Александра Бракен
Неизчезваща (8)

Седма глава

Земята под бузата ми тътнеше, глухо дрънчене, което подчертаваше тъпата болка в мозъка ми. Усещането в крайниците ми се завръщаше бавно. Поех дълбоко въздух, опитвайки се да преглътна вкуса на желязо и сол от сухия си език. Сплъстената ми коса прилепваше към врата ми на туфи. Понечих да се протегна и да я махна, но открих, че ръцете ми са захванати зад гърба ми и нещо остро там се впиваше в кожата ми.

Раменете ме заболяха, докато се въртях в желанието си да се настаня по-удобно на мръсния под на вана. Отзад беше тъмно, но от време на време през металната решетка, отделяща предните седалки от останалата част на автомобила, проникваше проблясък светлина. Точно колкото да видя, че униформеният шофьор на колата и пътникът до него бяха облечени в черно.

По дяволите! Пулсът се качи в ушите ми, но не чувствах страх. Поне не и докато не забелязах Джуд, седящ изправен на една от седалките — с вързани ръце и запушена уста.

Макар от СОП да ми бяха вързали ръцете неясно по каква причина, най-вероятно, защото вече бях в безсъзнание, то поне не ми бяха запушили устата, за което им бях благодарна. Соковете от жлъчката ми се надигнаха, изгаряйки гърлото ми, и единственото по-лошо, което вече можеше да се случи, бе да се задавя от собственото си повръщане. Долових как притеснението в мен се разраства, за да стигне до бавен и постоянен припев, нашепващ: О, не! Не пак! Не мога още веднъж да ида там!.

Успокой се — заповядах си. — Така не си си от полза. Овладей се!

Не можех да накарам челюстта си да помръдне и от нея да излезе нещо, което да привлече вниманието на Джуд. Отне му малко време, докато забележи, че въобще се бях събудила, а когато това стана, тялото му подскочи от изненада. Пробва да махне плата от устата си с рамо, но напразно. Поклатих глава. Ако щяхме да вършим нещо, трябваше да е на тихо. Страхът на Джуд бе като живо същество, което се рееше над раменете му — черно и буреносно. Той започна да се тресе неистово, размята глава, напъвайки се отчаяно да поеме въздух с дробовете си.

Получава пристъп на паника. Мисълта ми бе глуха и непоколебима, но бях изненадана от решимостта, която успя да влее във вените ми.

— Всичко е наред — прошепнах аз, надявайки се, че мъжете отпред няма да ме чуят благодарение на бърборенето на радиото. — Джуд, погледни ме! Трябва да се успокоиш.

Той клатеше глава и съумявах да разчета мислите му толкова ясно, сякаш бях проникнала в нея. Не мога. Не и тук. Не сега. О, боже! Боже…

— Аз съм тук с теб — казах и преместих коленете си близо до гърдите си. Беше болезнено, но поне успях да прекарам ръцете си около краката си и сега вече, макар и завързани, бяха пред мен. — Поеми си дълбоко дъх през носа. — Помолих го аз. — Издишай. Ти си наред. Ще се оправим. Нужно е само да се успокоиш.

И това трябваше да стане час по-скоро. Умът ми кръжеше, пробвайки се да се сети къде е най-близкият лагер? В северната част на щата Ню Йорк? Дали пък нямаше някакъв в Делауеър, наблизо до изоставен фермерски град? И къде бяхме сега?

Гледах Джуд право в очите.

— Успокой се! — наставлявах го аз. — Искам от теб да се фокусираш. Трябва да спреш колата. Нали помниш Саратога?

Ако трябваше да кажа само едно хубаво нещо за методите на тренировка в Лигата, то беше, че инструкторите бяха особено творчески настроени. Те сякаш имаха свръхестествени способности да отгатват в какви ситуации можем да се озовем, включително и практическо бягство, почти идентично с нашия настоящ сценарий. В тази симулация Вида, Джуд и аз все едно бяхме на Операция в Саратога и бяхме взети за заложници. Вида и аз бяхме успели да излезем от вана, но завършихме мъртви — убити по време на бягството. Инструктор Фиоре ни бе обяснил всичко, което трябваше да сме направили, което включваше и участието на Джуд в нещо друго, освен в треперенето отзад в колата.

Видях го как пое дълбоко въздух и кимна.

Когато бях пътувала със Зу, най-голямото препятствие, което се налагаше тя да прескача, беше контролирането на заложбите й на Жълта. През по-голямата част от пътуването ни тя бе носила гумени ръкавици, за да не окаже влияние върху електрониката или самата кола, но два пъти бяхме станали свидетели на това как изгуби контрол, когато бе без тях и нищо не блокираше зареденото й докосване. Джуд, от друга страна, беше трениран. Той бе имал предимството да бъде край други Жълти, които не бяха възразили да му помогнат. Макар и да тичаше със скорост, която бе десет пъти по-голяма от тази на хората около него, той съумяваше да контролира способностите си. Сценката на протеста беше първият път, когато го бях видяла да се подхлъзва. При това по такъв мащабен, ужасен начин.

