Кели Джоунс
Жената, която чуваше цветове (11)

Глава 11

Хана

Мюнхен

Август 1913 г.

Хана седеше пред пианото с малкия Вили в скута си. На две и половина той най-сетне бе започнал да говори, макар че единствено тя разбираше думите му. Но каква радост беше това дете за нея и за Мозес.

Малкото момченце погледна усмихнато майка си. Това беше тяхната вълшебна стая. Всяка сутрин след закуска идваха тук и Вили седеше в скута й, докато тя свиреше. Винаги стоеше съвсем неподвижно до края и после свиреше своя мелодийка, като удряше по клавишите с пухкавите си пръстчета под водачеството на майка си и се радваше на сътворените звуци.

Когато той се роди, тя не знаеше дали ще оцелее; не знаеше дали и бракът й ще оцелее. Първите години бяха щастливи, макар и осеяни с мисли за Хелене, с вината, че се е оженила за съпруга на своята господарка — и че е копняла за него още когато Хелене беше на смъртния си одър. Често се измъчваше от мисълта, че Мозес не я обича така, както бе обичал Хелене, че се съревновава с мъртва жена, и се питаше как е възможно да ревнува от жена, която не беше на този свят от години. Но тя не беше Хелене и си беше създала свое местенце в сърцето на Мозес. Работеха заедно в галерията, на вечеря разговаряха за изкуство и забавляваха колекционери и клиенти в дома си, където Хана, за разлика от Хелене, можеше да влезе в ролята на домакиня. Понякога долавяше погледа на Мозес, докато тя разговаряше с гостите за картина, която знаеше, че ще им хареса, и усещаше възхищението и уважението в очите му, в леката усмивка.

Бяха говорили за деца. Смятаха да имат деца. Хана беше млада и здрава. Но не се получаваше. Мина година, после още една.

Накрая се роди Вили и Хана често имаше чувството, че Мозес я мрази, сякаш тя беше виновна за това дефектно дете. Лекарят каза, че трябва да го изпратят в институция за бавноразвиващи се, където ще получава нужните грижи. Тя добре помнеше как се разкрещя на доктор Лангерман:

— Не, няма да го направя. Той е мое дете и не можете да ми го отнемете. — Мразеше го заради това и понякога мразеше и Мозес, защото не й каза и една утешителна дума.

Спомни си колко неимоверно щастлива беше, когато разбра, че най-сетне, след почти седем години брак, е забременяла.

Тогава вече знаеше, че Мозес и Хелене са искали дете, но тя не е могла да зачене. И мислеше, че ако му роди този син, той ще я обича така, както бе обичал красивата Хелене, вероятно дори повече. Още когато се ожениха, знаеше, че той не я обича толкова силно, както беше обичал втората си жена, вероятно дори както бе обичал първата, затова искаше да си заслужи любовта му. Щеше да му роди син.

В началото, когато се усъмни, че може да е бременна, не каза нищо на Мозес. Не каза на никого. Беше заченала така трудно, че искаше да е сигурна и се страхуваше да не изгуби бебето през първите седмици. Дори след като цикълът й не дойде и на втория месец, тя пак не каза на Мозес. После, когато мислеше, че вече е в третия месец, съпругът й беше така зает с работа, че тя не намери подходящ момент да сподели радостната новина.

Галерия „Флайшман“ щеше да открие една от най-големите си и най-противоречиви изложби на творби на Новото мюнхенско художествено обединение, с творци като Кандински, Габриел Мюнтер, Алексей Явленски и Мариана Веревкина. Тази група беше породила много дебати около художествената стойност на творбите им, особено по отношение на Кандински. Те бяха изложили няколко картини, сред които и две прекрасни творби, наречени „Композиция I“ и „Композиция II“, за които се твърдеше, че са вдъхновени от музиката му. Хана знаеше, че те ще объркат и смутят критиците. Какво означават тези странни форми? Това кон ли е? Тези фигури хора ли са? Вода? Дърво? Тя се питаше дали това изобщо има значение.

Мозес бе напълно погълнат от подготовката на изложбата и не беше забелязал, че талията й е наедряла. Йозеф обаче забеляза, но обеща да не казва на никого, докато тя не е готова да сподели.

