Кели Джоунс
Жената, която чуваше цветове (10)

Глава 10

Лорън и Изабела

Ню Йорк

Август 2009 г.

— Във фоайето на мюнхенската къща висеше огромен полилей — каза Изабела на Лорън. — Оригинал от духано стъкло, създаден на венецианските острови Мурано. Баща ми го купил за майка ми на медения им месец и го изпратил преди тях, за да е окачен, когато се върнат у дома. Отишли до Австрия, после в Италия, пътували два месеца. Тогава хората правили така — особено богатите, а моите родители бяха много заможни. Този полилей щеше да струва цяло състояние, ако беше оцелял.

Ако беше оцелял, помисли си Лорън и си представи сложната италианска изработка, стъклените спираловидни клончета и пастелните цветове, блестящи от отразената светлина. Дали тази красота беше станала нечия плячка? Или се бе разбила на пода по време на бомбардировките, разпръсквайки дъжд от стъклени късчета? Докато си представяше тази смущаваща картина, Лорън се запита кога Изабела ще се върне на Композицията, картината, смятана за изгубена по време на Втората световна война. Понякога се чудеше дали възрастната жена не си измисля част от тази история, особено свързаната с Кандински.

— С Андрю си взехме едва два дни, когато се оженихме — продължи госпожа Флечър. — Прекарахме едната нощ в малък хотел в планините. Но това бяха други времена. — Тя се вгледа във фотографията на покойния си съпруг и въздъхна леко.

Помълчаха малко, Лорън се чудеше как да я окуражи да продължи с историята на Хана и да каже повече за картината на Кандински, без да изглежда твърде нетърпелива. И как да й попречи да се отклонява в други посоки, без да прозвучи неуважително. Въпреки това вече знаеше, че Хана Шмид е Хана Флайшман, факт, който Изабела сама й беше разкрила.

Просто слушай, каза си. И бъди търпелива.

— Родителите ми няколко години чакали дете — каза Изабела. — Нямам предвид както младите чакат сега — мисля, че наистина са искали дете, но то дошло по-късно и това позволило на майка ми да изгради кариера. Тя определено е изпреварила времето си. Жена, която има нещо повече от съпруг и деца. — Лицето на Изабела светна от гордост.

Тя стана, взе тубуса с картината и пак излезе от стаята.

Лорън посегна към телефона си, за да провери дали Патрик е отговорил на съобщението й. Не беше. Трябваше скоро да разбере дали той ще може да вземе Адам от забавачката. Ако не се чуеше с него, щеше да се наложи да си тръгне. Отново почувства познатото подръпване на вината.

Изпрати му съобщение да й пише какво ще прави. Дали госпожа Флечър щеше да я покани отново, ако сега си тръгнеше? Тя нямаше деца, не беше майка и Лорън не знаеше дали ще я разбере. Чу стъпки и пак пусна телефона в чантата си.

Госпожа Флечър донесе снимка, която сложи на масичката, докато сядаше.

Снимката беше доста стара, черно-бяла, защитена от декоративна рамка вероятно от същото време. Момиченцето на снимката беше на осем или девет години, на възрастта на племенницата на Лорън, Аманда, дъщерята на брат й Арън. Беше облечена с бяла рокличка и имаше голяма панделка в косите. Вероятно беше снимана през трийсетте. Седеше на плетен стол, а до нея стоеше момче с костюм и вратовръзка. Момичето изглеждаше много сериозно. Момчето се усмихваше. Лорън дори не можа да предположи каква е възрастта му, но беше очевидно, че страда от Синдрома на Даун.

— На тази снимка съм почти на девет — каза госпожа Флечър. — Брат ми беше на двайсет и пет.

Лорън се вгледа във фотографията, опитваше се да намери подходящите думи. Момичето, младата Изабела, беше красиво дете. Много бледо, с меки руси къдрици, които личаха дори на черно-бялата снимка. Излъчваше някаква тъга. Момчето изглеждаше щастливо, гордо и невинно, несъзнаващо какво тревожи момичето.