Той затвори очи, а аз застанах на колене и се постарах да се задържа.

Усетих огромното набъбване на електричеството, почувствах как премина през косъмчетата на ръцете ми. Пращеше в ушите ми и затопли въздуха, докато не го нажежи до бяло.

Това бе прекалено много за акумулатора на колата, която дори не потрепна, преди да спре. Все едно се бе ударила в невидима стена. От силата на спирането бях захвърлена към предната решетка, а двамата от отряд Пси извикаха объркани.

Но не го бях премислила добре. Колите по Източното крайбрежие бяха рядкост, предвид нечовешките цени на бензина и разходите за поддръжка. Просто бях предположила, че когато ванът спре, освен нас нямаше да има друг на пътя и щях да се справя някак си с тези от СОП — един по един.

Видях прииждането на бели фарове в същия момент, в който го забелязаха и двамата войници. Силата на удара от страна на камиона прищипа предната част на вана и ни запрати във вихрено и диво въртене. Въздушните възглавници експлодираха с миризма, напомняща горене. Ударих се в седалката срещу тази на Джуд, който пък падна на пода.

Ванът се изправи на десните си гуми и за части от секундата бях убедена, че ще започнем да се въртим и това ще е краят на историята. За щастие, автомобилът отново падна на четирите си гуми. Над съскането на димящия двигател и ругатните, които бълваше единият от СОП, чух как гумите на камиона свистят, докато той се плъзга в опит да спре.

— … Флауърс! Флауърс!

Разклатих глава, мъчейки се да изчистя двойното си зрение и същевременно опипвах пода в търсене на Джуд. Не спрях, докато не попаднах на хърбавия му, топъл глезен и усетих как той потръпва в отговор. Жив! Беше прекалено тъмно, за да видя дали е цял.

— Флауърс! По дяволите!

Ако тези не бяха от Специалния отряд Пси, можех и да съжаля за това, което им бяхме причинили. Един от мъжете в униформа — досетих се, че се казва Флауърс — се бе свлякъл напред в седалката си, а спуканата въздушна възглавница пред него бе опръскана с кръв.

— Мамка му! — Шофьорът удряше по волана и опипваше смачканото табло, докато пръстите му не стигнаха до радиото. Но Джуд вече си бе свършил работата. Всякаква електроника в рамките на петнайсет метра бе изпържена. Мъжът продължаваше да се пробва да го включи и повтаряше:

— Тук Морено. Чувате ли ме?

Агентът от СОП май се сети за протокола, защото се пресегна и отвори вратата, изскачайки в снега. Налагаше се да ни провери и да види дали сме наред.

Аз бях готова за него.

Когато се гмурнах над тялото на Джуд, краката ми трепереха като крайниците на жребче. Стигнах до вратата преди войника. В едната му ръка бе пистолетът, но другата трябваше да е свободна, за да отвори задната врата. Белезниците ми хванаха врата му в примка, а лицето му попадна между ръцете ми, преди дори да успее да издаде възклицание на изненада.

Войник Морено беше толкова разтърсен, че мозъкът му не оказа никаква съпротива. Поех контрол над него спокойно, лесно и без какъвто и да е намек за болка в ума ми.

— Свали… белезниците ни! — заповядах му аз. Изчаках го да се пресегне и да го направи, преди да изтръгна пистолета от ръката му. Джуд издаде блажен стон, когато металният захват го освободи. — Обърни се и тръгни пеш обратно към Бостън. Не спирай, докато не стигнеш до река Чарлз. Ясно ли е? — Пръстът ми се уви около спусъка на пистолета.

— Тръгни пеш обратно към Бостън — повтори той. — Не спирай, докато не стигнеш до река Чарлз.

Почувствах как Джуд се олюлява зад гърба ми, но задържах черния пистолет насочен към главата на агента, докато той се отдалечаваше и изчезваше в нощта и вихрещите се облаци сняг. Ръцете ми започнаха да треперят както от мразовития студ, така и от стреса да се задържа изправена.

Шофьорът на камиона не бързаше. Все пак се появи на прозореца от страната си и се облегна на него.

— Всички наред ли са? Обадих се за помощ.

Дадох знак на Джуд да остане на място. Агентът от СОП все още се виждаше въпреки тъмната си униформа и непрогледния път. Продължаваше да се отдалечава надолу по шосето. Шофьорът на камиона веднага го забеляза. Броях стъпките му, когато се затича, за да го достигне.

— Ей! Къде си тръгнал? Ей?

След като го зърна, Джуд махна белезниците от трескавите си ръце. Те изтракаха, щом паднаха на земята. Шофьорът на камиона се завъртя на пети, но аз вече бях готова за него и го чаках с насочен пистолет и нетрепващи ръце.

Лицето на шофьора изцяло пребледня изпод брадата му. За един момент двамата просто се взирахме един в друг, а снегът се диплеше в твърдата му коса. Якето му бе на яркочервени карета, които наподобяваха тези от плетената шапка, нахлупена възможно най-ниско над ушите му. Бавно… той вдигна ръце във въздуха.

