Кели Джоунс
Жената, която чуваше цветове (28)

Глава 28

Изабела и Лорън

Ню Йорк

Август 2009 г.

Изабела взе снимката, на която беше с брат си Вили, и я отнесе в кухнята. Извади чифт очила — един от многото из цялата къща — и малка отвертка от едно чекмедже, издърпа кофата за боклук към масата и седна.

Вили й се усмихваше под напуканото стъкло. Момичето гледаше втренчено и Изабела усети силна болка, защото се чувстваше странно далечна и едновременно свързана с това свое по-малко аз. Държеше тази снимка в чекмеджето на бюрото си в спалнята и не я бе поглеждала от години. Беше крила и чувствата си много, много дълго.

Да видим дали Лорън О’Фаръл наистина ще донесе ново стъкло утре, помисли си тя и обърна снимката. Докато се опитваше да развие винтчето, което придържаше рамката, отвертката се изплъзна и раздра основата на палеца й. Тя усети остра болка. Ръцете й трепереха. Остави рамката настрани и сложи ръце една върху друга, притискайки кожата около грозната драскотина.

Когато прокара пръсти по сините вени на покритата си с петна ръка, която изглеждаше много по-стара, отколкото тя се чувстваше, Изабела отново си спомни, че трябва да вземе важни решения. Пак се запита дали постъпи добре, като покани тази жена в дома си. След обаждането й беше заключила, че Лорън О’Фаръл е разбрала за картината на Кандински и идва да оспори законността на нейния произход. Изабела вярваше, че има необходимите документи и преди смъртта й трябваше да бъдат извършени още няколко подробности по идентификацията. Но дали можеше да се довери на тази млада жена? След като прекараха следобеда заедно, като всяка мереше внимателно думите си, Изабела все още не бе напълно сигурна. Предположи, че и Лорън се чуди дали може да й вярва.

Но Изабела беше абсолютно сигурна в едно — тази жена беше дошла да отправи обвинения срещу майка й. Начинът, по който все настояваше за информация за Берлин. Да, тя беше дошла да отправи обвинения.

Понякога Изабела се питаше дали майка й наистина е помагала на нацистите. Дали е откраднала картини. Ами ако парите за нейното образование и за издръжката й през ранните години в Америка бяха дошли от други източници, а не оттам, където майка й твърдеше? Все пак в дома им в Мюнхен и в галерията имаше много картини — а те бяха изчезнали. Изабела знаеше, че са ценни, макар и вече доста обезценени заради случващото се тогава в Германия. Но със сигурност е имало някакви семейни пари. Флайшман бяха много богати.

И все пак една мисъл още я преследваше — страхът, че онова, което господин Келер й каза преди толкова години, е лъжа. Че е излъгал, за да защити Хана.

Изабела стана и отиде до хладилника. Чувстваше се слаба, стомахът й беше празен и едновременно с това й се гадеше. Трябваше да хапне нещо. Отвори чекмеджето със зеленчуците и извади маруля, домат, броколи, гъби и пресен лук. Да, хубава салата. Добави и малко консервирана риба тон. Отиде до кутията за хляб и взе от нея една франзела. Може би щеше да пийне и чашка вино.

Докато миеше марулята и режеше домата, не можеше да се отърве от мисълта, че скоро ще трябва да реши, и цялата тази история с госпожа О’Фаръл й напомни за необходимостта от това.

Андрю все казваше, че тя трябва да реши какво да прави с Кандински. По закон и вероятно емоционално, картината принадлежеше на нея. Тя дори не беше спомената в завещанието на Андрю. „Флечър Ентърпрайсис“ се управляваше от племенник на Андрю и беше разделена сред останалите членове на семейството, но Изабела все още държеше контролния пакет. След смъртта й акциите щяха да бъдат разпределени по същия начин и членовете на семейството знаеха, че това ще е единственото им, макар и много щедро, наследство. Тя имаше доста голям годишен приход и повечето пари отиваха за благотворителни каузи, най-вече в помощ на деца и за изкуството. Тези дарения щяха да продължат и след смъртта й. Неколцина от по-възрастните Флечър знаеха за Кандински, макар че никога не бяха показвали някаква склонност към този вид изкуство, и по някакво чудо съществуването на картината не беше станало публично достояние. Тя притежаваше много репродукции и гостите й винаги смятаха, че и тази творба е имитация.

