— Вие сте германка? — попита собственикът.

Тя не отговори, но знаеше, че мълчанието й е достатъчно.

— Не мисля, че имаме свободно място.

Колко съм глупава — помисли си Хана, когато излезе и тръгна по улицата. Глупачка — скастри се мислено. Никой нямаше да наеме германка, дори да се казваше госпожа Смит.

На следващите интервюта каза, че е швейцарка. Нали имаше и паспорт, с който да го докаже? И все пак той не показваше, че има опит в галерия. Можеше да излъже отново. Можеше да каже, че е работила в музей или в галерия в Швейцария, вероятно в Музея за изящни изкуства в Базел.

Но дори лъжите не дадоха резултат. Тя имаше акцент.

Накрая си намери работа, приемаше дрехи за поправка от едно химическо чистене. Работеше от дома, на шевна машина на старо, която намери в един вехтошарник. Работата не беше постоянна и тя едва успяваше да изкара за наема и храна. Установи, че в града е много по-скъпо, отколкото в провинцията. Но нямаше да посегне на парите за обучението на Изабела.

Изабела не водеше приятелки от училище у дома и Хана с тъга се питаше дали изобщо има такива.

— Липсва ли ти музиката? — попита я една вечер Изабела, докато приключваха скромната си вечеря — супа и хляб. Откакто въведоха купонния режим през пролетта, Хана се беше научила да готви много икономично. Зеленчуците идваха от градината, която жената на хазяина беше устроила на покрива. Тя се бе сприятелила с Изабела, която често й помагаше в градината след училище.

Момичето духна леко горещата супа в лъжицата си и пак попита:

— Музиката, липсва ли ти?

— Картините ли? — попита Хана. Цветовете и звуците идваха в сънищата й. Офицери от СС с черни униформи и лъскави черни ботуши и каски разрязваха платната, пробиваха с ритници дупки в тях или ги хвърляха в огъня. Тя прогони тази мисъл от главата си и осъзна, че вероятно дъщеря й не пита за това.

— Пианото — обясни Изабела. — Помня колко хубаво свиреше на пиано.

Във фермата Кати и Ханс имаха старо пиано в салона, но никой не свиреше. Хана предполагаше, че са го купили за децата, но те вече се бяха изнесли от къщата и бяха изгубили интерес към него. Вероятно един ден някое от внучетата щеше да поиска да свири. Веднъж, докато бяха още във фермата, Хана седна и се опита да посвири. Пианото беше ужасно разстроено. Тя се засмя, но с горчивина. Тогава й се струваше, че целият й живот е така нехармоничен.

— Може би някой ден ще можем да си вземем пиано — каза Хана. — Би ли искала да се научиш да свириш?

— О, не мисля, че имам твоя талант, майко. Но бих искала да те чуя да свириш отново.

Странно, но Хана все пак усещаше някакъв покой, макар че целият свят бе въвлечен във война. Вече заедно и сами, с Изабела разговаряха. В тази принудителна и едновременно с това доброволна изолация тя си беше върнала дъщерята.

— Картините ти липсват, нали? — попита Изабела, докато отнасяше купата си на мивката.

— Да — отвърна Хана. — Липсват ми.

— Може да отидем в музей „Метрополитан“ — предложи Изабела. — Ходихме с класа. Някой ден може да отидем заедно.

— С удоволствие — отвърна майка й с усмивка.

Изабела харесваше новото си училище, особено разнообразието от курсове, на които можеше да се запише. Избра и курс по история на изкуството, което много зарадва Хана.

Един ден след училище Изабела заговори с ентусиазъм:

— Попитах сестра Мери Люк дали ще изучаваме модерно изкуство, абстрактно изкуство, и тя каза, че чак втория срок. Но ако се интересувам, може да ми даде няколко книги.

На следващия ден Изабела се върна у дома в много добро настроение. Хана тъкмо разпаряше шева на една пола и я остави настрани.

— Искаш ли да хапнеш нещо? — попита тя дъщеря си, като я последва в малката кухня.

Изабела отвори ученическата си чанта и извади две големи книги. Отвори едната, прелисти я до отбелязана с листче страница и я сложи на масата.

— Погледни.

Хана застана до нея и погледна една картина на Сезан.

— Нямахме ли картина от този художник в къщата ни в Мюнхен?

Хана кимна, а Изабела прелисти на друга страница.

— Виждала съм една подобна на тази… — Изабела се вгледа в репродукция на картина на Пикасо — група жени, нарисувани в стила на кубистите. — Мисля, че беше в галерията.

— Да, а в коридора на втория етаж имахме една малка картина от този художник.

— Понякога, докато изучавам изкуството, мисля за татко. Нямам търпение да започне втория срок.

Хана наля чаша мляко за дъщеря си и сложи няколко бисквитки в чиния. Беше променила рецептата заради недостига на захар и масло, като си мислеше за разкошните десерти, на които се наслаждаваха в Мюнхен в добрите години. Седна на масата и започна да разглежда книгата с Изабела.