В деня преди откриването на изложбата, докато помагаше на Йозеф да окачи „Композиция П“ на Кандински, тя го усети — първото движение. Не беше като пукане на малко балонче, както го бе описала сестра й Лени. А сякаш детето подскачаше в утробата й, сякаш ярките цветове на картината, които създаваха красива смесица от звуци, го бяха развълнували, сякаш и то ги беше видяло и чуло. Тогава тя си спомни един стих от евангелието на Лука: „Защото, щом гласът на твоя поздрав достигна до ушите ми, проигра младенецът радостно в утробата ми.“^[1]

След откриването на изложбата тя каза на Мозес, че чака дете.

— Откога? — попита той притеснен.

Хана хвана ръката му и я сложи на корема си.

— Как така не съм разбрал? — попита той невярващо.

— Беше много зает с изложбата.

— Да — отвърна Мозес. Тя чу тревогата, страха и предпазливостта в гласа му.

— Вече го усетих, докато стоях пред „Композиция II“ на Кандински, и разбрах, че това може да е знак. Сякаш детето подскочи. О, Мозес, трябва да купим тази картина! — възкликна тя.

— Разбира се — отговори той, повишил глас в опит да сподели вълнението й. — Да, разбира се, че ще купим картината.

Картината беше окачена в музикалния салон и през месеците на бременността си, щом влезеше там и седнеше пред пианото в тихата стая, Хана веднага го чуваше — концерт от тромпети, цимбали, обои и флейти. А бебето в нея танцуваше на цветовете.

Сега, докато седеше с малкия Вили, тя усещаше същата радост. Той прокарваше пръсти по клавишите, радваше се на звуците, после посягаше към майка си и я галеше нежно по бузата.

След като Вили се роди, Младата Хелене, заварената дъщеря на Хана, дойде на гости и остана две седмици. Малкият Якоб, вече на тринайсет, остана при баща си в Берлин. Хана се зачуди дали Хелене не се страхува, че неговото присъствие ще й напомня, че можеше да роди нормално момче. Хелене винаги беше много мила с нея. Когато се омъжи за Мозес, Хана се страхуваше, че дъщеря му няма да я приеме, както никога не бе приела първата си мащеха, и все пак, тъй като беше толкова млада, така и не успя да види Младата Хелене като своя дъщеря. Скоро установи, че компанията й е много приятна. Дали защото бяха по-скоро като сестри? Или защото и двете знаеха какво е да живееш в същата онази сянка — сянката на втората съпруга на Мозес, на красивата златоока Хелене?

Хана се зарадва, че Младата Хелене идва да й помогне с бебето. Сестра й Кати, съпругът й и семейството им вече бяха в Америка, а по-малката й сестра Лени живееше в Кемптен с мъжа си и беше в твърде напреднала бременност, за да може да й помага. Хелене не каза нищо за това, че бебето е различно, което беше едновременно приятно и дразнещо. Тя рече само:

— Какво сладко бебче си имаш, Хана.

През месеците след раждането на бебето Хана виждаше рядко съпруга си. Той ставаше рано и прекарваше целия ден в галерията. Тя стоеше в стаята си, грижеше се за Вили и си представяше, че той е съвсем нормално дете. Мозес се връщаше късно. Вече не вечеряха заедно. Той не идваше в стаята й. Не влизаше и в детската стая — Хана знаеше това, защото беше попитала бавачката. Тя вечеряше сама, преди да нахрани и приспи Вили. И тя ли, като Хелене, щеше да се превърне в съпруга, която спи сама в стаята си? Жена, която е твърде слаба, за да се изправи пред света.

Тази пролет, когато студеният вятър на зимата отстъпи пред приятните топли пролетни повеи, Хана се разболя. Започна се с леко хриптене в гърдите, а после като че ли се разпространи в цялото й тяло. Едва успяваше да си поеме дъх. Едва ставаше от леглото, за да се грижи за малкия Вили, който също беше започнал да диша по-трудно.

Той плачеше без прекъсване и спираше чак когато не му оставаха сили. Малкото му телце внезапно стана плашещо бледо. Хана изпищя и изпрати бавачката да извика доктор Лангерман. Взе Вили на ръце и започна да се моли на Бог, към когото не се бе обръщала от раждането на детето.

— Моля те, моля те, не ми отнемай това дете.

Мозес още не беше тръгнал за работа и дотича в стаята. Очите му бяха изпълнени със страх.

— Какво става?

— Вили — изпищя Хана. Тогава за първи път, не на глас, а в сърцето си, тя изрече: Той е мое дете, аз го искам такъв, какъвто е. Искам Вили. Моля те, мили Боже, пощади детето ми, пощади това несъвършено, увредено малко дете. Така тя сключи своята сделка с Господ. Вили беше нейното дете и тя щеше да го приеме такъв, какъвто й бе изпратен, ако Господ й прости, задето е искала да е друг.

