Кели Джоунс
Жената, която чуваше цветове (21)

Глава 21

Хана

Мюнхен

Април — юни 1937 г.

Обзета от безсилие, Хана си търсеше работа и скоро установи, че за жена на нейната възраст, която нямаше кой знае какви умения, работа няма.

Кандидатства за помощник-шивачка, но когато я попитаха за името й, мястото изведнъж се оказа заето.

После отговори на обява за продавачка в галантерия, където търсеха „християнка“.

— Имам опит в работата с клиенти — каза Хана на собственика.

— Къде сте работили?

— В една художествена галерия тук, в Мюнхен.

— Да продаваш картини не е същото като да продаваш дамски шапки и ръкавици — каза той. — Ще ви се обадя.

И разбира се, не го направи.

Тя посети Ернст Хаусман, новия собственик на галерия „Флайшман“, сега галерия „Хаусман“. Той беше дребен, слаб човек с тих глас с цвят на лавандула. Хана го беше срещала само веднъж, след като той изрази намерението си да купи бизнеса им. Продажбата беше осъществена от Йозеф, а после и от човек от банката.

Господин Хаусман щедро й предложи чай и дори отиде да го приготви сам.

Тя се взираше в помещението. Видя Мозес и един клиент, дори чу гласа на съпруга си — нисък, равен глас, но не успя да различи думите. Стените бяха покрити с цветове, а после Мозес изчезна заедно с тях пред очите и ушите й. После Йозеф премина бързо през галерията, гласът му се извисяваше от въодушевление.

Тя халюцинираше, разбира се. Поне с това бе наясно. Дали щом осъзнаваше, че това не е истинско, значи не полудяваше? Усети как гърлото й се стяга и после се почувства така, сякаш щеше да стане и да закрещи. Притисна ръце към гърдите си и си пое дълбоко дъх в опит да се успокои. Отново огледа помещението и сега видя, че не изглежда и не звучи като галерия „Флайшман“. Би ли могла отново да прекарва дните си тук, като знаеше какво е било и колко много се е променило?

— Как да ви помогна, госпожо Флайшман? — попита господин Хаусман, когато остави подноса с чай, мляко и захар на масичката и седна.

— Търся си работа.

— Останах с впечатлението, че сте напуснали страната. — Той й наля чаша чай.

Дали ако знаеше, че отчаяно се опитва да напусне, щеше да е по-малко склонен да й даде работа? Хана поклати глава, но думите заседнаха на гърлото й. Отпи от горещия чай и усети как я опари, когато преглътна.

— Не — отговори тя. — Още съм в Мюнхен.

— Аз търся човек… е, по-скоро за такива задачи — каза той и посочи към подноса, говореше почти извинително. — Опасявам се, че само това мога да предложа сега.

 

 

И Хана отново се озова в галерията, пак като прислужница — метеше пода, миеше прозорците, приготвяше чай. И все пак беше благодарна и на това, защото й носеше някакви доходи и я върна там, където се чувстваше най-добре — сред изкуството.

Картините в галерията бяха предимно традиционни. Представяха се малко нови художници, но нищо, което би могло да се сметне за „модерно“. Хана не харесваше тези „нови“ германски творци, защото не притежаваха креативност и личен стил. Всичко се правеше така, че да не засегне Хитлер, което означаваше, че беше приятно за окото и макар че уж трябваше да отразява реалността, по никакъв начин не отразяваше действителността в нацистка Германия.

Накрая, след като бе спестявала голяма част от заплатата си, Хана успя да си наеме стая. Почти нищо не й беше останало, нямаше го дори пианото и не успяваше да намери утеха в музиката заради отсъствието на любимите й хора. Всички картини си бяха отишли, освен рисунката, която й направиха преди толкова време в Академията. Открия я в една кутия, докато почистваше къщата, която Мозес, тя и предишните му две съпруги бяха споделяли толкова много години. Образът на невинното селско момиче събуди усмивка и приятни спомени. Нима наистина съм аз? — запита се Хана.

Докато дните и седмиците се нижеха, тя научи за още данъчни формуляри, които не беше попълнила. Документите от банката пристигнаха и тя осъзна, че липсата на финанси ще е най-голямото препятствие по пътя й към децата.

Работата й в галерията стана причина за разрив с Хелене и Якоб, които не можеха да разберат как така е решила да стане част от тази ариизация на Германия.

Как е възможно да работиш в бизнес, който по право би трябвало още да принадлежи на семейството? — писа й Хелене.

Всички виждаха как евреите са принуждавани да продадат бизнеса си на германци, и то на нелепо ниски цени, защото всъщност нямаха друг избор. Хелене казваше, че са готови да се грижат за нея, но Хана знаеше, че тя не разбира колко много се нуждае от независимостта си, а и техните средства сигурно вече се стопяваха.

