Кели Джоунс
Жената, която чуваше цветове (3)

Глава 3

Лорън и Изабела

Ню Йорк

Август 2009 г.

Лорън О’Фаръл седеше повече от час и половина с Изабела Флечър и не бе научила нищо за картината на Кандински, ако такава изобщо съществуваше. Не беше научила и нищо, което да потвърждава, че майката на Изабела, Хана, е сътрудничила на Хитлер при унищожаването на „упадъчното изкуство“, макар че вече сякаш усещаше аромата на червения здравец, провиснал от зелените дървени саксии по первазите в баварското стопанство, и чувстваше хладен алпийски бриз по кожата си.

Госпожа Флечър разказа как майка й отишла в Мюнхен, но после се върна назад, очевидно решила, че Лорън се нуждае от описание на фермата, заради което отиде до една лавица с книги и свали няколко карти. Извади очила за четене от чекмеджето на масичката, сложи ги на носа си, разгърна най-голямата карта и я разстели на масичката за кафе пред тях. Посочи малка точица, обозначена като село Вайтнау, после и точното местоположение на фермата, а накрая проследи с пръст пътя до Мюнхен. Лорън си представи как изминава този маршрут с кола, но госпожа Флечър обясни, че майка й се е качила на влака, защото по онова време нямало автомобили. След картите госпожа Флечър извади книга, изпълнена с красиви снимки на Алпите, а после и тежък том с градски пейзажи от Мюнхен.

— Мама веднъж ми каза, че по стените във фермата — рече госпожа Флечър, поглеждайки я над очилата си — висели единствено тиган, брадва и разпятие. В мюнхенската къща стените били покрити с картини и рисунки. По маси и на пиедестали имало скулптури. Единственото изкуство, което била виждала дотогава, били религиозните изображения в църквата във Вайтнау, селото, където ходели на неделна служба — картини на ангели, светци, Светата Дева и Христос. Но не била виждала нищо подобно на изкуството в Мюнхен. Влюбила се в идеята, че един художник може да изобразява света по много различни начини.

Тя се движеше грациозно, когато стана да намери картите и книгите на лавицата. Грациозно и изискано, и все пак в нея имаше нещо страховито, което напомни на Лорън за госпожица Клайн, учителката й по литература в осми клас. Тогава с приятелките й я наричаха Нацистката и знаеха, че не бива да шават в нейния час.

Сега Лорън усети, че очакванията на Изабела Флечър не са по-различни от тези на госпожица Клайн. Цялото й поведение като че ли казваше: „Слушай внимателно!“. Ако просто седиш кротко и слушаш, може да научиш нещо. Възрастната жена бе тази, която водеше разговора. Когато Лорън задаваше насочващ въпрос, госпожа Флечър неизменно се отклоняваше. Лорън не знаеше накъде отива тази история, но предположи, че ако не се опитва да насочва разговора, ще получи повече информация.

Докато госпожа Флечър внимателно сгъваше голяма карта на днешна Германия, а после остави очилата на масичката, Лорън пак се зачуди дали не е на път да открие нещо, за което дори не е подозирала. Или възрастната жена просто си играеше с нея?

Лорън беше написала дипломна работа за изкуство, политика и културна цензура, и бе направила обширно проучване на търговията с художествени произведения в Германия точно преди Втората световна война. Беше се натъквала на имената на посредници, особено от Мюнхен и Берлин, които се бяха присъединили към Хитлер и бяха използвали изкуството за каузата на Третия райх — за да напълнят военната хазна на нацистите, а доста често и за да увеличат собственото си богатство. Лорън бе шокирана, когато откри и женско име сред тях. Трябваше да научи повече. През последните години, докато работеше за клиенти или музеи, се опитваше да намери още информация за тази жена. Доколкото успя да установи, тя беше избягала, може би в Южна или Северна Америка, като най-вероятно беше минала през Швейцария, а после бе отпътувала от Франция. В свободното си време Лорън сглобяваше късчетата информация.