Като по чудо, преди доктор Лангерман да пристигне, детето възвърна цвета си и отново започна да диша. Тогава Хана забеляза промяната в Мозес. Макар че никога не говориха за това, тя знаеше, че и той е сключил своята сделка с Господ. Същата сделка като нейната.

Оттогава той всеки ден идваше в стаята и взимаше Вили на ръце, а Хана виждаше усмивката му и бащинската му обич. Най-сетне Мозес беше приел това дете. Красивото, несъвършено малко ангелче, плодът на тяхната несъвършена любов.

 

 

Сега, след две години, нито Хана, нито Мозес можеха да си представят живота си без Вили. Хана целуна главичката му, докато седяха пред пианото, после го вдигна и го понесе из стаята, за да види картините — друга част от малкия им сутрешен ритуал. Беше окачила любимите си картини в тяхната вълшебна стая. Голямата пъстра Композиция на Кандински, по-малката картина на Франц Марк, красивият малък Шагал с реещите се фигури.

Тя остави детето на пода и то веднага запристъпва към Кандински.

— Бла, бла, бла, рот, рот, рот — запя, вдигнало ръчички, после започна да потупва ушите си. Хана се питаше дали изрича звуците на цветовете и често се чудеше дали и Вили като нея усеща смесването на сетивата, защото понякога докосваше ушите си и се усмихваше, докато гледаше картина. Той тепърва бе започнал да изрича думички, но очевидно в картината на Кандински имаше нещо, което много му харесваше.

Саша, млада жена, която й помагаше с Вили у дома, влезе в стаята и Хана й го подаде. Тя беше дребна женица с огромно сърце. Беше с тях от раждането на Вили и Хана знаеше, че много го обича. Дори не би могла да мечтае да продължи работата си в галерията, ако нямаше някой така надежден и любящ като Саша, който да се грижи за сина й.

Този следобед имаше среща в галерията. Когато Вили беше бебе, често го водеше със себе си там. Имаше люлка до бюрото си и щом той се събудеше, тя го слагаше на пода с играчките. Но сега, когато той започваше да ходи, стана по-трудно и тя работеше само на половин ден или когато имаше среща. Днес щеше да се срещне с господин Кандински. Беше го помолила да дойде в галерията, защото имаше делово предложение за него, оферта за покупка на няколко от творбите му. Беше го обсъдила подробно с Мозес, но щеше да направи предложението сама. Мозес също обичаше Кандински, но винаги я подкачаше, че руснакът е неин художник.

Господин Кандински вече ставаше известен по целия свят, беше излагал творбите си в цяла Европа и дори на Арсеналната изложба^[2] в Америка в началото на годината, с което стана познат на много нови колекционери. Цените на картините му бяха скочили значително за последните две-три години и Хана искаше да се сдобие с няколко от тях, защото знаеше, че цената им ще продължи да се покачва.

Както винаги, той я поздрави сърдечно, каза й колко е хубава този следобед и попита за господин Флайшман и малкия Вили.

Хана му каза колко много обича синът й голямата Композиция, която виси на стената в музикалния им салон. Спомни си за псевдоинтелектуалците, които посещаваха галериите и все се оплакваха: „Но какво е това? Що за глупост? Какво трябва да мисля за този Кандински, който си въобразява, че може да нарушава правилата?“ Само да можеха да подходят към картините му с откритото съзнание на дете, те щяха да ги докоснат.

— Когато го заведа в музикалния салон — каза Хана на господин Кандински, — той посочва вашата Композиция, усмихва се и пее. — Беше се опитала да отдели емоционалната връзка, която имаше с този художник, от професионалната гледна точка, но понякога й се удаваше трудно. Но дори като колекционер и като търговец на изкуство, тя осъзнаваше, че емоцията винаги има важна роля. Както самият Кандински би казал: „Какво е изкуството без чувство?“.

Хана поръча напитки и го покани да седне.

— Бих искала да купя тези три картини, господин Кандински. — Той се поколеба, а тя се запита дали ще се опита да получи по-висока цена. Вероятно осъзнаваше, че като негов агент тя не може да играе и за двете страни в това начинание. Според нея цената беше повече от разумна. След известна дискусия той предложи по-висока цена, Хана склони на малко по-ниска и той прие офертата. Тя веднага отиде в офиса и каза усмихната на Йозеф:

— Моля те, би ли написал фактура за продажба и чек?

— Сключи ли сделката? — попита той също с усмивка.