Сега си просто слугиня, прислужница, която чисти след арийците.

Хелене сякаш смяташе, че Хана е еврейка, предала народа си. Нима не помнеше, че и в дома на баща й беше започнала като прислужница?

Ернст Хаусман беше добър човек и Хана му бе благодарна за работата. Той скоро осъзна, че тя има значителни познания за изкуството и е участвала в търговията на съпруга си. Не след дълго тя се включи по-активно в управлението на галерията, подреждаше изложби и посрещаше клиенти в негово отсъствие.

Една сутрин той отиде при нея и каза:

— Днес следобед в галерията ще дойде представител на Палатата на изкуството, госпожо Флайшман, и бих искал да го посрещнете вместо мен, защото ще отсъствам по друга работа.

— Каква е причината за това посещение? — попита тя.

— Сигурен съм, че той ще ви информира, когато пристигне.

Хана знаеше, че Палатата на изкуството, подразделение на Палатата на културата, все още се опитва да намери творби за грандиозното откриване на Дома на изкуството, което щеше да се състои само след седмици. От различни държавни музеи се взимаха творби, сметнати за арийски. Търговци и галеристи бяха мобилизирани да уведомяват Палатата за всички нови художници, които възхваляват германския народ. Те трябваше да бъдат включени в събитието, а това изглежда означаваше, че творбите вероятно ще бъдат „дарени“ от частните галерии. Това се представяше като състезание, в което жадуваната награда бе място в Хитлеровия храм на изкуството.

От друга страна, модерното изкуство все така беше изнасяно от държавните музеи, но не за да бъде изложено в Дома на изкуството, а защото Хитлер не искаше в Германия да се показва така нареченото entartctc към упадъчно изкуство.

Хана се питаше дали този представител не идва заради предишната галерия, галерията „Флайшман“, известна със своето новаторство и с това, че показва модерно изкуство.

В новата галерия „Хаусман“ не можеше да се види „модерна“ творба. Малко картини в галерията бяха наистина хубави. Хана много харесваше две на Франк фон Щук, които бяха донесени за продажба от евреин колекционер, който вероятно искаше да стори същото, което и тя се опитваше да направи — да напусне Германия. Говореше се, че чиновниците в Берлин могат да бъдат подкупени, за да сложат нечие име в началото на списъка. Тъй като за много страни квотите бяха запълнени, визите често отиваха при най-платежоспособния.

Точно в четири следобед, в уреченото време, един добре облечен господин, придружен от двама младежи с униформа, влезе в галерията.

— Аз съм Бранд от Палатата на изкуството — каза той сковано. — Идвам да се срещна с Ернст Хаусман.

— Опасявам се, че господин Хаусман не е тук — обясни Хана.

— Защо не бях информиран за това?

— За мен ще е удоволствие да ви помогна — каза тя.

— А вие коя сте?

— Аз съм неговата помощница — отвърна тя, макар че всъщност не беше получила подобна титла.

— Госпожа…? — Той кимна към нея в очакване да чуе името й.

— Хана Флайшман.

Той огледа залата и не отвърна нищо. Хана му предложи вино, кафе или чай, но той отказа и просто тръгна из първата галерия, а двамата войници застанаха на прага във военни пози.

След бърза обиколка на втората зала господин Бранд влезе в салона и без да каже и дума, седна и пак се огледа. Очите му блещукаха от раздразнение. Хана го попита дали би искал нещо, чаша вода, може би, и той кимна.

Тя отиде да я донесе, подаде му я и го зачака да заговори. Не знаеше какво всъщност иска. Предполагаше, че е дошъл да разгледа картините, вероятно да ги конфискува, или пък да получи подарък за изложбата на фюрера. Но тя не знаеше как точно става това — може би взимат картините и ги носят на Хитлер да каже какво му харесва, вероятно дори унищожаваха онези, които не е харесал?

— Моля — рече мъжът с нотка на примирение и й посочи да седне. Тя го направи.

— Господин Бранд, как да ви помогна?

Той въздъхна уморено и каза:

— Понякога е невъзможно да разбереш какво точно иска фюрерът. Той говори за истинско германско изкуство. Аз му нося картина на Франц Марк. Едва ли е съществувал по-истински германец. Роден в Мюнхен, образован в Германия. Служил е вярно на страната си, истински войник, истински германец. Дал е живота си за родината и все пак фюрерът започва да се гневи: „Какво си ми донесъл — пълен боклук.“ Веднъж му занесох красива картина и той така се разгневи, че проби с крак дупка в платното и излезе от стаята.

Хана потрепери и стомахът й се преобърна, като си представи как Хитлер пробива с ритник картина. Особено картина на Франц Марк.

