Александра Бракен
Неизчезваща (5)

Четвърта глава

— Как можа? — изригна пискливият глас на Кейт. — Тя не е спала от два дни, а ти я подлагаш на това?

Очите ми се фокусираха върху малка градинска статуя на дебело момченце, наполовина закрита от висящото от бюрото на Албан американско знаме. Аз бях на пода, легнала по гръб, и нямах никаква идея как се бях озовала тук.

— Тя не ти е дресирано кученце, което е готово да изпълнява номерата ти в момента, в който щракнеш с пръсти! — Кейт успяваше да вика без дори да повиши глас. — Та тя е просто дете. Моля те, не я склонявай да ти върши услуги, както ти сам се изрази така красноречиво, без преди това да си поговорил с мен.

— Мисля — дойде бързият отговор на Албан, — че това е краят на опяванията от твоя страна, които бих могъл да издържа днес, агент Конър. Това дете вече е на възраст само̀ да взима решения и макар ти да си й старша, аз съм старши на теб и не ми се налага да обсъждам или преосмислям решенията си с теб. Затова сега ще те помоля много мило да напуснеш кабинета ми, преди да кажеш нещо, за което после може наистина да съжаляваш.

Насилих се да стана от земята и да седна на стола. Кейт се хвърли напред, за да ми помогне, но вече се бях оправила и я спрях с ръка. Самата тя като че ли също не бе спала — косата й бе сплъстена и сплескана. Досега не бях виждала лицето й толкова бледо. Тя бе нахлула тук като торнадо преди пет минути и дори не бе спряла, за да си поеме дъх. Не знам кой й бе съобщил какво става — може би Роб, — но единственото нещо, което бе успяла да постигне, бе да ме накара да се почувствам като засрамено петгодишно дете.

— Добре съм — потвърдих й, но тя не изглеждаше убедена.

— Ще изчакам навън — добави тя.

— Тогава ще ти се наложи да постоиш известно време. Долу имаме гост, с когото бих искал Руби да се запознае.

Ама, разбира се. Защо да ми дадат почивен ден от това да забавлявам гостите?

— А? — погледът на Коул се местеше между трима ни. — А аз поканен ли съм на партито?

Албан най-после се изправи, мина отпред пред бюрото си и застана между Коул и моя стол. Внимателно седна обратно върху бюрото и за пръв път се озова достатъчно близо до мен, за да установя, че мирише на плесента, която така и не можехме да изчегъртаме от себе си под душовете.

— Ще се видим на срещата на старшия персонал, агент Конър — а после добави по-тихо: — Ела подготвена. Агент Медоус отново ще внесе предложението си за гласуване.

Кейт се завъртя на пети, с полувдигнати ръце, сякаш искаше да му върне мисълта обратно. Все още трепереше, докато напускаше стаята, ескортирана от Жабешки устни.

Албан дори не потрепна, когато тя затръшна вратата зад себе си.

— Е, нали съумя да намериш липсващото ни съкровище?

Влитането на Кейт бе успяло да прекъсне обзелата ме от ярост мъгла, но сега — като след щракане с пръсти — аз отново падах свободно в нея, усуквайки ръце под бюрото, за да не взема да ги увия около врата на Коул.

В края на краищата щеше да се окаже, че нямаше абсолютно никакво значение, че бях успяла да освободя Лиъм от Лигата. Очевидно брат му бе открил някакъв начин да го вкара обратно в центъра на събитията. Не разбирах особено какво точно бях видяла, ала това не беше, както Албан си мислеше, самата флашка. Засега единственото, което беше ясно, е, че Лиъм също бе замесен по някакъв начин.

— Хайде, не ни дръж така в напрежение — каза Албан. — Трябва да осигурим защита за този осведомител възможно най-бързо.

Или искате да пратите някого, който да го убие.

— Мисля си… — започна Коул.

Нещото, което ми бе завещал Търмънд като подарък, беше усвоеното изкуство да лъжа с открито и непоколебимо лице.

— Не можах да го разпозная — казах аз, — така че не мога да ви дам име. Но може би, ако го опиша, агент Стюарт ще се справи с това да ви даде име?

