Александра Бракен
Неизчезваща (31)

Трийсета глава

Светлините и машините в кабинета на Албан оживяха с експлозия от шум и напрежение. Станах, скачайки от пода, още преди радиото да се включи и да изпълни стаята с възторженото хорово изпълнение на O Come, All Ye Faithful. Вдигнах ръка пред очите си в неуспешен опит да блокирам светлината, докато се препъвах към ъгъла на офиса. Очите ми сълзяха и не можех да видя нищо от станциите на радиото, затова започнах да удрям и да ги въртя, докато най-после звукът се намали до поносимо ниво. След Белия шум дори и най-малкото дращене по вратата щеше да прозвучи като гръм. В продължение на една дълга, ужасяваща минута се насилвах да застана на място и да се приспособя наново към света на светлината — докато Кланси не издаде лек стон и не започна да разклаща глава.

А пък аз осъзнах, че прозорчето, в което все още можех да го контролирам, постоянно намаляваше.

Стрелбата навън бе избледняла до някой друг единичен куршум, изстрелван от време на време на горния етаж. Бе малко рисковано да приемам, че вече бяха прочистили този етаж от изменилите агенти, но здравият разум бе преодолял страха ми. Очакваше се, че повечето от агентите са били на ниво едно — дремещи по спалните си, — когато Коул и другите бяха влезли в сградата. Само малцина като Джарвин патрулираха.

Щях да съм бърза. Ако коридорът бе чист, щях да се втурна надолу, за да потърся другите — след като се погрижех за това. Да се убедя, че Лиъм и Дунди са защитени заедно с Джуд и Вида, скътани в обезопасената барикадирана спалня. Просто не можех да го оставя тук — не и при положение че ключалките вече не работеха.

Обвих с ръце гръдния кош на Кланси изотзад и се опитах да си осигуря добър захват върху него, като междувременно успях да му откъсна едно от златистите копчета на палтото.

— Ти си… — изпъшках аз, усещайки как шевовете отзад на гърба ми ме подръпват — официално най-голямата ми болка в задника…

Наложи се да го пусна, за да избутам бюрото наново встрани. Направих още една крачка навън, поемайки дълбоко въздух, за да се успокоя при вида на телата на Джарвин и другите агенти, но коридорът бе пуст. Докато го влачех навън, ми мина кратката мисъл да го издърпам в Лазарета, но виждах как там вътре зад пердетата мърдат фигури и не бях сигурна дали исках да заложа, че те бяха от отбора на Коул. По протежение на коридора имаше няколко врати, повечето от които водеха към стаи, които така и не ми бяха разрешили да зърна. Но имаше един шкаф, който бе отворен, а намиращата се вътре стойка за оръжия вече бе разграбена, откривайки по този начин достатъчно място, в което да се набута едно човешко тяло.

Тъкмо бях навряла Кланси в тясното пространство, когато разпознах името си, извикано така, че да може да се чуе от цялата база.

Завъртях се рязко, търсейки източника. И ето че изведнъж се появи Кейт — тя се втурна навън от Лазарета и издърпа ремъка на пушката от рамото си. Свали черната маска за ски от лицето си и я остави да падне зад нея. Аз бях в ръцете й, в нейната топлина… преди да успея да се настроя за удара. Когато се облегнах в нея, през мен премина облекчение, каквото не бях очаквала да почувствам.

— Какво правиш? — попита ме тя.

Все още бях толкова шокирана от външния й вид, че чистосърдечно си признах истината.

— Заключвам Кланси Грей в шкафа.

Тя се дръпна рязко назад и погледна надолу към проснатото в краката ни тяло. И Кейт, за пръв път в живота си, не ме попита дали искам да поговорим за това как се чувствам. Нямаше нужда да й обяснявам защо не можем да го оставим в Лазарета или в една от стаите, от които той можеше да избяга. Тя знаеше какъв е и колко струваше.

— Добре. Ще ида да взема ключовете.

— Кейт? — казах аз, хващайки я за ръката. — Свърши ли?

Тя се усмихна.

— Свърши още преди десет минути.

— Вярно ли? — в ушите ми гласът ми звучеше като на малко дете. Усещах се като на пет години, точно както се бях почувствала, когато веднъж се бях загубила в мола и внезапно се бях натъкнала на ръката на баща ми, след като трескаво го бях търсила. Знаех, че е глупаво да плача, но изтощението ме бе докарало до точката на пречупване, а непредвидимото и неочаквано освобождаване на страх и болка ме избута дори след нея.

