Александра Бракен
Неизчезваща (15)

Четиринайсета глава

Страничната врата на склада ни отведе на огромен паркинг. Морето от черно бе нашарено от няколко мрачно изглеждащи палатки, готови да се срутят под напора на събралите се върху тях джобове вода. Дървени палети образуваха нещо като плаваща платформа за всяка една от тях и ги свързваха в крив кръг. Веднага забелязах защо бяха нужни — защото ги издигаха на тези няколко ценни сантиметра над навъсената вода, която бе заляла всичко.

От тлеещите остатъци от огъня се носеше дим, който се смесваше с киселата миризма на застояла вода. Скръстих ръце пред гърдите си, усещайки как най-после ме напуска и последната частица гняв и отчаяние, обзели ме, след като бях загубила якето на Лиъм. В далечния ляв край на паркинга имаше две малки сиви сгради. От едната от тях се изнизваха Майкъл и другарчетата му, които се бяха натоварили с толкова хляб и чипс, колкото можеха да носят. По пътя си обратно към склада те се натъкнаха на Брет, когото започнаха да тупат по рамото, опитвайки се да го накарат да се присъедини към тях. Той обаче ги отпрати с жест и продължи покрай сградата, от която бяха изникнали, насочвайки се към следващата до нея, над чиято врата с червен спрей бе нарисуван знак Х. Ако се съдеше по катинара, оттук нито някой излизаше, нито пък влизаше.

Оливия изчака, докато ловците се гмурнат отново в склада, преди рязко да се обърне на пети и да ме хване за раменете.

— Боже мой! — каза тя, а гласът й трепереше неудържимо. — Не и вие! Той е…

— Какво се случи? — прошепнах аз. Дунди за секунда бе край нас, прикрепвайки едната от ръцете на Оливия върху рамото си. — Какво, по дяволите, става тук?

— Чакай, ама вие наистина ли се познавате? — извика Джуд. Дунди го издърпа рязко напред и го присъедини към групичката ни.

— След като напуснах Ийст Ривър… Ами аз бях… — В думите й се криеше огромна ярост. — С няколко от другите деца открихме една кола и стигнахме чак до Тенеси.

Кимнах и я изчаках да продължи.

— Естествено, колата се развали. А СОП ни следваха през цялото време, така че реално нямахме особен избор. Разделихме се и побягнахме. Аз поех към гората и там ме хвана един от ловните отряди на Беглеца.

— Ама нали Фенси бил Беглеца? — Джуд обви ръце около тялото си в напразен опит да се затопли. Вида го удари с лакът.

— Фенси ли? — попита стреснато Оливия.

— Така нарича Кланси — казах, въздъхвайки дълбоко.

Устните й бяха разкривени от едва доловима усмивка, набързо заменена от прилив на интензивна, тъмна болка. Ръката й отплава нагоре към врата й и се притисна към ключицата, все едно се стараеше да задържи нещо насила.

— Нали знаеш какво наистина се случи? — промълвих аз. — Наясно си, че той е бил отговорен?

Тя кимна.

— Първоначално не исках да повярвам, но в онази нощ, когато вие се опитахте да напуснете… Разбрах как бе успял да ни манипулира. Как ни контролираше. Системата ни за сигурност бе почти перфектна, а и ние винаги сме знаели, че Грей ще предпочете да остави Кланси на мира, отколкото да рискува да го изложи. Единственият начин, по който биха могли да ни открият, бе, ако някой им дадеше координатите или пък го провокираше, а единственият начин това да се случи беше… беше…

Тя движеше ръката си по протежение на гърлото си, пробвайки се да скрие започналото треперене.

Навремето в Ийст Ривър не бях особено близка с Оливия. Повечето от контактите ни се определяха от това дали Лиъм, или Кланси са наоколо. Ако те не бяха там, почти не се забелязвахме. Тя бе близка и с двамата, макар и по различен начин. Лиъм бе човек, с когото бе лесно да се работи, човек, който я предизвикваше да мисли за това какво биха могли да направят за лагера, вместо просто да чакат времето им в гората да мине. Но Кланси… Кланси беше човекът, когото тя бе искала да пази, да впечатли.

Както за всяко друго хлапе в лагера, той бе неин спасител. Нейното всичко.

— Фенси някак си му отива — каза тя накрая, издърпвайки се от хватката ми.