— Не е лесно да разбереш какво има предвид фюрерът под германско изкуство.

Хана не знаеше защо Бранд й споделя това. Не беше много мъдро човек да говори каквото и да било, освен възхвали по адрес на диктатора. И въпреки че не го критикуваше, Бранд все пак изразяваше някакво раздразнение. Той отпи голяма глътка вода, изправи гръб и стана, като смел войник, който отива на бой.

— Кажете ми, госпожо Флайшман, ако вие трябва да изберете пет картини от вашата галерия, които да бъдат изложени в Дома на изкуството, за да види цяла Германия какво прекрасно изкуство създаваме, кои ще бъдат те?

Тя се смути леко от този въпрос. Наистина ли я молеше да избере, или се опитваше да я хване в някакво предателство? Искаше той просто да вземе картините възможно най-бързо и да си отиде.

Бранд й даде знак да го последва и тръгнаха бавно из галерията, като той от време на време спираше пред някоя картина. Мълчеше и Хана се опитваше да разгадае изражението му, за да разбере коя смята за приемлива, кои картини според него ще са подходящи да бъдат представени на фюрера за одобрение.

Германско изкуство е онова, което фюрерът смята за германско изкуство, помисли си тя, докато обикаляха галерията. Нямаше никакви други насоки. Нямаше значение и художникът, освен, разбира се, ако беше евреин, това автоматично го изключваше. Германско бе онова изкуство, което Хитлер сметнеше за такова. По този начин се оценяваха всички аспекти на културата сега, музиката, литературата и живописта.

И тогава тя осъзна колко лесно е всъщност. Беше прекарала години в галерията „Флайшман“, в работа с клиенти, обикновено най-капризните, тъй като Мозес все казваше, че тя има подход към тях.

Хана им предлагаше да разгледат и ги наблюдаваше много внимателно — движенията на очите, потрепване на вежда, извивка на устните или неодобрителна мимика. При втората обиколка на галерията тя изтъкваше качествата на творбите, които изглежда им бяха харесали, и подчертаваше най-впечатляващите според нея аспекти на картината. Задаваше въпроси. За личната ви колекция ли е? За подарък ли искате да купите картина? За инвестиция? Къде ще бъде изложена? Ако ситуацията позволяваше, тя изказваше предположение, че цената на някоя от творбите вероятно ще се повиши. Но винаги смяташе, че изборът трябва да е основан на личния вкус, като рядко признаваше кои художници предпочита.

Понякога ходеше и в други галерии, дори издирваше конкретна творба. Веднъж госпожа Хумел я помоли да избере нещо, което ще отива на завесите в музикалния й салон, а друг път да открие картина, която ще стои добре над полицата на мраморната й камина. Остана доволна от картините, които Хана й намери. Бяха на млад германски художник, който вероятно щеше да потъне в забвение. Да, Хана познаваше клиентите си. Знаеше какво ще им хареса.

И някак разбра какво би харесал Хитлер.

Помисли си за онзи ден преди много години, когато той дойде в галерията. Мамино синче, помисли си сега Хана, като си спомни как ядосано излезе от галерията. Малко момче, което винаги търси одобрението на майка си. И си спомни как Лени обясняваше за уважението му към майчинството и германските съпруги.

— Тази картина — каза тя и посочи хубавичък портрет на руса жена, която приличаше малко на Лени. Още когато го донесоха в галерията, бе забелязала, че много напомня на най-красивата й сестра. Жената седеше на прост дървен стол с три съвършени дечица около нея. Всички бяха с традиционни костюми и сякаш излъчваха здраве. Хана не се съмняваше, че ще спечелят благосклонността на фюрера. — Тази — каза тя на Бранд.

Той се взира дълго в картината, а Хана чакаше със затаен дъх. После той направи знак на един от войниците, които стояха тихо до вратата. Младежът беше рус и мускулест, съвършеният германски войник.

Хана въздъхна с облекчение и реши, че трябва да изберат нещо, свързано със земята, сцена със селяни. Избра една на жътвари и погледна към господин Бранд за одобрение. Той се усмихна и кимна, първо на нея, после на войниците.

О, помисли си тя, докато по-едрият от двамата младежи сваляше картината от стената и я слагаше при другата, сигурно сега трябва да избере голо тяло — фюрерът трябва да има голо тяло. Засмя се мислено, защото всъщност отдавна не се беше забавлявала така. Можеше да отърве галерията от най-безвкусните картини, за да бъдат изложени пред цяла Германия в новия Дом на новото германско изкуство.