Кейт пристъпи към мен, прихващайки лицето ми между ръцете си. Това бе като да се взираш в пълна луна, която се издигаше и прорязваше нощта.

— Знаех си, че можеш да се справиш с това.

Затворих очи и ги стиснах, а зад клепачите ми се появи бяла палатка. Там бе Мейсън, който поемаше последния си дъх. Миризмата на вдървения кожен намордник. Роб, който крещеше и крещеше, и крещеше… Исках да й кажа всичко, да го излея върху нея и тя да поеме частично смазващата му тежест. Бе ми предлагала това толкова много пъти и всеки път я бях отхвърляла и й се бях противопоставяла. Дори и сега усетих как същата тази съпротива се обвива около гръдния ми кош, опитвайки се да защити слабия мускул, който биеше вътре.

— Беше ужасно — прошепнах аз.

Тя изтри една самотна сълза от бузата ми.

— Но ти бе по-силна.

Поклатих глава.

— Не бях… Аз бях…

Как можеше да го изразя така, че да ме разбере?

— Джуд и Вида ми разказаха напълно различни неща.

Отворих очи, претърсвайки лицето й за знак на лъжа.

— Те добре ли са?

— Прекрасно са — обеща ми тя. — Притесняваха се за теб. Ще те заведа горе при тях, но първо мисля, че трябва да се погрижим за малкия ни проблем. — Тя кимна към Кланси. — Нали?

— Да — потвърдих аз, поемайки си дълбок, потръпващ дъх. — Добре.

Екипът на Коул и Кейт бе преместил децата в атриума. Бяха затворили вратите, блокирайки по този начин гледката към постоянния приток на тела, които се взимаха от спалните помещения и се носеха долу в Лазарета. Това бяха агентите, които бяха свалили Албан — всичките до един. Част от мен смяташе, че е глупаво да се опитват да ни попречат да видим това, ала друга част им бе благодарна.

Поех си въздух, мъчейки се да се освободя от напрежението в раменете си, и се пресегнах към вратата.

Бяха избутали повечето маси към външния край на стаята, а центъра бяха оставили за походни легла. Медицинският персонал се грижеше за някои от децата и агентите, които имаха натъртвания и ожулвания. Изглеждаше безумно да пренебрегват напълно оборудвания Лазарет в полза на влаченето на марли и антисептични средства тук, горе. Поне докато не си припомних, че същото болнично крило в момента функционираше като импровизирана морга…

— Всички ли са мъртви? — попитах тихо. В допълнение към двайсет и няколкото деца от Лигата, които се бяха скупчили в центъра на стаята, ядейки за закуска каквото бяха успели да открият в склада към кухнята, имаше около четирийсет агенти, които образуваха кръг по периметъра на залата — разположени в тъмнеещи черни групи. Но това бяха лицата, които очаквах да видя: агенти, които бяха отговорни за отряда Пси, инструктори, онези, които ни гледаха с тъжни и бленуващи очи, когато си мислеха, че не ги наблюдаваме.

— Тези, които не искаха да се предадат — внимателно каза Кейт.

Значи, всичките?

— Знам, че най-вероятно сте си мислили, че всички са срещу вас, но имаше няколко агенти, които бяха заслепени от убийството на Албан и останаха тук само защото бе прекалено късно да си тръгнат без възмездието на Джарвин. Те не се противопоставиха, когато влязохме в спалните помещения, и бяха свободни да си идат, ако не желаеха да участват в това.

Очите ми не спряха да обхождат стаята, докато не ги откриха всичките. Дунди и Лиъм стояха пред един от телевизорите с гръб към мен и наблюдаваха новинарски репортаж пред някаква бяла сграда с купол. Джуд и Вида бяха до тях, свити на пода пред Нико, който изглеждаше така, сякаш полагаше неимоверни усилия да се свие на топка и да изчезне завинаги.

Кейт проследи погледа ми.

— Ще говорим за това по-късно.

— За какво ще си приказвате? — дочу се провлечен говор зад нас. Усетих как една тежка ръка падна върху рамото ми. — Възможно ли е да е за моята малка особа?

Опитах се да се освободя, но той ме задържа, рошейки и без това вече ужасяващо изглеждащата ми коса. Не можах да се спра и потръпнах, когато долових миризмата на огън от него. Червен.

Пси.

Невъзможно.