Проправяхме си внимателно път между палетите, следвайки очертания от тях маршрут.

— Когато ловната им дружинка ме откри, аз тръгнах с тях по желание само защото исках да стигна до Кланси — прошепна Оливия. — Дори не се замислих колко е странно, че той толкова бързо е успял да установи нов лагер или че въобще бе успял да се измъкне. Исках само да го питам защо ни причини това. Мисля, че бях готова и да го убия.

— Напълно очаквана реакция — успокои я Дунди. — А щеше да е още по-разбираема, ако го бе направила бавно — с много огън и ледокопи.

Неясно защо, но това не се стори особено забавно на Оливия.

— Представи си изненадата ми, когато застанах срещу този селяк — продължи тя. — Първото нещо, което той ми каза, бе, че единственият начин, по който бих могла да напусна племето му, щеше да е, ако те решат да изхвърлят тялото ми в реката.

Поклатих глава, опитвайки се да прогоня нервното жужене между ушите си и да се фокусирам върху настоящето, отколкото върху онова, което щях да направя на копелето.

— Каква е неговата история?

— На Нокс ли? — Оливия се огледа, но бяхме сами. — Не мога да разбера каква е истинската. Твърди, че преди няколко години избягал от попечителството на СОП и се крил в различни части на Нашвил до наводнението. Не знам как е успял да убеди първите деца да се присъединят тук, но мога да ти кажа, че мнозинството от нас не са се включили в племето по избор.

Дебелите вежди на Джуд бяха сбърчени.

— Защо толкова мрази другите цветове? Какво се е случило?

Оливия повдигна рамене.

— Кой знае? Никой не иска да рискува да си навлече гнева му, като попита. И без това към момента ни се налага да се борим за всяко късче храна.

— И на мен това ми бе странно. Изглежда, че той дори не се отнася толкова добре и със Сините тук — добавих аз. — Да не стоят тук, защото ги е страх.

Тя кимна към дърветата от другата страна на паркинга, отвъд палатките.

— Ако се опиташ да избягаш, ще се сблъскаш с патрула, който е разположил. А ако това стане, просто не се връщаш. Достатъчно зле е, че прибира всичко, което имаш, и те кара да си го изкараш наново, но ако не се трудиш достатъчно усилено или не се подмазваш както трябва, или пък не го забавляваш… те изпраща тук. Или те разменя.

— Разменя…?

Оливия бе толкова на ръба на сълзите, колкото никога преди не я бях виждала.

— Той… Така си набавя храна. Нали сте забелязали постовете около града? Войниците? Той им води децата, които смята за ненужни, и ги заменя за цигари и храна. Само че те искат все повече и повече деца, а му дават все по-малко неща като отплата. Учудвам се, че просто не са ни превзели, но вероятно той успява да поддържа местонахождението ни в тайна.

Мислих си, че тя трепери, докато не погледнах надолу към собствените си ръце.

Оливия захапа устната си.

— И разбира се… Разбира се, той откарва деца в Бялата палатка — онези, за които знае, че няма да липсват на никого. Наясно е, че не мога да сторя нищо против това, а и те самите не могат да окажат съпротива. Единствения път, когато се опитах, той взе две деца вместо едно.

— Ами онова хлапе… Брет? — попитах аз. — Той се застъпи за теб. Не би ли могла…

— Не става така — отвърна Оливия. — Той наистина е различен от Майкъл, но пък Майкъл е втори по ранг в командването. Брет от време на време ми носи разни неща за децата, но ако Майкъл го хване… той ще е следващият изчезнал.

Бялата палатка беше именно това — широка, разкривена палатка, покрита с бял мръсен навес, поставена настрани от другите. Вонята от нея ни достигна още преди да сме я видели. Оливия повдигна вързаната около врата си червена шарена кърпа, за да покрие устата си. Въздухът беше тежък, толкова напоен със смрадта на човешки отпадъци, че дишането се превръщаше в нещо почти невъзможно.

— Трябва да го вземеш и да изчезвате, докато все още имате шанс — говореше Оливия. — Докато приятелката ти е в склада, няма да можете да я спасите. Но ще можеш да вземеш поне него. Аз ще ти помогна. Заедно може и да успеете да се справите с патрула.

Ръката на Джуд се обви около горната част на моята.

— Всичко е наред — казах му аз. — Това не е възможно. Няма да я изоставим.