— Деца — поде с пресеклив глас. — О, боже мой, вие, деца, да не сте…

Ръката на Джуд ме хвана здрава за рамото.

— Руу… — започна той несигурно.

— Изчезвай — казах, посочвайки към пистолета в ръцете си.

— Ама… най-близкият град е на километри оттук — видях как шофьорът се успокои. Сега, когато шокът бе попреминал, ръцете му се отпуснаха обратно край тялото. Очевидно смяташе, че не съм способна или няма да искам да го застрелям, ако се стигнеше до това. Не знаех дали да съм яростна, или благодарна. — Къде ще отидете? Искате ли да ви хвърля до някъде? Нямам много храна, но… поне ще е топло и…

Вероятно шофьорът си мислеше, че така изглежда мил. Поне Джуд определено го възприемаше така. Едва го удържах за якето, за да му попреча да не се хвърли извън вана, за да прегърне мъжа в изблик на сълзлива благодарност.

Или пък шофьорът просто с радост щеше да прибере по десет хиляди долара на глава, които щяха да му дадат, ако ни предадеше.

— Казах ти да изчезваш! — повторих, махайки предпазителя на пистолета. — Тръгвай!

Почувствах как той сякаш искаше да каже нещо друго, но думите останаха заклещени в гърлото му. Поклати глава веднъж, два пъти и ми кимна едва доловимо. Джуд запротестира приглушено, като изпъна ръка в посока към него, все едно така щеше да го принуди да спре. Шофьорът се обърна бавно и още по-бавно пое в обратната посока.

— Защо постъпи така? — извика Джуд. — Той просто се опитваше да помогне.

Тънкият леден слой върху пътя изхрущя, когато скочих долу и се върнах в състояние на пълна бдителност. Нямах време за обяснения, не и когато нуждата да бягаме припяваше във вените ми. Нощта бе дълга, а купчините сняг в гъстата гора около нас — недокоснати. Щеше да се наложи да се движим бързо и да прикриваме следите си.

— Ще си помагаме — казах му и го поведох в тъмнината.

Далечните точици на фаровете долу върху шосето не помагаха за отпускането на хватката на студа, който бе вкопчил пръсти в гърдите ми, докато бягахме. Продължавах да се надявам, че ще попаднем на кола, която бихме могли да използваме, но всяка от тези, които бяха изоставени в тази отсечка на пътя, или беше с мъртъв акумулатор или без бензин. След петминутно щурмуване през снега до колене в близката гора, вървейки покрай ръба на нещо, което си представях като магистралата за Масачузетс, най-после стигнахме до знака за разклона към Нютън, Масачузетс, и до още един, обясняващ как до Провидънс, Роуд Айланд, остават седемдесет и два километра.

Ето какво знаех за щата Роуд Айланд: намираше се южно от Масачузетс. Следователно щяхме да тръгнем към Провидънс. И оттам щях да търся знак за Хартфорд — единствения град, който познавах в Кънектикът, а после — за Ню Джърси. И така, благодарение на образованието си до четвърти клас, щях да сляза по Източното крайбрежие, поне докато не откриех някаква карта или кола.

— Чакай… — изпъшка Джуд, задъхвайки се да си поеме въздух. — Почакай. Чакай. Чакай.

— Трябва да се придвижваме по-бързо — предупредих го аз. Досега го влачех зад себе си, но ако се налагаше, щях и да го нося.

— Ей! — той отпусна тялото си и падна на колене. Изненадана от неочакваната му реакция, за малко да изгубя баланс.

— Хайде де! — сопнах се аз. — Ставай!

— Не! — извика той. — Не и докато не ми кажеш къде отиваме! Бартън сигурно ни търси цяла нощ.

Магистралата бе обрамчена от всички страни с хълмове и падини от гъсто наредени дървета, но въпреки това пак бяхме доста на открито. Всеки път, когато преминаващ камион ни окъпеше в бялата си светлина, се стягах наново.

Поех дълбоко въздух.

— В теб ли е паникбутонът ти? — попитах. — Джуд… погледни ме! В теб ли е още?

— Защо? — попита ме той, опипвайки джобовете на панталоните си. — Мисля, че да. Но…

— Хвърли го!

Дебелите му вежди се бяха сключили, а носът му бе зачервен и течеше от студа. Той използва свободната си ръка, за да го избърше с палтото си.

— Руби, какво става? Моля те, кажи ми!

— Хвърли го! — повторих аз. — Няма да се връщаме в Ел Ей. Поне засега.

— Какво? — Джуд прозвуча като малко объркано дете. — Ама ти сериозно ли? Ние… ги напускаме ли?

— Някой ден евентуално ще се върнем — успокоих го аз, — но преди това имаме да завършим друга специална Операция. А сега трябва да продължим да вървим, за да не ни намерят.

— Кой ти я възложи? — попита Джуд. — Кейт ли?

— Агент Стюарт.

Джуд не изглеждаше особено убеден, но за момента поне го изправих обратно на краката му.