Просто бе… Потърках чело с горната част на ръката си. Той бе толкова овладян, докато Мейсън се разпадаше отвътре. И не искам да кажа, че Коул не бе смущаващ. Беше. По начин, който те разоръжаваше и те оставяше объркан. Просто всеки друг Червен, когото бях срещала в Търмънд, се държеше като животно, което бе затворено в клетката на собствената си кожа. Те отказваха да срещнат нечии други очи. Разхождаха се с празни погледи и си мисля, че слушаха някакъв глас в ума си, който останалите от нас не можеха да доловят. От време на време се връщаха в себе си и лицата им биваха помрачавани от някакъв глад. Можеше да ги хванеш как зяпат някое друго дете с малки, усукани усмивки, които поръбваха ъглите на устните им… и тогава се разбираше — знаеше се — какво следва натам.

Но Коул не само се беше запазил нормален, но и бе преуспял.

Червен.

Двамата си размениха поглед над главата ми.

— Той ми спомена, че вече ти се е… доверил. Знаеш много важна тайна.

Не отвърнах нищо, но не защото не можех да измисля отговор, а защото не можех да избера един от хилядите въпроси, които се надигаха на вълни в мозъка ми. В крайна сметка се обърнах към него, спирайки се на:

— От колко време знаеш?

— Откакто станах на дванайсет — каза ми той. — Разцъфтях късно, за разлика от вас. Щях да умра от ужас. Мама и Хари все си мислеха, че тайно се занимавам с кибрити и запалки, а нещата ги горя, за да привлека внимание. Това не е нещо, за което говориш, освен ако не искаш да свършиш на някой автобус към някой скапан лагер, нали?

— Защо не си казал на Лий? — попитах пак. — Защо мълчиш пред него?

Очите на Коул се присвиха.

— Имам си причини, като нито една от тях не ти влиза в работата. Даде ми дума, че няма да…

— Няма — казах аз, намразвайки го заради това. Още едно нещо, което да крия от Лиъм. Още една лъжа. — Аз просто… Как въобще е възможно това? Ти си прекалено голям. Има ли… други като теб?

Не бе чудно, че Албан толкова го ценеше. Пси дете, което можеше да се движи сред възрастни, без да бъде разкрито — просто защото бе пропуснало предполагаемата възраст на изключване.

Кейт се огледа настрани, за да е сигурна, че наоколо няма подслушващи уши.

— Далеч, далеч, далеч по-малко. Няколко стотици възрастови разсейки. Но сега не е времето да обсъждаме това. Имаме много по-големи проблеми.

— Като говорим за това — Коул сниши глас и се наведе надолу, — не можа ли да споменеш, че Девойка-в-беда-номер-две е хлапето на президента?

— Дай да видим колко думи ще успеем да извадим от теб, след като ти объркам мозъка.

— Приема се — той погледна към Кейт. — Той ще ни създаде ли проблем?

— Той е в шкаф Б-2 — каза тя и повдигна вежди в нещо, което на мен ми се стори като предизвикателство.

— Добре, добре — намеси се той. — Първо това, другото… после. Там нали нямаше останали оръжия?

Не знам кой изглеждаше по-раздразнен от предположението му — Кейт или аз.

Коул все още се усмихваше самодоволно, когато попита:

— Значи, докара ни голямата награда заедно с досадното ми малко братче?

Опипах джобовете си, търсейки дребния пластмасов правоъгълник. Подадох им го, ставайки изведнъж особено нетърпелива някой друг, освен мен да поеме тежестта му поне за няколко минути. Коул надзърна към Кейт.

— Цялата е твоя. Все още тръгваш след малко, нали?

— След минута. Трябва да кажа на децата си къде отивам.

— Защото няма да знаят какво да правят със себе си, без мамчето да виси над тях и да се суети на всеки две секунди?

При тази реплика наистина се издърпах от него, усещайки как нервите ми подскочиха опасно високо. Коул вдигна ръце и заотстъпва с крачка назад.

— Поеми една шега, съкровище! Усмихни се! Днес е хубав ден, забрави ли? Убедителна победа.

— Къде отиваш? — попитах Кейт.

— Навън с няколко агенти, за да се помъчим да открием транспорт за всички ни.

— Но…

— Ще се върна до няколко часа. Обещавам. Предполагам, че се досещаш, че… вероятно не е особено правилно да останем тук след всичко това.

— Къде отиваме? — попитах аз. — Канзас? Или Джорджия?

— Руу!