— Може би — изграчи Коул. А после, след като си прочисти гърлото, додаде: — Макар че съм работил с много хора във Фили…

Албан помаха нетърпеливо към мен, а тъмните му очи с цвят на кал се бяха вперили в моите.

— Беше жена — обясних аз. — Видях я как стои край вана на Специален отряд Пси. Изглеждаше нервна и постоянно се озърташе, докато не забеляза нещо на тротоара — предполагам, че тогава я е намерила. На четиридесет и нещо, едричка. Имаше дълга, тъмна коса и очила със зелени рамки. Носът й е леко изкривен в края.

И освен това ми бе учителка в първи клас — госпожа Роузън.

Албан кимаше при всеки нов детайл от описанието, а накрая се обърна към Коул.

— Нещо изясни ли ти се?

— Да — отвърна Коул с пръсти, барабанящи по облегалката на стола. — Това ми е достатъчно. Ще ти напиша пълен доклад.

Албан кимна.

— Нека е на бюрото ми до осем вечерта.

— Да, сър — отвърна Коул и с мъка се изправи на краката си. Страхувах се, че ако го погледна, щях да се издам. Той се задържа малко край вратата, докато Жабешки устни също не го подкани да излезе навън.

Албан се изправи и отиде до редицата скучни, неприличащи си един с друг картотечни шкафове зад бюрото му. Извади връзка с ключове от предния джоб на ризата си и ми намигна. Направо не можех да повярвам. Всеки път, когато се озовавах в офиса му, зяпах тези грозни шкафове и се чудех какво има вътре. И сега той щеше наистина да отвори някой от тях?

Той почука с пръст по най-близкото чекмедже.

— Съветниците ми смятат, че това тук е архаично и назадничаво, предвид факта, че се намираме в апогея на дигиталната ни игра. Нали така, Питърс?

Съветникът се усмихна през зъби.

Какво и да си мислеха те, Албан беше успял с този свой трик от старото време и бе постигнал целта си. Записите и папките, които той държеше тук, никога нямаше да бъдат видени от друг, освен него. Нямаше начин някой да ги хакне или да инсталира троянски кон, който да проникне в тях и да свали съдържанието им. Той бе настоял за инсталирането на скенер на ретината и дигитална заключваща ключалка на вратата на кабинета си. Това бяха двете най-скъпи технологични джаджи в целия Щаб. Ако някой искаше да прочете тези файлове, или трябваше да получи разрешението му, или пък да се постарае да е особено креативен.

Той плъзна една червена папка, която взе от очукан черен шкаф, намиращ се отдясно, след което го затвори с хълбок и се обърна към мен.

— Току-що се сетих нещо, Руби. Така и не можах да ти благодаря за прекрасната работа, която си свършила с този доклад, съдържащ информация за лагерите. Знам, че ми го даде преди месеци, но съм имал възможност да го видя само за няколко минути. Това обаче не ми попречи да оценя колко усилия и мисъл си вложила в него. Възхищавам ти се за това.

Мисля си, че това бе първият път, в който съумя да ме изненада. Още преди седмици се бях отказала от надеждата докладът ми да успее да го заинтригува. Бях виждала едва подаващото се крайче на папката изпод купчина документи на бюрото му, която беше с моя ръст. Спомних си как си мислех, че това е последната ми надежда и как в този миг тя бе смачкана.

Защо ще наричаш дадена организация „Детската лига“, ако само ще се преструваш, че ще помагаш на децата? Този въпрос ме тормозеше постоянно — всеки ден, всеки час или по време на Операция. Усещах как зъбите му се сключват около врата ми всеки път, когато ме освобождаваше, без да каже нищо. Беше ме захапал с челюстите си и не оставяше нито мен, или пък съзнанието ми. Повечето от агентите — особено бившите военни — въобще не се интересуваха от лагерите. Те мразеха Грей, мобилизацията, промяната в ежедневието си, а и това бе единствената оцеляла организация, която бе видима и все още се опитваше да направи нещо друго, освен да изпраща неясни заплашителни съобщения на всеки няколко месеца. Да се пробваш да ги накараш да сторят каквото и да е, за да помогнат на други деца, бе като да крещиш в стая, в която всички вече се деряха. Никой не искаше да слуша, защото всеки си имаше собствени планове и приоритети.