— Трябва да възстановя информация от един от неговите източници — обясних, като се опитвах да придам на мисията възможно най-мистериозен и опасен вид. И се получи. Нервният му поглед бе заменен от такъв, изпълнен с интерес. Долавях и леко, набъбващо вълнение. — Въпросът е от жизнено естество за Лигата, но не можех да кажа на Бартън истинската причина за изчезването ни. Трябваше да измисля начин, чрез който да си подсигуря отсъствието на Роб, когато се завърнем.

— Трябваше да ми се довериш! — възмути се Джуд. — От самото начало. Аз щях да се справя.

— Това е класифицирана информация. Засекретена Операция — добавих аз. — При това опасна.

— Тогава защо, по дяволите, ме взе с теб? — попита той.

— Защото, ако сега се върнеш при тях, те ще те убият точно като Блейк.

Почувствах се засрамена — усещането се промъкна зад мен и ме хвана за гърлото. Бях го отвела със себе си, без да му дам право на избор, а после омекотих истината, за да го накарам да приеме реалността възможно най-лесно. Не бях ли намразила Кейт именно за това, че постъпи по абсолютно същия начин с мен? Дали пък тя не се бе нуждаела отчаяно от моето съгласие, така както сега аз търсех това на Джуд?

Той отново се забави и ме погледна, сякаш никога не ме беше виждал.

— Бил съм прав — прошепна той. — Затова е избрал именно мен. Прав съм бил!

— Да — признах аз. — Беше.

Джуд кимна, мърдайки челюстта си напред и назад, опитвайки се най-после да изкара думите оттам. Най-накрая бръкна в якето си и извади познатия черен бутон, който захвърли настрани.

— И без това не работеше — промърмори и се издърпа от захвата ми. — Нали изпържих колата и всичко в нея…

Вярно бе. Разбира се. Проследяващите устройства в дрехите му също не функционираха.

— Добре — каза той, ала този път с по-уверен глас. Това беше онзи Джуд, на когото разчитах, онзи, който смяташе, че всички Операции са точно толкова готини, колкото тези във видеоигрите, на които играеха с Блейк и Нико.

Пресегнах се и изтръсках снега от косата и раменете му.

— Ще трябва да изпълняваш точно каквото казвам, ясно ли е? Ще изчезнем напълно от мрежата и никой не бива да знае къде сме. Нито Кейт, нито Вида или пък Нико. Ако ни намерят и ни върнат, ще ни отнемат всякакъв шанс, който имаме, за да завършим успешно тази Операция и да превърнем отново Лигата в безопасно място.

Обясних му цялата задача максимално бързо и просто. Всичко — от това за къде сме се запътили в момента до планираното от Роб и приятелчетата му. Дадох му и частица от истината: как бях пътувала известно време с Лиъм, но се бяхме разделили, преди Кейт да ме върне и аз да загубя следите му.

Наистина ли щеше да е ужасно да му стоваря цялата истина? Бях изненадана, че част от мен беше изкушена просто да поговори за тези няколко последни ценни мигове в тайната квартира. Това просто… нямаше никакъв смисъл. Да усложня всичко, като му разкрия момента на сбогуването. Исках само аз да живея в него, да мисля за него и да мечтая за него. И ако трябва да сме честни, за да успеем в мисията, имах нужда Джуд да вярва безпрекословно в мен — повече откогато и да било досега. Ако му кажех какво съм сторила с Лиъм, от тук нататък всеки поглед, който той щеше да ми хвърли, щеше да е обладан от страха дали нямаше да извърша същото и с него. Ако въобще се престрашеше да ме погледне…

Това бе хлапето, което бе седяло до мен по време на всяко хранене, когато половината от Лигата бяха прекалено ужасени дори да ме погледнат в очите. Той дори не трепваше, когато го докосвах. Чакаше ме винаги да се прибера от Операция, за да е сигурен, че съм в безопасност. Колкото и досадно да ми бе изглеждало това тогава, никога не се бях замисляла над въпроса какво щеше да е, ако изведнъж го загубех. Него.

Джуд изслуша всичко с нетипично за него спокойствие. Въобще не реагира, когато му казах какво имаше на флашката, която бе останала в Лиъм. Първоначално реших, че е престанал да ми обръща внимание, но накрая той кимна и каза просто:

— Добре.

— Какво не е наред? — попитах го аз. Напълно осъзнавах колко глупав беше този въпрос. Какво беше наред? — Ти добре ли си? Нищо не си си ударил, изкълчил или счупил, нали?

— Ооо, ъъ, не. Перфектно съм. Поне съм още цял — той почука по челото си. — Просто се чудех…

— За какво? — прекъснах го аз.

— За преди. Искам да кажа преди… — Той се обърна и ме погледна. — В твоя лагер налагало ли ти се е често да се сблъскваш с отряд Пси? Просто… държа се толкова спокойно. Не ме разбирай погрешно, когато се запали и премина на Изчезвай!, беше доста епично, но като цяло ти въобще не изглеждаше изплашена.

Веждите ми се повдигнаха.

— Мислиш си, че не ме е било страх?

— И мен не ме беше страх! — добави бързо Джуд. — Просто изведнъж се замислих за периода отпреди да дойдеш в Щаба…

— Да не се опитваш да разбереш какво точно съм правила, преди Кейт да ме доведе?