Впечатляващо беше, че бяхме успели да се задържим тук толкова дълго, преди радарът на Джуд да започне да ни засича. Той се изправи на крака, запромъква се през застаналите помежду ни агенти и едва не се спъна в група деца, които просто се опитваха да седят, да ядат и да не избухват в сълзи. С периферното си зрение мернах как Лиъм и Дунди се обръщат, но те изчезнаха бързо, тъй като единственото нещо, което се застопори в света ми, бе Джуд, който преметна дългите си ръце около мен.

— Така ме изплаши! — каза той.

Аз също го прегърнах. Моят едночленен комитет по посрещането.

— И аз се притеснявах за вас — признах аз. — Нещо случи ли се?

Той поклати глава, а къдриците му се разхвърчаха.

— Откри ли го? Нали ти казах, че е наред — Вида сложи ръка на рамото му и се опита да го отскубне със сила. — Джудит! Пусни!

Кейт се засмя и го потупа по гърба.

— Ела. Трябва да кажа нещо на двама ви с Нико.

Това бе достатъчно, за да накара Джуд малко да ме поотпусне.

— Той все още не е проговорил. Не мога да го принудя да изрече и дума. Все едно се е изключил.

Помахах му лекичко, докато тя отвеждаше него и Вида обратно към Нико.

— А! — измънка Коул. Усетих как се стегна и си оправи стойката, която премина от небрежна и леко прегърбена в изпънати рамене. Събран. Дори лицето му сякаш загрубя. Той се отблъсна от стената, на която се бе облегнал, и мина покрай мен без нито дума. Хвърли ми само предупредителен поглед през рамо.

А с по-малко и от него удостои Лиъм, който дори и на същото не бе способен, докато се разминаваха и поемаха в противоположни посоки. Срещнах очите на Дунди и изражението там бе достатъчно, за да ми обясни, че скоро щеше да последва разяснение.

Жив, жив, жив, жив, пееше сърцето ми. Оставих отровния спомен, който Кланси ми бе показал, да прокърви, докато в гърдите ми не остана нищо, освен жужащ блясък. Той ми спря дъха. Жив. Мръсотията по лицата им не бе нищо. Раната на брадичката на Лиъм, която се бе отворила наново, не беше нищо. Пукнатината върху едното от стъклата на Дунди не беше нищо.

Те бяха всичко.

И двамата застанаха пред мен с ръце, скръстени пред гърдите. И на лицата на двамата се наблюдаваше едно и също неодобрение.

— Вие, момчета, наред ли сте? — попитах аз, след като те очевидно не смятаха да казват нищо.

— А ти? — изстреля Лиъм обратно. — Какво си мислеше, като тръгна така, и то сама след него?

Настръхнах от тона му.

— Мислех си, че той неслучайно се остави да го доведем тук, и се оказах права — пресегнах се към джоба си и извадих една от снимките от скритите сгънати документи. Дунди погледна с леко отвращение изцапаната хартия, която му подадох.

— Тази кръв нали в един момент не е била в тялото ти?

Притиснах я към гърдите му, принуждавайки го да я вземе.

— Проследих го до кабинета на Албан. Ето това търсеше.

Лиъм се наведе напред, за да види. Очевидно при тях нямаше същия умствен блокаж, който се бе проявил при мен. Очите им просветнаха, когато я разпознаха. Челюстта на Дунди даже направо увисна.

— Той търси нея — казах аз. — Тези снимки бяха в една папка заедно с онова, което предполагам, че е изследвала. Не знам дали той си е мислел, че тя е тук, или пък е смятал, че Албан може да има някаква информация, но…

Коул се качи върху масата в центъра на стаята и плесна два пъти с ръце. След което ги постави около устата си.

— Моля за вашето внимание!

В тона му имаше някаква официалност, която звучеше неестествено. Очевидно, че със закачливите усмивки и вбесяващото дразнене бе приключил за тази сутрин. Агент Стюарт нямаше време за него.

— Добре. Ще гледам да съм бърз — агентите и децата в стаята се местеха, прииждаха към походните легла и масите, за да могат да застанат пред него. — Това, което се случи тук… приключи. Вие се справихте със задачите си прекрасно. И макар да ми се иска да мога да ви кажа, че те всъщност в края на краищата нямаше да приведат плана си в действие, допускам, че всички знаем, че това ще е една лъжа.

Лиъм се премести и се облегна на стената, заемайки абсолютно същата поза, в която бе брат му преди няколко минути. Той задържа очите си върху мен, очевидно очаквайки нещо.