Той кимна, а лицето му бе изкривено от притеснение, когато се обърна назад, за да погледне към склада.

— Те ще я наранят ли?

Аз повдигнах едната си вежда.

— Доста повече се притеснявам от това, което тя би могла да им причини.

— Оливия? — извика нежно Дунди. — Добре ли си?

Тя се бе спряла точно пред палатката, а ръцете й мачкаха плата. Наклони глава напред и я облегна на плата.

— Той е… Съжалявам, опитах. Толкова много се постарах, но… — гласът й бе измъчен. — Аз съм единствената, която им помага. И той се опита известно време, но…

— Той… — повторих и усетих как сърцето ми притихна. — Кой?

Оливия примигна, а обърканото й изражение бе засенчено от белезите по лицето й.

— Ама вие…? Не сте ли тук заради Лиъм?

Не си спомням как я избутах, но помня ръцете си, които бяха побелели като плата на огромната палатка, и момента, в който те отметнаха стария чаршаф, служещ за врата. Вонята вътре се засили и бе примесена с ужасяващия мирис на мухъл и застояла вода. Мигнах, насилвайки очите си да се приспособят към малкото светлина. Докато навлизах, палетите под краката ми скърцаха и стенеха, а една от тях сякаш се пречупи.

Бяха толкова много — поне двайсет и пет деца в редици от всяка страна на палатката. Някои се бяха свили, легнали настрани, други се бяха оплели в тънките чаршафи около телата си.

И там, по средата на всички тях… бе Лиъм.

Бях лъгала преди.

Кейт. Другите. Себе си. Всеки ден. Всеки един ден.

Защото истината бе друга. Тя бе в мен и се опитваше да ме разпори, за да излезе навън — дърпаше краката ми към отдалечения ъгъл на палатката, искаше да се надигне като скимтене.

Съжалявах за стореното.

Зървайки лицето му сега, начина, по който напуканите и натъртените му ръце се превиваха леко около бледото жълто одеяло, с което бе завит, така силно съжалявах — толкова остро… болезнено, — че почувствах как започнах да се огъвам още преди да съм направила и крачка към него.

Месеци наред лицето му бе оживявало само на компютърни екрани, а намръщеното му изражение беше завинаги пленено във файловете. Бе заключено и в паметта ми, но знаех от опит как спомените успяват да се изкривят и избледнеят с минаването на времето. Проявих абсолютен егоизъм — така ужасен и нездрав, — но докато сърцето ми отброяваше три последователни удара, единственото, за което можех да мисля, бе, че трябваше да го запазя край себе си.

Липсваше ми. Липсваше ми. Липсваше ми. Боже мой! Толкова много ми липсваше!

В палатката около нас бе толкова спокойно и тихо. Погалих с пръст края на одеялото, чийто плат бе станал на топчета. Някой го бе съблякъл по сива фланелка с къси ръкави. Голите му крака стърчаха към мен — бледи, обагрени във възможно най-бледото синьо. Усетих как дъхът ми ме напусна само с един удар. Последния път, в който го бях видяла, лицето му бе нашарено от синини и рани благодарение на неуспешен опит за бягство от Ийст Ривър.

Но това беше лицето, което помнех — онова, което бях зърнала първия ден в микробуса, онова, по което не можеше да скрие и една своя мисъл… Очите ми шареха безцелно от широката му изразителна вежда до ръба на здравата му и небръсната челюст. Тази плътна долна устна, която сега бе напукана от студ. Косата му бе сплъстена, по-тъмна и по-дълга — дори и за него.

Въздухът, който изпълваше гръдния му кош, излезе под формата на ужасяващо хриптящо дрънчене. Протегнах се и се опитах да спра треперенето на ръката си, докато я полагах върху гърдите му. Исках да почувствам паузите между вдишванията му, да се уверя, че плиткото движение все пак съществуваше. Докосването беше съвсем слабо, но очите му се отвориха. Небесносиньото им бе придобило някаква стъклена същност и те горяха на фона на доста изцапаното му лице. След това пак се затвориха и можех да се закълна, че ъгълчетата на устните му се изкривиха в едва доловима усмивка.

Ако сърцето можеше да бъде разбито само веднъж, то тогава не бе възможно да се случи отново, ала ето че аз бях тук и той бе тук… и всичко бе толкова по-ужасно от онова, което можех да си представя.