— Ами, да — отвърна той. — Всички се чудехме. Имаше слухове, ама човек доста трудно можеше да повярва в тях.

— Сериозно?

— Сериозно. — Щом видя, че разпитът му беше като еднопосочна улица, водеща към Мълченград, САЩ, промени предмета на разговора непохватно, така както само той умееше. — Вярваш ли, че учените наистина са открили какво го е причинило? — попита Джуд. — Идиопатичното тинтири-минтири?

— Остра младежка идиопатична невродегенерация — услужливо го уведомих. Или казано по-просто, причината, поради която мнозинството от нас умряха, а останалите се превърнаха в изроди. Как въобще бе успял да забрави какво означава това съкращение.

— Добре, както и да е — отвърна той. — Боже, представяш ли си какво би могла да направи Лигата с това?

Можех да доловя надеждата, прокрадваща се в гласа му, и усетих как сърцето ми малко се пропука. Как да му кажа, че щеше да е истинско чудо, ако въобще успеехме да намерим Лиъм, да не говорим за това флашката да е все още в него.

— Аз много мисля за тези неща — призна си той. — А ти? Има много неща, които не разбирам, а Кейт и другите не ми дават никаква информация, която да ми помогне, но е готино да си представяш, че мозъците ни са мутирали някак си. Искам да кажа, че щеше да е още по-забавно, ако знаехме как и защо се е случило това, но и така си е интересно.

Аз размишлявах много по този въпрос по време на престоя си в Търмънд, когато нямаше нищо друго особено, върху което да фокусирам собственото си нещастие. Прекарвах безброй дни в наблюдаване на долната част на леглото на Сам, чудейки се как и защо ни се бе случило това. Защо някои от нас бяха Зелени, други — Оранжеви, а трети — мъртви. Но почти от момента, в който Кейт ме изкара навън, се насилих да престана да разсъждавам върху въпроса. Имаше доста по-важни неща, върху които да се съсредоточа — като например да оцелея. Да не ме хванат отново. Лиъм, Дунди и Зу.

— Знам, че е тъпо, но се опитвам да наредя целия пъзел. Понякога наистина вярвам, че е причинено от вирус, а друг път… Искам да кажа, как може да е вирус или болест, ако почти не се е разпространил извън Щатите? — чудеше се Джуд. — И каква е разликата между нас и онези, другите деца, които са умрели?

Много правилни наблюдения. Всичките — разсейващи.

— Дай да не изпреварваме събитията. Първо трябва да открием брата на Коул.

Джуд кимна.

— Леле, това ще е доста… странно. Говоря за срещата с него. Спомням си, когато той изчезна. Никой дори не забелязал, че го няма, докато в края на симулацията не преброили хората.

Погледнах към него.

— Ти си познавал Лиъм?

Той надзърна към мен и видях как кехлибарените му очи леко се разшириха.

— О, не. Не го познавах лично. Бях чувал за него. Той тренираше в Щаба в Джорджия, а пък аз и Вида винаги сме били в Ел Ей. Но заради Лиъм преместиха всички тренировки на деца Пси в Калифорния. Предполагам, че когато всички са под земята, шансът някой да изчезне доста намалява.

Ама, да. Разбира се. Лиъм нямаше как да е в Калифорния. Изненадах се колко по-добре ме накара да се почувствам мисълта, че не му се бе налагало да живее в тази усойна дупка под земята.

— Лиъм ли е един от тези, които издирваш в Пси мрежата всяка седмица? — попита Джуд. — Нико веднъж ми спомена. И другите ли ще потърсим?

Усетих как търпението ми се пропука като ледената коричка на снега, през която преминавахме с хрущене. Но и, честно казано, тази вечер то нямаше никакъв шанс.

— Това не ти влиза в работата! — изсъсках. — Ти дори нямаше да си тук, ако не бе нагазил в такива дълбоки лайна!

— Знам го, ясно ли е? Знам! — заяви Джуд, вдигайки ръце. — Ти не ни харесваш, не харесваш Лигата, не искаш да бъдеш Водач, не искаш да приказваш за себе си или за Кейт, или пък за тренировките, или за любимата си храна, да не говорим пък за твоето семейство и приятели. Супер. Прекрасно! Чакай! Какво правиш?

Бях си помислила, че съм си ги представила, докато вървяхме — просто далечни, неразпознаваеми форми. Но докато слизахме надолу по билото на следващия хълм, горите изведнъж се отдръпнаха назад, за да разкрият малка, тясна квартална уличка.

Дочух как Джуд се подхлъзна и спря на ръба на заледената улица в момента, в който съзря, че тези къщи са със светнати лампи, че пред гаражите имаше коли, а зад пердетата се движеха хора, готови да отбележат завършека на поредната сряда.

Един мъж със стар камион се опитваше да изрине снега от улицата, борейки се с дебелия килим пред себе си. Избутах Джуд обратно зад себе си, с поглед, вперен в къщата директно срещу нас — от другата страна на улицата. Смътна идея си проправяше път през мъглата от изтощението ми. Видях малък сребрист седан, паркиран на алеята пред една къща, но по-важното бе, че бях забелязала размазано очертание през малкото прозорче на входната врата.