— Вижте, не си падам по красивите речи. Не смятам и да ви лъжа, защото вас цял живот ви лъжат и е крайно време това да спре. Ето какво трябва да знаете — той прочисти гърлото си. — Когато Албан започна всичко това, той искаше просто да изложи истината за ОМИН и Грей да си признае грешката с лагерите. Повече от всичко желаеше тази държава да стане такава, каквато е била преди — страна, с която се гордееше и на която се радваше да служи. Независимо от гадостта, в която се превърна накрая, „Детската лига“ бе негова мечта. Той искаше този живот отново. Но аз смятам, че повече не можем да се върнем назад.

Приближих се до Дунди, за да мога да виждам по-добре. Останалите деца зяпаха като омагьосани. И защо да не бяха? Усещането бе същото като по време на всички онези пъти, в които бях слушала Лиъм да говори за освобождаването на лагерите. Страстта зад думите им подкопаваше всяко съмнение, което те твърдяха, че имат в способността си да се изразяват. Те се оставяха да горят, когато мнозинството от нас дори се страхуваше да бъде затоплено от огъня.

Той е един от нас, помислих си. Другите нямаха идея, но въпреки това чувстваха, че всичко е наред, че бе редно той да поеме отговорност.

Лиъм се присмя и завъртя очи. Дунди и аз се спогледахме и се зачудих дали той усещаше също така и разочарованието, което Лиъм изпращаше към нас — вълна след вълна.

— Сега за нас има само два пътя — напред или никъде. Ние всички, които се завърнахме днес, напускаме това място и оставяме това име назад. Още не знам какви ще бъдем или дали въобще ще имаме друго име, но сме наясно какво ще направим. Ще разберем какво всъщност причини ОМИН, ще разобличим всеки отговорен за това и ще извадим тези деца от тези помийни ями на страдание. Ние напускаме. Отиваме обратно в ранчото — в този момент там има агенти, които го подготвят. Искаме всички вие да дойдете. Искаме да сте готови да се биете. Нуждаем се от вас!

Кейт се изправи от мястото, на което седеше при другите, и ми махна, преди да излезе през вратата от противоположната страна на стаята. Вида, Джуд и Нико не я видяха как излиза. Те кимаха, оставяйки обещанията на Коул да ги пометат и запратят в опияняващия приток от възможности. Долавях как той затрептява и в мен. Нямаше съветници, които да му вкарват думи в устата, нямаше заключени шкафове с папки, нямаше тъмни коридори. Това бе честно. Истинско.

— Какво е това ранчо? — прошепна Дунди.

— Това е старият временен Щаб на Лигата, близо до Сакраменто — обясних му аз. — Пуснали са кепенците там, когато са довършили този.

— Ние се нуждаем от вас! — повтори Коул, а очите му се отклониха към нас. — Но изборът е изцяло ваш.

Срещнах погледа му и се постарах да не завъртя очи, когато ми намигна. Знаеше, че ме има.

Същото осъзна и Лиъм.

Той се отблъсна от стената, но се остави да го хвана за якето, докато минаваше край мен. Раменете му се тресяха от всяко дълбоко, дрезгаво вдишване, което поемеше. След като няколко дни бе възстановявал силата си, Лиъм отново изглеждаше така, сякаш бе на крачка от припадък. Кожата му бе пепелива, а очите му горяха, докато се взираше в мен.

— Кажи ми, че ще тръгнеш днес с нас — прошепна той. — С Дунди и мен. Знам, че си прекалено умна, за да се вържеш на тези простотии. Аз те познавам.

Той видя отговора в лицето ми. Ръцете му хванаха китките ми и ги изблъскаха настрани.

Точно преди да стигне до вратата, Лиъм се обърна и каза с пресипнал глас:

— Тогава вече просто нямам какво да ти кажа.

Коул изчезна след словото си, измърморвайки нещо от рода на отивам да го проверя, и то без да дава излишни обяснения какво или кой беше въпросното то. Мина ми през ума да го проследя, за да съм сигурна, че то не беше Кланси Грей, но не бях убедена, че можех да стана от масата, дори и да се бях опитала. Ние, петимата — Джуд, Вида, Дунди, Нико и аз — бяхме заели една от кръглите маси близо до един телевизор, най-вече за да останем настрани от агентите, които се опитваха да затворят сградата и да вземат всичко, от което биха могли да имат нужда.