— Лий — казах, притискайки за пореден път ръката си към гърдите му, но сега някак по-доловимо. С другата погалих бузата му. Именно от това се притеснявах. Не, тя не беше червена от хапещия студ. Той целият гореше на пипане. — Лиъм… отвори очи.

— Ето… — измънка той, размърдвайки се под завивките си — … готово. Можеш ли… Ключовете са… Оставих ги. Те са…

Готово. Стегнах се, но не помръднах ръката си.

— Лий — повторих отново аз, — чуваш ли ме? Разбираш ли какво ти казвам?

Очите му се отвориха с трептене.

— Искам само да…

Палетата изпука при клякането на Дунди до мен.

— Ей, приятелче! — каза той, а дъхът му заседна в гърлото му, когато се протегна, за да сложи ръката си върху челото на Лиъм. — Ама и ти си се забъркал в една каша, идиотче такова.

Очите на Лиъм се прехвърлиха на него. Напрежението върху лицето му сякаш се разнесе и бе заменено от глупашко щастливо изражение.

— Дунденце?

— Да, да. Разкарай този тъпашки поглед от лицето си — настоя Дунди, въпреки че самият той имаше същия върху собственото си.

Веждата на Лиъм се набръчка.

— Какво…? Ама ти нали…? Вашите?

Дунди погледна към мен.

— Би ли ми помогнала да го изправя?

Всеки от нас пое по една от ръцете му и издърпахме отпуснатото му тяло, докато го вдигнем. Главата на Лиъм увисна назад и попадна в онази извивка между рамото и врата ми. Пръстите ми докосваха леко очертанията на ребрата му, усещайки костите му. Той бе толкова слаб. Притисках пръсти към прешлените на гръбначния му стълб и влагах цялото си старание в това да не се разрева.

Дунди долепи ухо към раменете на Лиъм.

— Поеми дълбоко въздух и го издишай.

Дясната ръка на Лиъм изпляска по лицето на приятеля му в опит да го погали малко тромаво, но с толкова обич.

— И аз те обичам…

— Дишай — повтори Дунди. — Дълго и дълбоко.

Не бе нито дълго, нито дълбоко, но видях как белият му дъх излиза.

Дунди седна назад, оправи очилата си и ми направи знак да му помогна да го върнем в легнало положение. Стори ми се, че го чух да измънква: Сега?, но Дунди ме избута да не му преча, когато хвана китката му и започна да му мери пулса.

— От колко време е така? — попита Дунди.

За пръв път съумях да отделя поглед от лицето на Лиъм. Оливия се въртеше зад нас. Лицето й бе на петна от белезите и смразяващия студ. Джуд стоеше като замръзнал на входа, устата му бе отворена, а погледът му изразяваше всеобхватен и пълен ужас.

— Хванаха го преди седмица и половина. Той вече явно си носеше този вирус, от който така и не успя да се възстанови — обясни Оливия с леко треперещ глас. — Веднага разбрах, че нещо не е наред. Питах го постоянно за вас, а той изглеждаше толкова объркан. Вирусът предизвика температура, а тя премина в… това.

— Какво му е? — попита Джуд. — Той защо се държи така?

Като че ли, за да отговори на въпроса, Лиъм изведнъж се изкриви настрани, а лицето му се сбръчка от усилието, което му костваше кашлицата. Дълбока, влажна кашлица, която го разтресе целия и го остави жаден за въздух. Държах едната си ръка на стомаха му, успокоена от бавния пулс, който все пак усещах. Боже, това лице. Очите ми отново и отново се връщаха към него.

— Мисля, че има пневмония — заключи Дунди. — Не мога да съм сигурен, но ми изглежда много вероятно. И ако трябва да гадая, смятам, че и останалите деца тук са я развили. — Той се изправи на несигурните си крака. — С какво ги лекуваш?

От момента, в който бяхме влезли в палатката, шокът и ужасът от вида на Лиъм бяха достатъчни, за да ме накарат да забравя гнева си. Но суровата действителност се сгъстяваше около мен и усещах как топлината в гърдите ми расте, събирайки се, набъбвайки, завихряйки се, докато накрая имах чувството, че следващият дъх, който ще издишам, ще е примесен с огън.

Думите на Оливия се изливаха една след друга.

— Нищо. Няма нищо. Трябва да се моля за храна. Заобиколени сме от вода, даже по-скоро се давим в нея, а те не ми дават дори и късче от прясната храна!