— А сега една хубава, здрава арийка — каза тя високо. Всички знаеха, че посредственият художник Адолф Циглер, който се беше специализирал в картини на голи тела, е любимец на Хитлер. Наскоро беше назначен за президент на Палатата на изкуствата. О, жалко, че в галерията в момента нямаше нито една от голите красавици на Циглер! Затова тя избра портрет на три млади жени, определено имитация на Циглер, тъй като много от младите художници се опитваха да подражават на вече одобреното. Никой не търсеше оригиналност. Оригиналността беше забранена.

Трите жени на картината седяха в разкривени и неестествени пози на една каменна пейка — о, ще им изстинат задниците, помисли си Хана и се опита да не се засмее. Като истински имитатор на Циглер, художникът не беше успял да изобрази жените така, че наистина да изглеждат седнали. Вероятно малко сянка тук щеше да подобри положението и задниците им нямаше да се реят така във въздуха, а съвършените седалища щяха да се разположат истински на пейката, мислеше си Хана, в опит да прерисува картината в ума си и да не се разсмее.

— Още две — окуражи я господин Бранд.

На тях, разбира се, също трябваше да са изобразени арийци. Войник, реши Хана, като огледа галерията. Хитлер обичаше всякакви изображения на войници, войни и дори митични битки. О, ето, хубавка картина на млад войник с четвъртита — почти плакатна — арийска челюст и решителен взор.

— Ето — посочи тя, вече се чувстваше доста уверена.

А последната картина… Тръгна бавно из галерията и осъзна, че за тази трябва да направи някаква жертва. Застана пред една от малкото картини, които наистина харесваше, заради вложеното творчество в нея, заради спомените, които събуждаше, и заради човека, който я беше нарисувал. Тя със сигурност не беше продукт на нацистка Германия, защото художникът беше починал преди години. Но тя знаеше, че Хитлер ще я хареса.

Това беше прекрасна картина на Франц фон Щук, наречена „Пролет“. Митична фигура на жена с цветя в дългите развяващи се коси. Хана знаеше, че Хитлер харесва творбите на Франц фон Щук, който навремето, преди Кандински, Явленски и Пикасо, бе смятан за много модерен и авангарден. И вероятно именно това объркваше хората, които се опитваха да открият съвършеното арийско изкуство. В творбите на Фон Щук се усещаше влиянието на сецесиона и все пак той предпочиташе митични, алегорични и класически теми. А Хитлер предпочиташе класиката. Хана помнеше, че след Бирения пуч през 1923 година той се беше скрил в дома на свой приятел, Ернст Франц Ханфщенгел, чието име тя знаеше, защото му бяха продали картина на Франц фон Щук, „Медуза“. Странно, но по-късно Хитлер беше казал, че тя му напомняла за майка му. Твърдеше се също и че външният му вид — квадратните малки мустачки, сресаната настрани коса — е повлиян от картината на Фон Щук „Бог Один“.

— Тази, на Франц фон Щук — каза тя на Бранд и положи усилие вътрешният й смях да не се превърне в сълзи.

— Да — съгласи се доволен той. После нещо в очите му, вероятно веждите, помръдна. — О, да. — Изглеждаше почти тъжен, сякаш разбираше, че това й къса сърцето. Тя се питаше дали и той, като много други германци, е принуден да служи на фюрера, но всъщност не вярва в каузата му или вероятно вярваше в каузата — във възраждането на Германия — но не и в ужасния начин, по който Хитлер искаше да я осъществи.

Бранд и младите войничета отнесоха картините. Хана беше сигурна, че нямат никаква представа за произхода или стойността им, а също и дали диктаторът на всичко и на всички ще бъде доволен, или ще ги пробие с ритник.

След като те излязоха от галерията с петте картини, Хана се почувства изцедена. Тръгна из залата и започна да оглежда празните места, останали след тях по стените. Трепереше, въпреки че в галерията не беше студено. Накрая седна. Отново огледа залата, припомняйки си времето, когато галерията се наричаше „Флайшман“, онези дръзки дни, когато тук бяха изложени картини на Пикасо, Климт, Мунк, Марк и любимия й Кандински. Виждаше цветовете, живи и пулсиращи. Чувстваше го отново — вълнението и усещането за нещо ново, което вибрираше във въздуха, време, което вероятно никога вече нямаше да се повтори.

И тогава отново чу цветовете, танцуващи по платната, покриващи стените, които сега бяха така безжизнени и унили.

Засмя се на глас, нервен, плашещ звук, който излезе от собственото й тяло.

После дойдоха сълзите — отначало бавно, след това изобилно. Цялата трепереше. Не можеше да спре, докато накрая от нея се изляха всички сълзи, целият живот, и тя имаше чувството, че ще се свлече на пода. Да, тя плачеше за изкуството, за децата си, за любимия си Йозеф, за нейния Мозес. Хана плачеше за Германия.

След седмица получи вест, че фюрерът иска да се срещне с нея.