Кели Джоунс
Жената, която чуваше цветове (38)

Глава 38

Изабела

Щат Ню Йорк

Август 1946 г.

След като прегледа вещите на Хана в апартамента в Ню Йорк, Изабела осъзна колко малко бе останало след майка й — нищо, което да запази като спомен, нищо от живота им в Германия. Няколко писма. Една снимка, направена в Америка — усмихнатият Вили и малката Изабела, която се взираше несигурно в обектива. Няколко износени рокли и поли. Хана беше дошла в Америка с един малък куфар и бе оставила след себе си още по-малко.

През последната седмица на август Изабела седеше в кухнята във фермата с Кати, когато телефонът иззвъня. Леля й Кати вдигна.

— Не — каза тя колебливо, — сестра ми почина през юни.

Кати кимаше, като слушаше известно време. Мълчеше, но Изабела усети напрежението й в начина, по който прокарваше пръсти по телефонния кабел. Гърбът й беше скован, щом се извърна от племенницата си и погледна през рамо към нея.

— Да — каза накрая и й подаде телефонната слушалка с несигурно изражение. — Един господин иска да говори с Изабела Флайшман.

Изабела взе слушалката.

— Ало, аз съм Изабела Флайшман. — Не беше използвала истинското си име вече няколко години и то й прозвуча странно, но все пак естествено.

Отсреща мълчаха и за миг тя си помисли, че са затворили. Но връзката не беше прекъснала.

— Съжалявам — каза накрая мъжът — за загубата на майка ви.

Странно, но гласът му много приличаше на гласа на баща й, Мозес Флайшман. Той говореше английски с акцент. Беше красив, успокояващ глас.

— С кого говоря? — попита тя.

Но още преди той да отвърне: „Казвам се Йохан Келер“, Изабела вече знаеше. Винаги бе знаела, че някой ден ще говори с Йохан Келер. Сякаш този човек беше ключът към разгадаването на цялата мистерия. Всичко около майка й най-сетне доби смисъл.

— С майка ви бяхме приятели — каза той, гласът му прекъсваше. — Приятели в… — Пак тишина. — Бих искал да ви дам нещо, нещо, което майка ви би искала да имате. Ако ми кажете как…

— Бих искала да се срещнем — прекъсна го Изабела.

— Отседнал съм тук, в Ню Йорк, при сестра си… Може да…

— Близо до музея „Метрополитан“ има едно кафене — каза тя, като веднага се сети за едно от любимите места на майка й. — Утре. Мога да бъда там утре сутрин.

 

 

— Учите в университет? — попита мъжът.

— Да — отвърна Изабела. Той беше дошъл преди десет минути, с официално на вид куфарче, и тя предположи, че е възнамерявал да я чака. Но тя беше пристигнала петнайсет минути преди уреченото време. Когато той влезе в кафенето, не се огледа, за да я открие, а тръгна без колебание право към нея и каза: „Изабела“.

Беше красив мъж, висок и слаб. Изглеждаше в началото на шейсетте. Косата му беше бяла, а очите много сини. Имаше нещо успокояващо и уверено във външния му вид, както и в гласа му, когато говори с него по телефона. Дали този човек щеше да й разкрие истината, която Хана бе крила от нея? Дали беше нацист? И тогава в ума й изникна още един въпрос: Дали майка ми и Йохан Келер са били любовници?

— Какво учите? — попита той. — В университета.

— Току-що приключих първата година — отговори тя, като се питаше дали трябва да поговорят на общи теми от любезност, преди да го попита защо всъщност е дошъл. — Още не съм решила какво ще специализирам. Винаги съм имала склонност към езиците.

— Да — каза той, сякаш знаеше това.

Погледна към лявата й ръка:

— Омъжена ли сте? — изви той белите си вежди. Дали мислеше, че е твърде млада.

— Сгодена съм. Обещах на майка, че първо ще се дипломирам.

Той кимна одобрително.

Сервитьорът се появи с кафето, което бяха поръчали.