Тя не я показваше на никого след смъртта на Андрю, държеше я само за себе си. Повечето от доверените й приятели бяха починали, а и те не бяха много. При толкова много тайни й беше трудно да се доверява на хората. Андрю беше най-добрият й приятел. Единственият й приятел, както й се струваше понякога.

Ако умреше днес, картината най-вероятно щеше да бъде продадена, за да се платят данъците, и без съмнение щеше да отиде в частна колекция. Но тя не искаше това. Криеше я от толкова много години. Вероятно бе дошло времето „Композиция II“ на Кандински най-сетне да бъде представена пред света.

Изабела взе консерва с риба тон от шкафа, като почти очакваше Мити да влезе в кухнята и да започне да мърка, щом види отварачката и й замирише на риба. Тази стара, дебела котка бе нейно другарче повече от дванайсет години и я загуби само преди три месеца. Запита се дали да си вземе друга, но на нейната възраст това щеше да е така нелепо, както да си вземе нов съпруг.

Седна сама и си изяде салатата, като отпиваше от виното и до безкрай превърташе една и съща мисъл в главата си.

 

 

По пътя към метрото Лорън се обади на Патрик и му каза, че се прибира.

— Да започвам ли с вечерята? — попита той.

— Има малко пилешко, което се размразява в хладилника. Мога да го сваря, когато се прибера. — Тя знаеше, че ако остави на Патрик, той ще го изпържи. — Ти започвай салатата. Но доматите да са отделно. — Знаеше, че Адам няма да яде домати, а точно сега нямаше сили да го придумва да опита поне малко. — Може би и консерва грах. — Странно, но синът й обичаше малките зелени грахчета от консерва. Щеше да спре в пекарната на една пресечка от дома, за да купи чабата с маслини, която Патрик много обичаше.

— Значи тя наистина се съгласи да се срещне с теб — каза той с известна гордост в гласа. Той винаги смяташе, че Лорън влага много нерви и кураж в работата си. — Научи ли повече за Хана Флайшман?

— Няма да повярваш какво научих — каза му тя, като веднага си спомни за молбата на госпожа Флечър. Не можеше — не биваше — да му казва за Кандински. — Утре пак имам среща с нея.

Лорън чу как Адам говори нещо на баща си и Патрик рече:

— Синът ти се нуждае от внимание. — Засмя се. — Няма търпение да се прибереш.

Докато бързаше към метрото, Лорън си помисли за смущението на госпожа Флечър, за очевидното й притеснение, когато спомена, че майка й е чакала в Берлин да получи документите си за Америка. И все пак през целия следобед емоциите на тази жена бяха подскачали от пълно самообладание към гняв, тъга и изтощение и обратно. Дали все пак не бе видяла нещо в реакцията й при споменаването на Берлин.

Влакът пристигна, тя се качи, намери си място и извади бележника си. Прелисти на страницата, където беше написала размера на рамката, и записа информацията, датите и фактите, разкрити й от госпожа Флечър, като подчерта онези, които искаше да провери. Затвори изморено очи. Образи от апартамента на госпожа Флечър се появиха в ума й — картините, красивите мебели, рисунката на младата Хана, снимката на Изабела и брат й Вили. Спомни си за онова, което Изабела й беше разказвала. Осъзнавайки, че техните истории — нейната и на Изабела — се сливат по очевиден и странно неочакван начин, Лорън се запита защо не се е сетила за тази възможност.

Още когато откри, че Изабела Флечър вероятно е дъщерята на Хана Флайшман, знаеше, че баща й е евреин. Но не успя да види отвъд онова, което мислеше за майка й — че е крадец и сътрудник на нацистите, ако не и предател на собственото си семейство. Вече не беше сигурна в нищо.