Веднъж Патрик дори я обвини, че е обсебена от това.

— Какво ще направиш, когато накрая запълниш всички празнини? — попита той. — Знаеш, че жената е мъртва. Родена е преди повече от сто и двайсет години.

Лорън беше свикнала с подобни препятствия. В издирването на откраднати произведения на изкуството местопрестъпленията често отдавна вече не съществуваха, много от жертвите бяха в гроба повече от половин век, а извършителите бяха станали част от историята. Обикновено тя работеше за наследниците на жертвите.

Сега огледа отново стените. Беше ли възможно някоя от тези картини да е истинска? Отречена от нацистите и конфискувана от тях? Трябваше да се приближи да ги разгледа, вероятно да свали някоя от стената и да погледне дали има надписи и номера на гърба. Знаеше как точно са били маркирани картините в Берлин.

След като прибра картите и книгите на лавицата до камината, Изабела отново се настани в креслото си и предложи още чай, макар че вече сигурно беше изстинал.

— Да, моля — отвърна Лорън, а после попита: — Майка ви лесно ли е свикнала с живота в Мюнхен? — Щеше да продължи да се опитва да насочва разговора към събитията в града, защото те можеше да са свързани с изкуството.

— О, да, свикнала е много бързо — отвърна госпожа Флечър, докато наливаше чай в чашите. С този скъп костюм и перлите приличаше на възрастна дама, която сервира като домакиня на някакъв прием. Лорън се почувства неугледна с широките си панталони и памучна блузка.

— За нея това било голямо приключение — обясни Изабела. — Майка ми не била много образована — да не кажа никак — но животът й в града, досегът й с по-модерни тенденции… да, именно в Мюнхен тя се запознала с изкуството. Определено не е станало във фермата.

— Значи се е учила, като е разглеждала картините в дома, където е работила?

Изабела кимна.

— А по-късно в галерията.

— В галерията? — попита Лорън.

— Да, в галерия „Флайшман“, разбира се.

Лорън усети как пулсът и дишането й се учестиха. Флайшман. Точно това име търсеше. Вече знаеше, че е на прав път. Имаше толкова много въпроси, но се страхуваше да ги зададе, защото госпожа Флечър можеше да усети промяна в тона й. Трудно щеше да не допусне вълнението в гласа си. Отпи от чая, преглътна и после се закашля нервно. Още не можеше да повярва, че тази информация така внезапно се е озовала в ръцете й. Госпожа Флечър я попита дали иска чаша вода. Лорън поклати глава и отпи отново леко от чая си.

— Първоначално майка ми се учела само чрез наблюдение — продължи госпожа Флечър, — а после навлязла в бизнеса с изкуство.

— Бизнесът с изкуство? — попита Лорън, като също наблегна на думата „бизнес“.

— О, да, ако не броим семейството, изкуството бе най-важният аспект в живота на майка ми.

— Значи в Мюнхен интересът й към изкуството накрая се е развил в кариера? — пусна въдицата Лорън.

— Тя беше много свързана с изкуството. С татко бяха чудесна двойка. Тя познаваше много художници — добави госпожа Флечър, като махна към картината, която Лорън бе идентифицирала като творба на Франц Марк, пъстро мозаечно изображение на два коня в неестествен оттенък на синьото. — Тя познаваше повечето от тези художници.

— А Кандински?

— О, да.

— Купила е картината от самия художник? — попита Лорън. — В Мюнхен?

— Да.

— Казахте, че картината е купена два пъти?

— Да, така казах. — В гласа й се усещаше нотка на раздразнение, сякаш предупреждаваше младата жена да бъде търпелива. Лорън си спомни за всички документи, които бе проучила, немски архиви, американски имиграционни документи, безкрайните часове, които вече бе посветила на този проект, а сега беше така близо до целта.

— Да, първоначално е купена от Кандински — каза госпожа Флечър, — но избързваме със събитията. — Лорън се усмихна и кимна, доловила лекия укор в гласа й.