— Никога не бих казала: Татко познаваше този художник — Изабела я погледна. — Никога не бих казала: Имахме картина от този художник в дома си в Германия. Този художник беше изложен в галерията в Мюнхен. Защото това ще е самохвалство, нали?

Хана знаеше, че повечето съученици на Изабела са от богати семейства и вероятно в домовете на мнозина от тях висяха ценни картини. Но да, вероятно щеше да е голяма изненада за тях да научат, че Изабела познава работата на тези художници лично, че родителите й са имали такива картини в галерията и в дома си.

— И без това никой няма да ми повярва — добави Изабела и Хана усети леко подръпване в сърцето си. Може би Изабела щеше да се почувства равна на останалите, ако те разберяха, че някога е живяла в голяма къща на една от най-хубавите улици в Мюнхен. Но Хана знаеше, че дъщеря й никога не би разкрила това. Съмняваше се, че някое момиче в училището й знае, че е родена в Германия. Че майка й, която си стои у дома и работи на стара шевна машина, е избягала оттам преди по-малко от три години.

— Хубаво ми е да си спомням за картините — каза Изабела.

Хана се запита колко ли помни всъщност. Тя беше на шест, когато затвориха галерията, на осем, когато дойде в Америка, достатъчно голяма, за да има някакви спомени, но оттогава бяха минали почти седем години.

Изабела отхапа от една бисквитка.

— Благодаря ти, че ме изпрати тук, в Америка, преди да натрупам лоши спомени.

Хана беше трогната, че Изабела като че ли разбира. Тя беше на петнайсет, но в много отношения изглеждаше доста по-голяма. Никога не я попита отново за Йохан Келер, нито настояваше да научи в подробности какво е правила, преди да дойде в Америка. И все пак, когато Хана разкриваше нещо малко от живота си в Германия, Изабела притихваше и слушаше така внимателно, сякаш запаметяваше всяка дума.

Изабела говореше само за хубави спомени от Мюнхен, от Германия. Понякога споменаваше и колко забавно е било във фермата на чичо Фридрих с братовчедите, за разходките с Лени и семейството й, за посещенията на Мариенплац, за пикниците в парка с Вили и Саша.

Хана се питаше дали Изабела си спомня деня, в който хукна след пеперудите и обяви така високо, че да я чуе целият свят, че е еврейка, също като баща си.

— Голямата картина в музикалния салон — каза Изабела, — беше на Василий Кандински. — Погледна в книгата една картина от Руснака, една от цветните му Композиции. — Продадохте ли я? — Отново се обърна към майка си. — Знаеш ли кой я е купил? Може би ще можем да си я върнем след войната.

— Тази е една от поредицата, която художникът нарече Композиции — каза Хана, като бавно движеше пръсти по ярките цветове. Внимателно притегляше думите в ума си. Дали да сподели още едно парченце истина с дъщеря си? — Искам да ти кажа нещо, Изабела — рече тя бавно.

Изабела вдигна рязко глава.

— Преди да дойда в Америка, ние наистина продадохме картината, за която говориш. На един човек в Берлин. Но… точно преди да почине, Хелене я купи от него. За да я спаси от Хитлер — защото Хитлер мразеше модерните картини. — Хана осъзна, че говори за него в минало време. — Тя я занесе на чичо ти Фридрих във фермата. За да я пази.

— Но какво се е случило с нея? — Очите на Изабела блеснаха от изненада и надежда. — Защо не си ми казала за това? — Тонът й внезапно се промени и Хана се запита дали Изабела смята за предателство това, че й е разказала само част от историята.

— Опасявам се… че вече я няма… — Думите излизаха в груб, несигурен ритъм. — Сега чичо ти Фридрих е покойник, но фермата… надявам се, че още е на семейството. Не зная.

— След войната може да отидем там — каза развълнувано Изабела. — Може да я намерим. Цветовете на Вили.

Хана докосна лицето й и махна малка трохичка от бисквитата от ъгълчето на устата й.

— Би ли искала? След войната да се върнем в Германия?

Изабела взе още една бисквитка и я натопи в млякото си.

— Да, на гости може би. Но не и да живеем пак там. Татко го няма, Хелене, Якоб и Вили също. Домът ни го няма. Не, не да живеем, но бих искала да видя Мюнхен отново, преди да умра.

Тя беше само на петнайсет, а говореше за смъртта. Това много натъжи Хана, но в същото време тя за първи път усети, че тази война ще свърши, че те ще оцелеят.

По-късно лежеше, неспособна да заспи, защото се страхуваше от кошмарите, които я навестяваха всяка нощ, и се питаше дали може да каже на Изабела за картините, които беше спасила от чистката на Хитлер. Може би трябваше просто да й каже истината за стореното от нея. Изабела беше показала голяма зрялост, откакто войната започна, и беше достатъчно голяма, за да разбере, че майка й е сторила това, което е трябвало да стори. Но ако попиташе къде са тези картини сега? А това щеше да доведе и до темата за Йохан Келер, за баща й, мъжа, който пазеше спасените картини.