Един час бе минал. Повече от достатъчно време, за да може Джуд да попита: Кейт върна ли се вече?, а аз да започна да се притеснявам за Лиъм. Усещах обаче, че колкото по-дълго стоях тук, толкова по-тежки ставаха крайниците ми, докато накрая не постъпих като Нико от другата страна на масата и подложих глава на ръцете си, за да намаля по този начин тежестта в раменете ми.

— Тя каза, че ще отнеме известно време — обясни му Вида, проверявайки отново часа върху стария си Разговорник. — Ние сме седемдесет души. Това са много колела за подсигуряване.

— Предаваме на живо от сградата на Капитолия на щата Тексас, където президентът Грей и представители на Федералната коалиция ще открият Срещата на върха Единство след по-малко от петнайсет минути…

Джуд се пресегна, за да усили звука. Цяла сутрин той бе олицетворение на спокойствието. Нито веднъж не започна да хленчи колко е гладен или уморен. От цялата ни тъжна група той бе единственият, който в действителност внимаваше за случващото се на екрана. Нико се бе оттеглил толкова навътре в себе си, че беше като изпаднал в летаргия. Дунди постоянно гледаше ту часовника на китката си, ту вратата.

Предаването на живо на мирната среща на върха в навечерието на Коледа бе започнало преди петнайсет минути — в девет часа тексаско време. Имаше най-вече общи планове на публиката, при това на много малка част от нея. Когато операторът погрешка се спря на група протестиращи с техните лозунги, всичките от които, естествено, се държаха възможно най-далеч от сградата, предаването изведнъж прекъсна.

Коул се намърда на мястото между Джуд и мен, почти избутвайки хлапето от пейката.

— Ей, съкровище! Трябваш ми за една секунда!

Обърнах се и зарових лице още по-надълбоко в ръцете си.

— Не може ли да почака?

— Той е буден и много сърдит. Бих оценил малко напътствия по въпроса как да го доближа. А и смятам, че си единственият човек, който би могъл да ми каже, ако той се опита да ми размекне мозъка.

— Хората вече знаят какъв е той? — попита Дунди изненадан. — Ти ли им съобщи?

— Албан знаеше — обясни Коул. — Той е виждал как Кланси влияе на един от агентите от тайните служби по време на едно от спиранията при прес обиколката му, след като е напуснал лагера.

При тези думи се изправих.

Ако Албан вече знаеше какъв е Кланси и какво можеше да прави, първата бележка на Лилиан Грей можеше да се разглежда по съвсем друг начин. Ако ще се пробвам да го спася, трябва да изляза от обсега му. Лилиан може и да бе разбрала още преди президента Грей, че синът им ползваше способностите си, за да влияе на хората около себе си.

Нещата най-после започваха да придобиват смисъл и за мен. Албан бе видял Кланси да прави това точно преди да напусне, за да се включи в Лигата. Той бе излязъл от обсега на Кланси, както би казала Лилиан. Ако тя бе помолила мъжа си или когото и да е от съветниците му за помощ по изчезването си, Кланси е щял да има достъп до тази информация. Това очевидно е бил план на пълно отчаяние.

— Тогава защо, по дяволите, не е предприел нищо по въпроса — дочу се гласът на Лиъм зад нас. Линиите на лицето му се задълбочиха успоредно на намръщването му. — Това можеше да сложи край на цялата измислица за лагерите.

Коул врътна очи.

— И как е щял да го докаже? Хлапето бе като дух. Ние му пускахме примамки, за да видим дали ще дойде по желание, но той така и не го направи.

— Защото няма нужда от вас — каза Нико с дрезгав глас. — Той няма нужда от никого от нас. Сам се грижи за себе си.

Отворих уста, за да обясня теорията си, но Лиъм ме прекъсна.

— Ти не следва ли да помагаш на другите да разчистват това място? — попита остро той. И се взря точно там, където Коул бе поставил ръка върху рамото ми.

Беше пълна лудост да ги гледаш как стоят един до друг по този начин — с почти идентични изражения на гняв върху почти идентичните си лица.

— Чувствай се свободен да напуснеш по всяко време, Лий — каза Коул и го отпрати с махване на ръката. — Никой не те задържа тук. Казах ти как да намериш мама и Хари, така че действай. Иди при тях и се скрий. Бих искал да съм там, когато им обясняваш как почти си успял да прецакаш цяла група деца, тъй като си твърде глупав, за да обръщаш внимание на това какво правиш и къде ходиш. След като им разкажеш, разбира се, за случилото се при опита ти за бягство от лагера.

Долових как Вида изруга тихо и стовари ръката си върху тази на Дунди, за да му попречи да се намеси. Нямаше обаче кой да спре мен.