Снимката на децата на Флайшман се трансформира в ума й в друга черно-бяла снимка, направена в края на трийсетте в Лондон. Баща й като съвсем малък, петгодишната му сестра Мими и майка им, Мириам Розентал. Лорън я беше намерила в бюрото на баща си, когато беше на седем. Знаеше, че не бива да рови в нещата му, но знаеше и че в тези чекмеджета има тайни. Жената от снимката имаше странен поглед. Като на луд човек.

Лорън знаеше, че тази снимка е направена малко преди германските бомбардировки да разрушат голяма част от Лондон.

Няколко дни по-късно тя се осмели да попита майка си.

— Баща ти, сестра му и баба ти Розентал — каза тя. — Баща ти казва, че имаш очите на баба си. — Тогава Лорън се запита дали и нейните изглеждат така безумни.

— Какво е станало с тях? — попита тя.

— Вече ги няма — отвърна майка й.

 

 

Изабела свали картонения гръб на рамката и разкри гърба на самата снимка.

В горния край майка й бе написала — не, приличаше на почерка на леля Кати — датата, 1936, Изабела на девет, а Вили на двайсет и пет.

Отдолу имаше няколко реда с почерка на майка й, явно бяха добавени по-късно. Приличаха на дати, инициали, имена на германски градове, думи на немски. Изабела се вгледа в буквите и цифрите, сякаш четеше някакъв код. St. Galerie. Galerie N. М. Сърцето й потрепна и се сви, стомахът й се преобърна. Тя ахна.

След няколко мига разклати рамката и изтърси строшените стъкла в кофата за боклук. Взе чашата с вино, която стоеше на кухненската маса до празната чиния от салатата. Отпи и се вгледа в думите, написани от ръката на майка й.

Нима това беше информацията, която бе търсила толкова години?

Дали майка й е знаела, че един ден тя ще я открие?

И все пак сама по себе си тя нямаше смисъл. Ако не се съчетаеше с онова, което господин Келер й беше казал.

 

 

Лорън седеше на леглото, Адам, изкъпан и с пижама, се гушеше до нея. Лаптопът й и надрасканите по пътя към дома бележки, както и купчина с книги за изкуство, лежаха на покривката на леглото.

Тя тъкмо беше прегледала внимателно снимките на телефона си и съжаляваше, че не бе имала възможност да направи повече. Чувстваше лека вина. Госпожа Флечър я бе помолила да не води бележки, а когато си тръгваше — да не споделя с никого за разговора им. Лорън беше казала на Патрик на вечеря, че е обещала на Изабела да не казва за какво са говорили. Той беше разочарован, но прояви разбиране. Лорън нямаше да покаже снимките на никого, дори на Патрик. Засега.

Една от книгите за изкуство лежеше отворена на раздела за експресионистите. Адам много харесваше тези картини — особено онези с най-хубавите цветове и петна, както ги наричаше той.

Той отиде в стаята си, за да вземе цветните си моливи и да нарисува своя картинка, въз основа на същата онази картина на Кандински, която Лорън изучаваше — „Композиция II“. Докато рисуваше с изплезено езиче, той я помоли да му разкаже приказка за картината.

Това беше техният малък ритуал, който често провеждаха, докато Лорън проучваше художник, на чиято творба беше попаднала в работата си. Когато на картините имаше различими изображения, приказките бяха за хората и образите на тях. Понякога бяха основани на истински история, но цензурирани като за дете. Друг път Лорън просто си ги измисляше. Адам като че ли предпочиташе измислените. Харесваха му историите, в които добрите и лошите лесно се различават. А ако имаше и едно-две чудовища, той беше най-доволен.

Лорън започна:

— Имало едно време една красива млада жена, която чувала музика в цветовете.

— Принцеса ли е била? — попита Адам, като я погледна с големите си любопитни сини очи. Имаше очите на баща си и сладко чипо носле. Косата му беше тъмна, като нейната и на Патрик, но беше наследил нейните къдрици.