— Американско кафе — усмихна се господин Келер и поклати глава в престорен ужас. Добави сметана и захар и взе лъжичката си, за да го разбърка. Очите му оглеждаха помещението. По стените висяха репродукции на картини от „Метрополитан“. — Обичате ли изкуството?

— Да, и майка ми го обичаше. Често идвахме тук. Тя обичаше да ходи в „Метрополитан“.

Той пак кимна и тя видя, че това го е зарадвало. Не каза нищо повече за мястото, което беше избрала за срещата им.

Изабела се взираше в кафето си, но стомахът й се свиваше от притеснение и знаеше, че няма да може да го изпие.

Накрая той каза:

— Не знам колко ви е казала майка ви. — Разбъркваше кафето си и тя отново си помисли, че гласът му й действа успокоително.

— Има неща, които не можеше да ми каже — отвърна Изабела, — не искаше да говори за тях. Аз в много отношения приех, че има части от живота й… — Погледна го право в очите. Той не примигваше. Изучаваше я така, както тя изучаваше него. Дали виждаше нещо в нея от Хана? — След войната — продължи тя, — след като войниците откриха какво е ставало в концентрационните лагери, колко много евреи са избити, тя като че ли стана още по-мълчалива. — Тя знаеше, че ще умре — помисли си Изабела — и дори това не ми каза. Нима си е мислила, че може да ме защити от съществуването на смъртта? — Знам, че е страдала и че е избягала. Изгубихме баща ми, после Хелене, по-голямата му дъщеря — моята полусестра — и съпруга й Якоб. — Някак усети, че този мъж знае кои са тези хора, че той знае повече за живота й от нея самата.

И все пак като че ли се колебаеше да заговори. Седяха в мълчание.

След малко той вдигна куфарчето си от пода и извади някакви документи. Подаде ги на Изабела.

Тя ги разгърна на масата. Бяха написани на немски. Очите й бързо пробягаха по страницата. Това беше фактура за продажба на „Композиция І“ на Кандински, издадена на името на Хелене Кауфман от Бото фон Гамп, на 15 март, 1939 година, в Берлин, Германия.

— Откъде я имате? — сопна се тя. Наскоро беше получила писмо от Ана Шмид, в което се казваше, че Хана е поискала картината да бъде изпратена в Ню Йорк.

— Майка ви нищо ли не ви каза?

— Съвсем малко. Каза ми за картината, как Хелене я е купила и как са я скрили във фермата в Бавария. Но нищо повече. Защо този документ е у вас? — Тонът й все още беше рязък.

Той запази спокойствие, извади навита на руло хартия и й я подаде. Тя я разви и я задържа с едната си ръка, а той прихвана другия край и го притисна към масата. Това беше рисунка на млада жена.

Бавно, докато разглеждаше фигурата, едрите гърди, гъстата, сплетена на плитка и увита на главата коса, избягалите къдрици, които падаха по раменете, Изабела осъзна, че това е рисунка на майка й, на една много млада Хана. Нима това бе една от тайните й — че като млада е била модел?

— Откъде взехте това? — попита тя отново, объркана, сега остротата в гласа й бе заменена от любопитство. Тя вдигна очи към господин Келер.

— Когато майка ви напусна Германия, знаеше, че няма да се върне — започна той. — Тя носеше със себе си няколко важни за нея неща. Страхуваше се, че пристанищните власти ще ги намерят и може да я разкрият.

— Защото е пътувала с фалшиви документи? — Тя отново се вгледа в рисунката.

— Да, затова ги изпрати на мен.

— На вас? — Изабела вдигна рязко глава. Господин Келер не каза нищо. — Вие познавахте ли майка ми, когато е била модел?

— Не, не — каза той. — Точно тази рисунка е била подарък от баща ви. Това бе една от малкото творби, която тя притежаваше, когато беше принудена да избяга.