Веднага щом снегоринът мина, някаква жена излезе навън и се обърна да заключи вратата зад себе си. Косата й бе пепеляворуса, но на общия фон се открояваха сребристи кичури. Тя надничаше измежду изумруденозелена плетена шапка и черното палто, в което бе облечена. Видях част от роклята й, докато закопчаваше палтото си над нея. Кройката и цветът отговаряха на нещо, което би облякла сервитьорка в крайпътен ресторант.

Докато ходеше, тя въртеше ключовете из пръстите си, наблюдавайки нощното небе, както и падащия от него сняг, обгръщащ я като леки дихания. Изчаквах да доловя звука бип-бип от отключването на вратите, преди да помръдна.

— Хайде — подканих Джуд, хващайки го за ръката.

Жената ни чу, когато наближихме. Гърбът й се скова от паника, щом забеляза лицето ми зад нейното — и двете отразени в тъмния прозорец на колата й. Видях как страхът изгони объркването от очите й и се възползвах от възможността, за да вмъкна едната си студена ръка нагоре в ръкава на платото й — към откритата топла плът. Тя носеше аромата на ананаси и слънце, а умът й бе също толкова ярък. Докосването беше кратко. Така се налагаше. Толкова беше бързо, че дори не усетих обичайния прилив на спомени. Дори не бях сигурна дали имам контрол над нея, докато тя не премигна бавно и не ме погледна със стъклените си очи.

— Качвай се в колата — казах на Джуд, надзъртайки над рамото си. Той стоеше с отворена уста. — Имаме си шофьор.

Плюсовете от това да принудиш някого да те кара бяха двояки — тя не можеше да подаде оплакване, че колата й е открадната, нито пък да съобщи регистрационния номер, а дори още по-хубавото беше, че можеше да плаща пътните такси и да спомага да ни пропускат през охранителните постове на Националната гвардия или полицията, изградени на границата на всеки град. След като премислих нещата, я заставих да ни отведе до най-близкия транспортен център. В един перфектен свят Амтрак и множеството им железопътни линии все още щяха да съществуват, но икономическата криза успя да се погрижи да изложи на показ всичките им недостатъци и те издържаха само година, преди напълно да рухнат. Сега правителството имаше две електрички, които сновяха всеки ден нагоре и надолу до основните градове на Източното крайбрежие. Преди всичко придвижваха агенти от Националната гвардия, от Специален отряд Пси или сенатори. Наричаха го Експреса на елита, а цената на билетите бе в пълно съответствие с името му.

Качването на влака щеше да е много по-рисково, отколкото карането на кола, но някак не можех да се отърся от кошмарното видение как на всеки петнайсет километра спираме, за да източваме бензин. Това щеше да изяде всеки ценен час, от който се нуждаехме. Бе възможно да извадим късмет и да се качим в почти празен влак — поне в рамките на няколко града. Ако започнеше да става твърде опасно или пък влакът започнеше да се препълва с нежелани очи, винаги можехме да се ометем по-рано. Измислила бях начин, чрез който да изчезнем.

— Пусни радиото, моля — казах аз. — На някой от новинарските канали.

Джуд и аз се бяхме свили зад двете предни седалки, заемахме празното пространство между тях и задните седалки. Малко бе трудно да стоя по този начин и все пак да се налага да се пресягам, за да я докосвам и да поддържам връзката. Поех дълбоко въздух, издърпвайки бавно ръката си, но все още се фокусирах върху блестящата свързваща линия между умовете ни. Може пък Кланси точно така да бе успял да достигне до способността си да не се нуждае от физически контакт, за да установи мисловна връзка с определен човек — като я е отпускал по малко повече всеки път.

Жената се подчини, а тонколоните зад главата ми оживяха с мелодията на запомняща се рекламна песничка. Невероятно! Все още рекламираха препарати за басейни, независимо от това, че голяма част от американците бяха загубили домовете си.

Тя превърташе каналите, като пропускаше музиката и статичния шум, докато накрая не стигна до монотонния глас на някакъв мъж.

— … срещата на върха, наречена Единство, ще се проведе на неутрална земя в Остин, Тексас. Губернаторът на щата, който наскоро отхвърли обвинения в подкрепа на Федералната коалиция в Калифорния, ще бъде модератор на разговорите между няколко високопоставени членове на щаба на президента Грей и Коалицията, за да се види дали може да бъде постигнато единство между двете противостоящи правителства, спомагащо за завършването до Коледа на строежа на нов Капитолий във Вашингтон, окръг Колумбия. Ето какво каза президентът Грей за това събитие от историческа значимост.

Гласът се промени рязко от строгия тон на репортера до копринения, мелодичен глас на президента.

— След близо десетилетие на трагедии и страдания изразявам искрената си надежда, че този път ще можем да се разберем и да започнем да правим малки стъпки към обединението. По време на срещата на върха моите съветници ще представят няколко програми за икономическо стимулиране, включително такива за възраждане на строителната индустрия и завръщането на американците по домовете им, които е твърдо възможно да са загубили по време на икономическото бедствие от последните няколко години.