— Спокойно! — казах й аз. — Недей, Лив. Убедена съм, че правиш всичко възможно. — Имаш ли нещо в колата? — Обърнах се с поглед към Дунди.

— Нищо достатъчно силно за това — отвърна той. — Като начало трябва да ги заведем на топло и сухо и да ги хидратираме.

Оливия все още клатеше глава.

— Опитвах няколко пъти, но той не е съгласен болните да се преместят в склада. Повечето от тях не са Сини, а и се влошиха просто защото отказва да им даде работа, а ако не работиш — не ти се полага храна. Не може да ги преместим в склада. Честно казано, мисля, че той се опитва да скрие тези деца от останалите.

Да, но… не можеше да ги скрие от мен. Не можеше да скрие какво бе сторил с Лиъм. Усетих как ме сграбчва чиста и непоколебима ярост. Не можех да се отърва от нея дори да исках. Изправих се на крака и се устремих като буря към вратата. В ума ми имаше само една мисъл, която извираше отново и отново и караше яда ми да се задълбочава, докато в един момент усетих, че ще експлодирам.

— Къде отиваш? — попита Джуд, заставайки на пътя ми. — Руби?

— Отивам да се погрижа за това. — Гласът ми бе като на друг човек. Спокоен, сигурен.

— Съвсем не! — каза Дунди. — Какво ще стане, ако някой те хване как му влияеш? Какво си мислиш, че ще направи с теб?

— Да му влияеш? Както Кланси го правеше ли? — попита Оливия. При кимането ми очите й се разшириха. — О… Аз мислех… Чудех се защо е толкова заинтересован от теб. Защо толкова се бореше да не напускаш.

— Джуд — казах аз. — Помогни на Дунди. Трябва да измислите как да накладете тук огън, без да подпалите мястото. Нали си спомняш как се прави това?

Той кимна, а изражението му все още изразяваше нещастие.

— Трябва да сторим нещо. Налага се да го спрем, да му покажем, че така не е правилно. Моля те.

— Руби! — извика Оливия. Гласът й бе отчетлив, всяка дума беше като издялана от камък. — Съсипи го!

Умът ми бръмчеше. Събуждаше се от дълъг, нежелан сън. Май му бе отнело доста време, нали? Свих десния си юмрук край тялото си така, сякаш всеки пръст си представяше как ще се увие около врата му. Щеше да е лесно. Трябваше само да се доближа до него.

Знаех, че Кланси щеше да постъпи по този начин. Той смяташе, че е наше право да ползваме способностите си и че не сме ги придобили случайно. Налага се да ги употребяваме, бе казвал той, за да слагаме другите по местата им.

Копринената нотка в гласа му се вмъкна в мен. Веднага като ехо ме побиха тръпки. Тъмните му очи изглеждаха диви, когато ми бе заявил това, горейки от убеденост. Тогава бях ужасена от него, от това, което можеше да направи… толкова лесно.

Аз също притежавах тези способности. Не знам по каква причина — каквото и научно обяснение да бе записано на сървърите на Леда Корп, — но имах възможността да поправя всяко зло, което Нокс бе причинил на тези деца. А и Джуд се бе обърнал към мен без колебание и с пълна вяра, като че ли да се погрижа за това, бе най-естественото нещо на света. Започвах да осъзнавам как стоят нещата.

Съсипи го! Щях да направя много повече… Щях да го унижа, да го сломя и да го оставя като празна черупка, чийто самотен спомен щеше да е лицето ми. Щях да го преследвам и в съня му. Щях да го накарам да съжалява за момента, в който бе решил да задържи Лиъм тук и да го остави да умре навън.

— Внимавай! — прошепна Джуд и мина настрани, за да ми направи път.

— Не се притеснявай за мен — казах аз. — Виж дали не можеш да намериш наоколо черното палто. Провери му джобовете, за да сме сигурни, че не е открил флашката, и вземи и нея също.

— До скоро, алигатор — каза той.

— До след час, слънчоглед — промърморих аз.

Усещах очите на Дунди върху гърба си, но не се обърнах. Не можех. Не и без страха, че ще остана за вечни времена замръзнала на точно това място, наблюдавайки как Лиъм тлее и изчезва в нищото право пред мен.

Аз съм тук — помислих си, докато излизах навън под дъжда. — Той е тук. Всички сме тук.

И щяхме да си тръгнем заедно. Днес.