— Била е модел — рече Изабела повече на себе си, отколкото на него, докато пак разглеждаше рисунката. — Изглежда толкова млада и толкова… Не знам — може би свенлива — но в същото време много смела и уверена. Как седи на стола, с изпънати рамене и ръце в скута. Сякаш може да превземе света. И няма нищо между нея и… — Изабела се засмя, после усети, че се изчервява. Седеше тук с един непознат и обсъждаше гол портрет на майка си. Погледна към господин Келер. — Знаете ли как мисля за майка си?

— Кажете ми.

— Не такава. — Тя докосна рисунката със свободната си ръка, прокарвайки бавно пръсти по извивката на рамото на младата жена. — А предпазлива и изплашена. Ето как я виждам.

— Войната — каза той, сякаш беше очевидно.

— Тя е преживяла две.

— Както мнозина други — отвърна Келер.

— Толкова много загуби — татко, Вили, Хелене, Якоб, Йозеф… — И много други, за които сигурно още не знаем, помисли си Изабела. — Тя ми каза, че е трябвало да продадат картините, за да оцелеят в нацистка Германия и за да избягат. — Изабела се вгледа в лицето му и за кратък миг й се стори, че гледа в собствените си очи. В очите на човек, който е преживял огромна загуба. Пак сведе поглед, изплашена, че може да се разплаче.

— Нищо ли не ви е казала за бягството си? — попита Келер.

— Не. — Изабела поклати глава и пусна рисунката. Келер пак я нави на руло.

— Нищо за това, което работеше в Берлин? — попита той.

— Не.

— А за търга в Люцерн?

— Не.

Той се поколеба, като внимателно обмисляше думите си. Изабела виждаше колко напрегнати са тънките му устни, както и очите.

— Моля ви, бих искала да зная.

— Преди войната — каза той бавно, като добави още сметана в кафето си.

— Да — рече тя, окуражавайки го предпазливо.

— Хитлер се отвращаваше от всичко модерно в изкуството.

Изабела кимна.

— Всичко, което беше обявено за отвратително — по неговото собствено определение — беше конфискувано от държавните музеи. — Келер си пое дълбоко дъх, все още замислен, и Изабела си даде сметка колко неща не знае. — След смъртта на баща ви… Майка ви беше много компетентна, особено по отношение на модерните художници, които Хитлер така ненавиждаше. Всъщност тя беше изключителна — каза той с усмивка. — Не познавам друга такава жена… — Поколеба се и добави: — Жена, която може да чува цветовете.

Думите му я сепнаха. Майка й бе споделила това с малцина и сега като че ли се появи между тях, тук, в кафенето, и каза на дъщеря си: Аз вярвах на този човек, вярвай му и ти.

Да, помисли си отново Изабела, те са били любовници. Странно, но това не я притесни. Колко ли самотна е била майка й след смъртта на баща й. Ако този мъж й е донесъл утеха, защо да я отхвърля?

Но защо не беше дошъл тук при нея? Заради войната? Нима майка й се беше отказала от него — от мъжа, когото е обичала — за да дойде при дъщеря си?

— Хитлер също го видя — продължи господин Келер. — Нейните знания имаха стойност. Изкуството, което той твърдеше, че ненавижда, имаше стойност. Той се възползваше от всички и от всичко, взимаше каквото искаше, за да постигне целите си, и захвърляше останалото. Той използва майка ви. Тя беше принудена да работи в един негов склад в Берлин, за да каталогизира картините.

Изабела ахна. Това ли беше тайната, която майка й бе крила от нея всички тези години?

Нейният срам? Че е помагала на Хитлер?

Господин Келер продължи:

— Тя участва и в един търг в Люцерн, на който се продаваха тези конфискувани картини.

Но защо, питаше се Изабела, не й се беше доверила, нима се бе опасявала, че няма да разбере, че не е имала избор?

— Хитлер е ненавиждал това изкуство — каза тя, — и все пак е знаел, че то може да увеличи богатството на Райха?

— Да — отвърна Келер.

— Преди много години видях една телеграма, изпратена до майка ми. — Тогава смело повтори точните думи: — „Пратките доставени. Изабела трябва да знае истината.“

Той примигна веднъж, после отново, и тя видя, че губи самообладанието си, макар и само за секунда.