Лорън се усмихна, стори й се интересно, че Адам не каза нищо за цветовете, които правят музика. Интересуваше се дали е била принцеса.

— Да, била е принцеса и се казвала Хана.

— Като Хана от училище?

— Почти — отговори Лорън, спомняйки си красивото тригодишно синеоко русо момиченце от предучилищната на Адам. Синът й може би малко си падаше по нея. — И тя била много красива. Но тази Хана имала яркочервена коса.

— Не, не червена — засмя се Адам и заклати глава, а тъмните къдрици заподскачаха. Вече бяха водили подобен разговор за червената коса. За Адам червеното беше цветът на ябълка. Хората нямаха червена коса.

— Червеникавокафява — съгласи се Лорън през смях. — Добре червеникавокафява. — Тя взе моливче от кутията, макар да знаеше, че не е точно същият цвят. Беше твърде кафяво. Как бе описала Изабела косата на майка си — великолепно, смайващо червена? Лорън се зачуди дали не нарушава обещанието си пред Изабела Флечър — тя мислеше точно за Хана Шмид Флайшман, докато разказваше на Адам историята за жената, която чувала музика в цветовете.

— И тогава — рече Адам драматично и вдигна ръце — един лош човек дошъл и взел всички цветове. И цялата музика. — Напоследък започваше да се включва в приказките, като добавяше свои драматични елементи. — Всички били много тъжни.

— Да, лошият човек дошъл и ги взел.

— И кралството било тъжно, мрачно и самотно — каза Адам. Погледна я с усмивка. — А как се е казвал този лош човек?

— Адолф — изплъзна се името от устата й.

— Много смешно име — каза той, бърчейки нос.

— Приказката се развива в Германия — отвърна Лорън, като в същото време си казваше — не, все още не.

— Какво е Германия?

— Едно далечно място.

— Отвъд океана?

— Да.

— Има ли замъци и чудовища?

— Германия е пълна с прекрасни замъци — каза Лорън.

— Може ли да идем там?

— Някой ден, може би. — Тя си помисли за красивия, вълшебен замък „Нойшванщайн“, който беше разгледала преди години в Бавария. Замъкът на Спящата красавица в Дисниленд беше направен по негово подобие и той наистина приличаше на замък от вълшебна приказка. Адам щеше да го хареса.

— И тогава дошъл добрият — продължи момченцето, — намерил цветовете и музиката и ги върнал на земята.

— Да — каза Лорън, като се питаше какво й става, че разказва такава история на едно малко дете, че превръща ужасна реалност в приказка. Скоро той щеше да научи истината за лошия човек в Германия, който беше отнел на хората музиката и цветовете.

— Време е за сън, миличък — каза тя, събра шепа моливи и започна да ги слага един по един в кутията. Адам й помогна, като ги слагаше бавно, с върха нагоре, както му беше показала.

— Но аз искам да довършим приказката — каза той. Тя виждаше, че той се бави с моливите с надеждата да отложи лягането. — Искам да ми разкажеш за онзи мъж, който спасил цветовете и музиката.

Напоследък използваше толкова сложни думи — спасил?

— А защо мислиш, че е мъж? — попита тя през смях. — Може пък да е била жена?

— Майка? — попита Адам и на лицето му се разля усмивка от смайване.

— Да — отвърна Лорън и го взе в прегръдките си. В предучилищната трябва да наблягат повече на равенството между половете, помисли си тя. — Да, майка.

Докато го носеше в стаята му и го слагаше в креватчето, целуваше го по челото и го завиваше, тя бе завладяна от тези моменти на чиста, истинска обич.

Излезе, после спря на прага и погледна назад, като се питаше на какво бе готова тя, за да защити детето си. На какво не беше готова. Можеше ли да го изпрати далеч, ако се наложи? И какво би направила, за да оцелее, ако бяха разделени? През какво би минала, за да намери пътя си към него?