— Да.

— За трите картини?

— Не искаше да се разделя с тях, но да.

Когато се върна, Кандински стоеше пред една от картините си, сякаш за последно сбогом. Благодари й за покупката и за подкрепата на Флайшман през годините, докато прибираше документите в джоба си.

— Моля ви, предайте най-искрената ми благодарност и на господин Флайшман. И обичта ми на малкия Вили.

Хана го гледаше как излиза и тръгва по улицата, после завива зад ъгъла. Имаше царствена осанка и беше облечен безупречно. Руският принц, помисли си тя, като си спомни как го бе нарекла, когато дойде на вечеря с учителя си Фон Щук. Сега беше изпреварил повечето от учителите и състудентите си, беше си създал свой стил и слава.

Никога не говореха за онези дни в ателието, но тя помнеше как възкликна той пред Фон Щук: „Как да нарисувам тази млада жена в черно-бяло, когато цветът на косата й просто крещи?“

Усмихна се, когато си помисли за тези ранни дни и колко много се бе случило оттогава с Кандински, с Мозес и с нея самата.

Тя седна зад бюрото си, като се чудеше дали някъде в Мюнхен някой друг ярък и напредничав художник чака да бъде открит. И тогава вратата се отвори и я откъсна от мислите й. Сякаш материализирал се право от тях, един млад мъж влезе в кабинета й.

Беше с красив костюм, който изглеждаше нов, платът не беше протрит, но все пак висеше на слабата му фигура. Носеше кожено портфолио и тя веднага разбра, че е художник, вероятно студент. Не беше необичайно някой млад човек да се появи без покана в галерията, понесъл под мишница портфолиото си. Понякога изглеждаха високомерни, сякаш показната увереност щеше да увеличи шансовете им. Понякога влизаха като този младеж, като плахи мишлета. Нагласата рядко предсказваше качеството на творбите им.

— Донесох някои мои неща — каза младежът, свел поглед, неспособен да срещне очите й. Говореше немски с лек регионален акцент. Вероятно австриец.

Той стоеше треперещ — сигурно от притеснение, защото в галерията не беше студено — и чакаше смутено покана да покаже творбите си. Косата му беше въздълга, въпреки модата, и това бе единственото външно проявление, с което се опитваше да загатне, че е художник. Той вдигна ръка и прибра косата си зад ухото. Хана искаше да сложи длан на рамото му, за да го накара да спре да трепери. Той най-сетне вдигна очи. Те бяха стоманеносиви, като кристални езера, с измамни дълбини. В тях имаше нещо плашещо, както в цвета, така и в звука, резонанс, сякаш тежък пръст натискаше упорито един-единствен клавиш на пианото. Движенията му не издаваха никаква увереност, но в очите му имаше нещо много решително.

— Моля — рече тя. — Седнете, за да разгледаме заедно творбите ви. — Портфолиото беше малко и тя предположи, че е донесъл скици и вероятно акварели. Отведе го в помещението между двете по-големи галерии, където беше седяла допреди малко с Кандински. Там имаше диван, кресла и маси за посетителите. Той я последва като срамежливо изгубено кутре.

Хана извика Берта, младата жена, която бяха наели наскоро, за да върши онова, с което тя се бе занимавала някога. Берта й помагаше и с Вили в дните, когато го взимаше със себе си.

— Моля, донеси за младия господин и за мен… Кафе? — обърна се тя към него.

Той поклати глава, сякаш му беше предложила чаша с отрова, и стисна портфолиото до гърдите си.

— Всичко е наред, Берта, не искаме нищо. — Младата жена се усмихна и направи лек реверанс.

Хана взе папката и я сложи на масата. Отвори я бавно и се опита да завърже разговор, докато гледаше първата рисунка, направена с молив — на голо тяло.

— Учили сте? — попита тя.

— В Академията във Виена — отвърна тихо той. Седеше сковано, в очакване, на ръба на стола, събрал ръце в скута си. Бяха близо един до друг и тя долови някаква миризма — на току-що изкъпано дете, но с лек полъх на мъжка пот.

— О, и аз реших, че сигурно сте от Виена.

Рисунката изглеждаше като правена от ученик, който е ходил на курс по рисуване, вероятно в гимназията. Хана се съмняваше, че в Академията във Виена биха приели кандидат, представил подобна рисунка. Затова предположи, че я излъга за следването си.

Ако господин Флайшман беше тук, тя щеше да го извика в галерията, за да види творбите на младежа. Никак не й беше приятно да отпраща тези младежи. Мозес беше много по-откровен.