— Това ли е истината, която тя е искала да скрие? — попита Изабела. — Че е помагала на нацистите?

Устните му отново се стиснаха и по лицето му премина напрежение. Той вдигна чашата си, но Изабела знаеше, че е празна. Тя още не беше отпила от своята. Сервитьорката дойде, напълни неговата и попита Изабела дали иска да стопли кафето й. Тя поклати глава.

— Докато е била в Берлин, тя е успяла да скрие, да спаси, няколко картини — каза господин Келер. — Знаете ли колко картини са изгорени в Берлин?

— Не — отвърна тя бързо, искаше той да продължи.

Той отново като че ли обмисли думите си и рече:

— Тя се страхуваше, че това ще е съдбата и на картините, които не бяха избрани за търга в Швейцария. Че и те ще бъдат унищожени. Остави спасените от нея при мен и аз в момента се опитвам да ги върна на германските музеи, от които са конфискувани. Когато е тръгнала от Берлин за Швейцария за търга, тя ги скрила в подплатата на куфара си, заедно с тези неща. — Ръката му посочи рисунката и документа на масата, върху който Изабела беше сложила дланта си.

— И диаманти — каза Изабела и забеляза още едно потрепване в спокойната фасада на лицето му. Той беше изненадан. Тя си помисли, че те двамата някак ще разкрият цялата история на Хана. — От Хелене. Майка ми ги скрила в подгъва на полата си. Изпрати ме в частно училище благодарение на диамантите на Хелене и Якоб.

— А вие възползвахте ли се добре от тази нейна саможертва?

— Питате дали съм добра студентка?

Той кимна.

— Да, добра съм.

— Родителите ви щяха много да се гордеят с вас — каза той с усмивка.

— Благодаря ви — отвърна тихо тя, страхуваше се да не се разплаче.

— Мисля, че трябва да знаете какво стори майка ви — каза той, — защото по някое време може да свържат името й с търговията на изкуство в Германия и да се появят обвинения, че тя, заедно с други германски посредници, се е възползвала и е натрупала богатство чрез тези сделки. Мисля, че с времето ще се окаже, че голяма част от картините са откраднати, скрити или за жалост унищожени преди, по време на войната и дори след нея. Тази история тепърва ще бъде разказана. А когато това стане, историята на Хана Флайшман трябва да бъде разказана правдиво.

— Благодаря ви, че споделяте това с мен — каза Изабела.

— Картините ще бъдат върнати. Майка ви пожела това да стане анонимно. Но нейната история не бива да изчезва със смъртта й.

— Няма — увери го Изабела. — Ще ме държите ли в течение за връщането на картините?

— Да, разбира се.

Те поседяха известно време, като се гледаха предпазливо и мълчаха. Келер отново изпи кафето си. Той посегна към куфарчето си. Изабела не искаше този разговор да свършва. Искаше да знае повече.

— Господин Келер. — Тя посегна и докосна ръката му. Усети как той се напрегна. — Кога се запознахте с майка ми?

Отново усети предпазливостта му, ръката му стисна по-здраво куфарчето.

— Аз работех за един музей в Базел — каза той, докато бавно връщаше куфарчето на пода. — Отидох в Берлин, където работеше майка ви.

— Вие сте швейцарец?

— Да.

— Моля ви, продължете.

— Бях представител на музея за изящни изкуства в Базел. Искахме да купим няколко картини. Смятахме, че ги спасяваме, макар че наистина ги искахме за нашата колекция. Срещнахме се отново на търга в Швейцария. Там беше уредено пътуването на майка ви до Америка.

В ума си Изабела виждаше портрета на майка си, сякаш все още беше отворен пред нея, младата жена, която тя не познаваше.

— Тя беше прекрасна, смела жена. — Йохан Келер извади кърпа от джоба на сакото си и попи потта по горната си устна. Сгъна я внимателно и я прибра. — Ето защо трябва да знаете истината. Майка ви беше добра, смела жена. Забележителна жена. Нейната история не бива да бъде изгубена.