Още от първата си нощ в Щаба знаех, че единственият начин, който щеше да ми позволи в бъдеще да живея, без да се срамувам, бе да се опитам, доколкото бе възможно, да пренасоча ресурсите на Лигата към освобождаването на децата, намиращи се все още в лагери. През изминалите месеци бях планирала, рисувала и написала всичко, което си спомнях за Търмънд. От начина, по който патрулираха от СОП, през това кога се сменяха, та като се стигне чак до двете слепи места, до които бяхме открили, че камерите им не достигаха.

Това се превърна в някаква пристрастеност. Всеки път, когато сядах някъде, все едно се озовавах около огнището в Ийст Ривър и слушах как Лиъм говори с плам за това как ние трябва да сме тези, които ще си помогнат, тъй като нито една организация нямаше да надмогне собствените си нужди или имидж, за да го осъществи. Разбира се, той беше прав. Поне за мен… това бе станало повече от очевидно през изминалите шест месеца.

Аз му вярвах. Вярвах в него. Но именно аз го бях избутала от пътя му, когато се бяхме разделили, и затова бе нужно аз да продължа делото му.

— Разбирам, сър.

— Направил съм копия — уточни той. — Ще го дискутираме по-късно на срещата на старшия персонал. Не мога да обещая нищо, но след всичката тази усърдна работа, която свърши през изминалите няколко месеца, ти…

Нямах идея накъде се беше устремил с това изречение, а така и нямаше да науча. Без дори да почука, един от другите съветници — Конски зъби — провря сребристата си глава и отвори уста, само за да я затвори отново, след като ме видя, че седя там. Жабешки устни се оттласна от стената, на която се бе облегнал, и попита просто:

— Снеговалеж?

Конски зъби поклати глава.

— Това, от което се страхувахме, е.

— По дяволите! — изруга Албан и се изправи отново. — Професорът жива ли е?

— Да, но работата й…

Всички три чифта очи изведнъж се обърнаха към мен и схванах, че следваше да съм се изнизала още преди трийсет секунди.

— Ще бъда в атриума — прошушнах, — ако все още се нуждаете от мен.

Албан ми помаха с ръка да тръгвам, но гласът на Жабешки устни бе този, който ме последва извън кабинета, преминавайки през вратата, която тъкмо се затваряше след мен.

— Никога не съм смятал, че това е добра идея. Ние я бяхме предупредили!

Любопитството ме задържа на място. Чаках някаква подсказка, която да ми разясни за какво говорят. Мъжът чак плюеше от яд, а думите му се изливаха през надутите му устни като стремителен поток. Опитах се да си спомня кога за последно бях виждала някого от тях толкова ядосан и не успях. Джуд все се шегуваше, че те отчасти са роботи и са програмирани да вършат задачите си с възможно най-малък разход на чувства.

— Тя е взела предпазни мерки. Не всичко е загубено — спокойно отбеляза Албан. — Тази жена не остави дори любовта да я заслепи напълно. Елате с мен. Джарвин ще се върне и аз трябва да го хвана. Възможно е да се наложи да отведе екип до Джорджия, за да спасят каквото може…

Необходимо ми беше да доловя приближаващите към вратата стъпки от другата страна, за да проумея, че това бе малкото информация, с която щях да си остана. Обърнах се и видях група деца, които ме подминаваха на път към атриума. Присъединих се към края на групата.

Щом се обърнах назад, забелязах Албан да стои пред вратата на кабинета си. Около него съветниците му шептяха и около ушите му сякаш се завихряше шум като от кошер жужащи пчели. Той не даде знак, че ме вижда, но усетих как очите му ме следват по целия път — все едно не можеше да ги отлепи от мен.