— Престани! — избухнах аз. — Чуй се само…

— Ти… — силна руменина изби по врата на Лиъм, който видимо се бореше, за да запази изражението си спокойно. — Нямаш идея…

— О, да не вземеш и да се разревеш! — каза Коул, след като се изправи. — Не ме ли изложи вече достатъчно? Просто… върви! Боже, махай се вече, след като толкова искаш да си тръгнеш. И стига си ми губил времето!

— Момчета… — гласът на Джуд бе писклив, а думата разсече въздуха. — Момчета!

— Моля ви се — опитах се и аз отново. — Просто…

Джуд се наведе над масата и ме хвана за ръката, обръщайки ме обратно в посока към телевизора.

— Млъквай и гледай!

Президентът Грей бе напуснал колата си и оглеждаше тълпата, докато вдигаше ръката си за добре отрепетиран поздрав. Косата му бе по-сива, отколкото си я спомнях отпреди няколко месеца. По-големи торбички обрамчваха тъмните му очи. Но въпреки всичко това бе лицето на Кланси — бегъл поглед към това, на което щеше да заприлича след трийсет-четирийсет години. И дори само заради това не ми се щеше да погледна встрани.

— Какво е… — започна Вида точно когато камерата се фокусира върху една дребна фигура с качулка, която си проправи път покрай красивата руса репортерка, прескачайки над полицейските заграждения.

Президентът бавно продължаваше по пътя си нагоре по чистите бели стъпала на Капитолия. Ръката му бе протегната към губернатора. Зад него полъхът развяваше и националното знаме, и това на щата Тексас. Той явно не забелязваше, че нещо не е наред, до момента, до който мъжете в костюми край него извадиха пистолети, а лицето на губернатора стана бяло като тебешир.

Полицейските офицери, които бяха наредени от всяка страна на стъпалата, бяха захвърлени във въздуха с такава сила, че се стовариха върху операторите и фотографите. Не му се бе наложило да ги докосне. Той просто разтвори ръцете си пред себе си — все едно дърпаше тежки завеси.

— Божичко! — каза Лиъм зад мен. — Това е дете!

Той бе слаб, целият в суха мускулна маса и почерняла кожа — като бегач, който бе прекарал лятото си на лекоатлетическата писта в гимназията. Косата му бе дълга, завързана с малък ластик, за да не пада в лицето му. Това му позволи да се прицели точно, след като извади малък пистолет от джобовете на суитшърта си и изстреля два куршума в гърдите на президента.

Телевизорите — всеки настроен на различен канал — избухнаха в същия този миг, като показваха сцената от всякакви възможни ъгли.

— Боже мой… Боже… — стенеше новинарката. Тя бе паднала на земята. Единственото, което виждахме, бе задната част на главата й, докато наблюдаваше как полицията и тайните служби се хвърлят върху детето, погребвайки го под море от униформи и палта. Тълпата зад нея крещеше. Камерата трепереше, когато се обърна, за да запечата бягството им от мястото на събитието. Всеки поглед бе ужасѐн. Всеки поглед разкриваше отвращение. И всички вече бяха обърнати от президента към детето, което току-що го бе убило.

— Вие ли направихте това? — изръмжа Лиъм, извръщайки се отново към брат си. — Вие ли наредихте на това хлапе да извърши това?

— Той не е от нас — отвърна му Вида. — Никога през живота си не съм виждала това лайно!

Коул се завъртя на пети и се гмурна стремително в тишината от изумление, царяща в атриума. Никой, освен него не мърдаше, а и аз нямах никаква идея накъде се е запътил. Вида грабна дистанционното и увеличи звука.

— Дами… Дами и господа… Моля ви… — новинарката бе все още на земята, опитвайки се да се защити от паническото бягство на публиката, която напускаше сцената. Картината се премести към ужасените лица на новинарите в студиото, но те се появиха само за миг, преди екранът да прещрака в черно и върху него да се появят следните удебелени думи.

СИСТЕМА ЗА УВЕДОМЯВАНЕ ПРИ СПЕШНИ СЛУЧАИ

ПРАВИТЕЛСТВОТО НА СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ ИЗДАДЕ НАСОКИ ЗА ДЕЙСТВИЕ ПРИ СПЕШНИ СЛУЧАИ

НЕ ИЗКЛЮЧВАЙТЕ ТЕЛЕВИЗОРА СИ

СЛЕДВА ВАЖНА ИНФОРМАЦИЯ

Но съобщението си остана на екраните, а единственото нещо, което последва, бяха тихите виещи звуци на системата за уведомяване при спешни случаи — същите, които бяхме чували хиляди пъти, докато бяха правили проби по телевизиите и радиата.