Бедствие. Да бе…

— Смяташ ли, че Грей най-после ще се откаже от президентския си пост, ако се съгласят на условията му? — попита Джуд.

Поклатих глава. Не познавах лично Грей, но знаех сина му Кланси. И ако той приличаше поне малко на баща си, то Грей определено имаше друг мотив, за да иска провеждането на тази среща на върха. Последното нещо, което би си пожелал, щеше да е загубата на власт.

Кланси. Ощипах се по горната част на носа си, принуждавайки тази мисъл да изчезне.

Най-близката гара на Амтрак се оказа тази в Провидънс, щата Роуд Айланд — огромна сграда от бетон, която може и да е била красива, преди върху нея да оставят отпечатъка си времето и художниците на графити. Погледнах часовника, който бе вграден в самотното лице на кулата й, но той или не работеше, или вече четвърта минута стоеше на 11:32, ако се съдеше по часовника в колата. На близкия паркинг имаше няколко автомобила, но поне три дузини хора се изсипаха от градския автобус, който се закотви с тътен на платното за спиране.

Докоснах рамото на жената и с изненада усетих как тя подскочи. Умът й вече беше много тих и млечнобял като небето навън.

— Имаме нужда да ни купиш билети за влака до Северна Каролина, колкото се може по-близо до Уилмингтън. Разбираш ли?

Отпуснатата плът на бузите й лекичко потрепна, когато тя кимна и разкопча колана си. Джуд и аз я наблюдавахме, докато се клатушкаше върху току-що навалялия сняг и се отправяше към автоматичните врати. Ако това сработеше…

— Защо ще ходим с влака? — попита Джуд. — Това няма ли да е опасно?

— Заслужава си — отвърнах аз. — Ако трябва да караме и да спираме за бензин, ще ни отнеме двойно повече време.

Махнах плетената шапка от главата си и му я хвърлих заедно с дебелия бял шал, който бях увила около врата си. Веднъж да седнем във влака, щях да го покрия с якето си, но дотогава… трябваше да намерим някой тъмен ъгъл.

Жената се върна по-бързо от очакваното. Вървеше с очи, забодени в земята, а в ръцете си стискаше нещо бяло. Тя отвори шофьорската врата и се намести на седалката, пропускайки струя смразяващ въздух.

— Благодаря ви — казах аз, когато тя ми подаде билетите. А после, след като и Джуд вече бе слязъл, добавих: — Много съжалявам за това.

Докато вървяхме към гарата, надзърнах само веднъж обратно към колата. Бях й казала да изчака две минути и после да се върне у дома си. Много бе вероятно уморените ми очи или пък вихрещият се сняг помежду ни да ми играеха номера, но се заклевам, че когато прозорецът й бе осветен от преминаваща кола, съзрях по бузите й проблясък от сълзи.

Тя ни бе взела билети до Файетвил, Северна Каролина, което можеше да се намира и от другата страна на щата спрямо Уилмингтън. Нямах никаква представа. А още по-лошото беше, че часът на тръгване на влака бе обявен за 7:45 сутринта. Имахме прекалено много време за убиване и прекалено голяма възможност да бъдем разкрити.

Вътрешността на гарата въобще не беше така пищна, както фасадата й. Имаше прекалено много бетон, за да може дори да се нарече красива. Намерих една пейка в ъгъла, гледаща към стена от изключени от тока аркадни игри, застопорихме се там и не помръднахме. За каквото и да е. Нощните влакове идваха и си отиваха. Зад нас се чуваше тътрене на крака, таблото за пристигащи и заминаващи тракаше, въртеше се и издаваше всякакви различни звуци.

Бях уморена и гладна. Край касата все още имаше отворена количка за кафе — единственото нещо, което стоеше между продавачите на билети и съня. Но пък нямах пари, а и не бях достатъчно отчаяна, за да използвам способностите си върху горкото момче, което бе принудено да се грижи за нея.

Джуд дремеше на рамото ми. От време на време говорителят превземаше колоните с информация за часа на заминаване или закъсненията на влаковете. Но периодите на тишина между тях като че ли нарастваха с всеки нов час, който посрещахме, чакайки. Започвах да съжалявам за взетото решение все повече и повече. Някъде около четири часа, точно когато се намирах на ръба на изтощението, бях обзета от съмнения. Дали когато стигнехме там — чудех се аз, — Лиъм все още щеше да е в Северна Каролина? Когато му се налагаше, той бе доста находчив. Докато ние стояхме тук или пък пътувахме, за да се доберем до него, той можеше да е изминал голямо разстояние.

На паркинга бях видяла доста коли. Вероятно умното решение включваше задигането на някоя от тях, като щяхме да се опитаме да избягваме будките за събиране на такси и пропускателните пунктове на Националната гвардия, изградени около по-големите градове. Не. Защото това щеше също да означава да бъдем забелязани от хилядите магистрални камери, които бяха инсталирани от правителството именно с цел да търсят деца като нас.