— Най-добре е да попариш надеждите им още сега — казваше той, след като художникът събереше рисунките и платната в папката си, увесил глава, с разбити мечти и завинаги наранено его.

Но този следобед Хана беше сама.

Тя разгледа внимателно и с уважение рисунката и я отмести, за да разкрие следващата. И тя беше рисунка на жена. Ъгълът на ръката й изглеждаше неправилен, но Хана не смяташе, че такова е било намерението на художника. Засмя се вътрешно, като се постара да не покаже, че я смята за ужасна. Наскоро бяха излагали творби на кубистите и Хана много харесваше начина, по който бяха разкривени фигурите. Пикасо беше майстор в това. Но Пикасо можеше да нарисува и толкова реална човешка фигура, сякаш всеки миг ще излезе от платното. Той просто беше направил стъпка отвъд простата имитация на живота. Точно затова бе така тъжно, когато — както в случая с този младеж — художникът се опитваше да изобрази реалистично женска фигура, а се проваляше толкова печално.

Хана усещаше, дори чуваше как той си поема дълбоко дъх, и за миг се притесни, че ще припадне на масата. Отчаяно искаше да му каже нещо мило.

Мина на следващата рисунка. Беше добре направена. Операта във Виена. О, явно талантът му не беше в изобразяването на човешкото тяло, а в сградите от камък. Беше изобразил тази доста умело. Перспективата беше безупречна, а композицията похвална.

— Тази е доста хубава — каза тя.

Той издиша с облекчение и Хана побърза да добави, за да не подклажда излишно надеждите му:

— Хубава е, но не е от творбите, които галерия „Флайшман“ излага напоследък.

— Но ви харесва? — попита той с надежда, повишавайки леко глас.

— Определено показвате умение в този тип картини. Вероятно талантът ви е в проектирането на сгради.

— Често ми казват, че имам голям талант в тази област и може би трябва да стана архитект. Във Виена се препитавам с такива картини. Рисувам и други неща с търговска цел, плакати, туристически брошури и пощенски картички. Имам и няколко картини. Исках да ги донеса, но реших, че може би трябва да видите първо скиците.

От малката похвала той се съживи като навита с ключе механична играчка. Сякаш енергията от една добра дума беше отключила безкрайна инерция. Разбира се, всички тези млади художници копнееха за признание, но малцина някога получаваха похвалата, за която така копнееха.

— Ние сега наистина не излагаме такива творби — повтори тя, вече съжаляваше, че го е окуражила. О, как й се искаше Мозес да е тук. За миг си помисли да отиде в офиса и да помоли Йозеф да се оправи с младежа.

Поседяха още малко, накрая, осъзнал, че тя няма какво повече да каже и няма да го похвали отново, той събра рисунките си с трескаво треперещи пръсти. Устните му бяха стиснати здраво, а лицето му беше почти призрачно бледо. Когато я погледна, Хана имаше чувството, че ако сега тези устни се разтворят, той по-вероятно ще я ухапе, отколкото да заговори. Бледосините очи я пронизваха.

— Благодаря ви, че ги донесохте — рече тя. — Желая ви всичко най-добро. — И двамата се изправиха.

Той не продума повече, сякаш беше разглезено дете, което реагира единствено на обожание. Хана имаше чувството, че му е майка и тъкмо го е наказала заради беля.

Той тръгна бързо към вратата, без да поглежда назад. Носът на обувката му се закачи в килима и Хана се уплаши, че ще падне, но той се задържа и продължи. Отвори рязко вратата и тя се затвори бавно и тихо зад него, без затръшването, което Хана очакваше. Видя го как тръгва по улицата и като че ли позата му внезапно се изправи. Той вдигна високо глава, сякаш казваше: „Не можа да ме прекършиш, дърта вещице. Знам кой съм. Няма да ме унищожиш.“

Някой ден отново ще чуя за теб, помисли си Хана, докато го гледаше как изчезва сред тълпата на Театинерщрасе. Той не беше художник, но у него имаше почти плашеща решителност. И тогава тя усети студ, сякаш въздухът в стаята внезапно бе изстинал, и сега треперещата беше тя.

Върна се във втората галерия и помоли Берта да й донесе чаша чай, за да се стопли. Седна, неспособна да прогони образа на този мъж от мислите си, неспособна да се отърве от усещането за надвиснала опасност, което беше останало след него.

Той не й бе казал името си. Не се представи. Но всички рисунки бяха подписани — А. Хитлер.