— Доста голяма разлика имате във възрастта — каза накрая Лорън.

— Да — отвърна възрастната жена, като се взираше в снимката и прокарваше пръсти по полата си. Погледна към Лорън и на устните й се появи бавна, колеблива усмивка. — Мисля, че съм била неочаквана изненада за родителите си. — Усмивката й омекна още повече. — И, да, той беше с умствено изоставане, интелектуален дефицит — нали така го наричат сега? Но тогава го наричаха другояче. Поне в Германия. Мисля, че американците биха казали слабоумен или монголоиден. Бяха посъветвали родителите ми да го изпратят някъде. Така постъпваха с децата като Вили тогава. Но майка ми отказа.

Лорън нямаше никаква представа какво да каже, затова мълчеше. Спомни си за своята бременност, за деня, в който Адам се роди, и облекчението, което изпита, когато преброи пръстчетата на ръцете и краката му.

— Той беше мило, прекрасно момче — каза Изабела. — Майка ми и баща ми го обожаваха, аз също.

Лорън си спомни какво бе казала госпожа Флечър по-рано — че баща й купил картината на Кандински като подарък за раждането на брат й през 1911 година, — и предположи, че тази снимка е направена към трийсет и шеста. А тя добре знаеше какво се е случвало в Германия в средата на трийсетте.

Взе снимката на двете деца и се вгледа внимателно в детайлите, сякаш в тях можеше да открие нещо, което да й подскаже какво е станало после.

Да, Лорън знаеше какво е станало после. Тя знаеше какво се е случвало в Германия по времето на тази снимка. Новото правителство е започвало да се оформя, правителство, което е щяло да контролира всеки аспект от живота в Германия. Общество, в което на първо място бе поставено физическото съвършенство. Общество, в което момче като Вили Флайшман трябваше да бъде изпратено някъде далеч, като ненужен боклук.

Лорън усети внезапна остра болка в гърдите си. Тя беше просто зрител, който отстоеше на повече от седемдесет години от деня, в който синът и дъщерята на Хана и Мозес Флайшман бяха позирали за този портрет, и вече знаеше как са протекли събитията.

Знаеше още, че, както бе казала Изабела, деца с такива увреждания обикновено са били изпращани в институции, но ето че на снимката Изабела седеше до Вили. Брат и сестра. С баща евреин. Майка християнка. Деца, родени в свят, който щеше да стане толкова жесток към тях.

Когато понечи да остави фотографията на масата, неволно бутна чашата с чай и в опит да я хване, изпусна снимката, която падна с трясък до крака на масата. Сърцето й се стегна от притеснение, а после в стомаха й се утаи огромна тежест. Наведе се да вземе снимката и погледна с разширени от ужас очи госпожа Флечър, която се бе изправила със салфетка в ръка, за да попие чая.

— Много съжалявам — каза Лорън и когато обърна снимката, видя, както и очакваше, че стъклото се е счупило. Парчетата не бяха изпаднали от рамката и слава богу като че ли не бяха надраскали снимката. — Госпожо Флечър, ужасно съжалявам. — Гласът й трепереше, а тонът й беше извинителен и тревожен. Тя взе салфетката си и започна да попива масата, като погледна към пода, благодарна, че няма видими щети.

Жената се взираше във фотографията, на която нейното по-малко аз седеше до брат й.

— Това е само стъкло. Това може да се поправи.

— Бих искала аз да се погрижа, да сменя стъклото. Трябва да се извиня някак за непохватността си.

— Аз ще го направя — отвърна рязко Изабела, като вдигна чашата — за щастие и като по чудо останала цяла — попиваше със салфетки и ги хвърляше на подноса. — А сега, нека продължа, ако обичате.

— Да, моля ви — отвърна Лорън, макар че бе на път да се разплаче.