Вниманието ми не бе приковано от свистенето при отварянето на плъзгащите се врати, а от тежките стъпки. От време на време малки групи хора влизаха и излизаха от гарата, но имаше и голям брой бездомници, на които бе разрешено да преспят през нощта в отопляваното пространство, стига да заемеха някой ъгъл, а не пейка. Ала това тук звучеше като доста чифтове крака… гумените подметки на обувките им скърцаха при досега с плочките. С периферното си зрение мернах как продавачът на билети се поизправи.

Нуждаех се само от бегъл поглед през рамо, за да потвърдя усещането си. Черни униформи.

Сграбчих Джуд и го издърпах долу на пода, оставяйки пейката между нас и дузината униформени от СОП, които се събираха в центъра на гарата.

— По дяволите! — шепнеше Джуд. — Боже! Боже господи!

Сложих ръка на рамото му, придържайки го по-здраво до мен. Знаех какво си мисли — същите въпроси просветваха и из моя ум. Как ни откриха? Откъде знаеха, че ще сме тук. Как да се изплъзнем?

Във всеки случай отговорът на последния не беше да се шашкаме и паникьосваме. В един от онези редки, краткотрайни моменти, в които бях благодарна за уроците, преподадени ми в Лигата, си поех дълбоко въздух, успокоих се и започнах да преценявам ситуацията.

Имаше единайсет униформени агенти на отряда, които изпонасядаха по пейките до една от вратите, водещи към автобусите. Сред тях имаше две жени, които станаха да проверят мониторите. Косите им бяха прилежно сплетени и сресани назад. Мъжете пък изглеждаха току-що подстригани. По-важното бе, че в краката им бяха сложени единайсет камуфлажни мешки. Нямаше оръжия.

Някакъв мъж от центъра на групата се изправи и се изсмя силно, докато крачеше към автоматите за храна. Другите се запровикваха след него с поръчките си за чипс, дъвки или бисквити. Те не претърсваха района, не разпитваха и младежа, който продаваше билети. Бяха в униформа, но не бяха на работа.

— Това са нови попълнения — обясних на Джуд. — Хей, гледай към мен. Не към тях! Явно ще се качат на някой автобус, за да стигнат до местоназначението си. Не търсят нас. Трябва просто да си намерим някое тихо местенце, на което да поседим, докато дойде влакът ни. Нали?

Обърнах се с гръб към войниците и започнах да оглеждам нашата част от залата, мъчейки се да открия някоя врата, която не е заключена, или пък коридор, който досега не бях забелязала. Почти не усетих как Джуд се скова отново край мен, но почувствах, когато подръпна плитката ми, извръщайки главата ми обратно към плъзгащите се врати, за да видя как Вида въвежда Бартън и останалите от Екип Бета в сградата. Всички бяха с нормални цивилни дрехи. Наблюдаваха агентите от СОП, които като че ли въобще не ги забелязаха.

Какво прави тя тук? Какво прави който и да било от тях тук? Просто нямаше начин… Никакъв начин да ни бяха проследили…

— Боже мой! Боже мой! Божичко! — прошепна Джуд, вкопчвайки се в мен. Поне беше наясно каква бе опасността от това да ни върнат обратно в Щаба. Не се налагаше да му обяснявам отново, че Вида не е тук, за да ни помага. Огледах се трескаво от аркадните игри през гишетата на Амтрак до близката женска тоалетна. Това бе в пъти по-зле от всичко, което дори аз самата можех да си представя. Една част от мен просто искаше да седне и да се отдаде на непреодолимото желание да избухне в плач.

Не си направих труда да разясня плана на Джуд, който вследствие на онова, което току-що бе видял, изглеждаше също на ръба на сълзите. План всъщност нямаше. Издърпах го, буквално го довлачих със себе си в малката тоалетна.

Отворих вратата с рамо и тя изскърца. В чакалнята нямаше прозорци или вентилационни шахти, по които да се покатерим, за да стигнем навън. Имаше една тоалетна, една мивка и никакъв друг път, освен този, по който бяхме проникнали в нея. Протегнах се и изключих светлината, преди да залостя ключалката. Едва секунда по-късно вратата изтрака, тъй като някой я дръпна силно.

Седнах долу на пода и притиснах крака към гърдите си, опитвайки се да регулирам дишането си. Джуд се строполи до мен. Допрях пръст към устните си.

Не можехме вечно да се крием тук. Някой най-вероятно щеше да се усети, че тоалетната не бива да е заключена, и щеше да дойде с ключ. Затова започнах да броя… отброих четири минути наум. Спирах и започвах отново всеки път, когато чуех нечии ботуши да трополят наблизо.

— Хайде — прошепнах, принуждавайки Джуд да се изправи на крака. — Ще ни се наложи да тичаме.

Не изминахме и метър.

Вида се оттласна от срещуположната на нас стена, на която се бе облегнала, а веждите й се вдигнаха заедно с пистолета в ръката й.

— Здравейте, приятелчета — каза мило тя. — Липсвах ли ви?