Някъде над нас се разнесе едно приглушено фрас. То бе почти недоловимо заради звука от паникьосаните гласове в атриума и гърмящите телевизионни екрани — два, три, четири, всичките стрелящи в бърза последователност, като пукащите фойерверки за Четвърти юли, които наблюдавахме вкъщи от задния си двор. Те бяха прекалено далеч, за да ни изплашат истински. За момент дори се зачудих дали и това не бяха фойерверки. Възможно ли бе хората да са наистина толкова глупави, че да празнуват очевидната смърт на президента Грей?

Всичко това бе отмито от съкрушителния шум от връхлитаща вода — не, по-скоро беше нещо като статичен шум. Прииждаща свирепа вълна от шум, пукане, чупене и съскане като от приближаващ се ураган.

След което всичко приключи с едно тихо, механично стенание — нещо, каквото животно би издало, докато поема последния си дъх. Светлините, телевизорите, климатиците — всичко се изключи, хвърляйки ни отново в същия непрогледен мрак, от който тъкмо се бяхме освободили.

Ако Джуд не ме държеше все още за ръката, нямаше и да успея да го хвана, когато той политна да падне на земята.

— Леле! — започнах аз.

Вида дойде незабавно при нас и ми помогна да го разположим на един стол.

— То… Нещо стана току-що… — Агентите около нас удряха, за да запалят светещи пръчици, успявайки по този начин да осветят залата. Успях да видя как ръцете му са свити в косата му. Изражението на лицето му бе замаяно. Приличаше на пиян. — Нещо лошо.

— Какво искаш да кажеш? — попитах, допускайки Дунди по-близо, за да го огледа.

Очите му бяха леко разфокусирани.

— Това бе голям… Голям взрив. Като внезапен пламък, който изчезна. Всичко е толкова тихо сега… Вече нищо не говори.

Обходих с очи стаята, търсейки останалите Жълти. Те бяха в абсолютно същото зашеметено състояние — отпуснати и неотзивчиви към опитите на другите деца да ги изправят на краката им. Можех да зърна лицата им благодарение на бледата, умираща светлина на светещите пръчици.

— Какво става? — чух да казва Дунди. — Още едно прекъсване на тока ли?

Изшътках му да мълчи, тъй като се опитвах да чуя как един агент пресъздаваше случилото се на Коул, докато вървяха обратно към нас.

— Резервният генератор все още работи. Нямаме мобилни или радио комуникации. Камерите към улицата са изключени. Бенет се опитва да ги пусне отново…

— Не се мъчете — каза спокойно Коул. — Те най-вероятно са изпържени.

Изпържени? Но това щеше да означава…

Бе прекалено голямо съвпадение токът ни да изчезне точно в този момент. Но това, което Коул намекваше, бе, че някой не бе бърникал по електромрежата на Лос Анджелис, а просто бе увредил всеки един електрически уред из целия град.

— Мислиш, че е бил някакъв вид електромагнитен пулс ли? — запита един друг агент.

— Смятам, че най-добре да си размърдаме задниците, преди да сме успели да разберем — Коул събра ръце пред уста и се опита да надвика паническото шепнене. — Добре. Знам, че сте тренирали това. Вземете нещо от тази стая, което можете да носите, и тръгвайте директно към изхода. Нищо друго. Придвижвайте се в ред. Задължителната евакуация започва сега!

Вида вдигна Джуд до себе си, оставяйки ме да издърпам Нико от стола му.

— Може да е просто поредно временно спиране на тока — запротестира един агент. — Не може да е в отговор на убийството. Най-добрият ни шанс е да слезем на ниво три и да изчакаме там.

— Ако това е нападение — допълни друг, — тогава най-безопасно за нас ще бъде да си останем тук!

— Най-безопасното място за нас е навън… оттук…

Чуха се три силни почуквания — все едно някой стоеше директно над нас и учтиво молеше да бъде допуснат вътре. Не знам защо го направих или дори въобще какъв си мислех, че е този шум, но избутах Нико към земята, а след малко усетих, че и Вида направи същото с Джуд край мен.

— Прикрийте се! — извика някой, но думите му изчезнаха сред нажежения до бяло изблик на светлина.

И тогава над главите ни заваля огън.