Няколко часа по-късно все още бях в атриума. Все още чаках удобна дупка в разписанието на Албан, за да преровя нечий мозък. Нико се бе появил преди няколко минути и ми бе донесъл сандвич, но измежду двама ни не знам кой беше по-незаинтересован от вечерята си.

Снеговалеж. Лигата внимаваше и даваше кодови имена на всеки агент и всяка Операция. Към момента познавах достатъчно добре списъка на Щаба, за да съм наясно, че нямаме професор, който да работи извън Лос Анджелис. Но Снеговалеж… Мозъкът ми повтаряше думата, така както би се отнесъл към непозната дума на чужд език. Бавно. Методично. Бях получила достъп до имена на засекретени мисии и проекти, доста над позволеното ми ниво на информация в Лигата, и то просто заради мръсната работа, която вършех за тях долу. Това име обаче не бях чувала.

— Хей — казах и погледнах към вторачилия се в екрана на лаптопа си Нико. — Ако ти дам име на Операция, можеш ли да претърсиш сървърите за него?

— Засекретените сървъри ли? — попита той. Всичко друго по-малко защитено не си струваше прахосването на времето и таланта на един Зелен. — Естествено. Кажи името.

— Снеговалеж. Мисля, че името на агента, който я е ръководел, е било Професорът. Сякаш е била жена, работеща извън Щаба в Джорджия.

Нико ме погледна, все едно му бях издърпала пластмасовия поднос и го бях ударила с него по лицето.

— Какво? — попитах го аз. — Чувал ли си за него?

Седящите наблизо агенти вече бяха станали и напуснаха, когато аз седнах, осигурявайки ми мое собствено кътче в кръглата зала. Взрях се с възмущение в близката шумна маса от Сини, докато и те не излязоха накрая. Сега вече бе достатъчно тихо, за да го чуя как преглътна, поглеждайки надолу към клавиатурата си и после обратно нагоре към мен.

Това означаваше също, че беше достатъчно тихо, за да доловим пъхтенето на Джуд, който влезе със замах през вратите на атриума.

Той подмина другите маси с агенти и деца и дойде право при нас. И да не му обръщахме внимание, това нямаше да му помогне да изчезне. Той бе като обрив, който отново се завръщаше, дори и след третиране с шест различни лекарства.

— Ехо — каза Нико — … вие какво…

Задържах поглед върху недокоснатия си сандвич. Отместих очи нагоре едва когато той хвана ръцете и на двама ни и започна да ни дърпа да станем от местата си.

— Елате с мен — каза напрегнато. — Веднага.

— Заета съм — измънках аз. — Иди намери Вида.

— Трябва да дойдете… — гласът му бе твърд и тих. Едва го разпознах. — Абсолютно. Веднага.

— Защо? — попитах, отказвайки да го погледна.

— Блейк Хауард току-що се прибра от Операцията.

— И какво ми дреме…?

Пръстите му сякаш прогориха кожата ми.

— Върна се в чувал за трупове.

В момента, в който пристигнахме в антрето, малката тълпа от зрители, старши агенти, Албан и неговите съветници вече се преместваха един етаж по-долу в Лазарета, подреждайки се в дълга редица с обтегнати лица и яростно прошушнати въпроси.

— Сигурен ли си? — обърнах се към Джуд, докато стояхме в края на тълпата. — Убеден ли си, че си видял това?

Той си пое дълбоко въздух. От толкова близо забелязах червеното, което обграждаше зениците му, и се зачудих дали не се бе съсипал от рев, преди да ме потърси.

Ръката му се вдигна, за да захване малкия, почти плосък сребърен компас, който носеше на канап около врата си. Албан му го беше подарил, бе го взел от личната си колекция боклуци и го бе поднесъл на Джуд с пророчеството, че ще се превърне в голям изследовател и първокласен пътешественик. Хлапето никога не го сваляше, независимо от факта, че собствените му способности правеха уреда неизползваем. Заради това, че беше Жълт, в допира на Джуд винаги имаше лек електрически заряд, който пречеше на магнита вътре. Това означаваше, че цветната стрелка винаги сочеше към Джуд, а не в реалната посока, която следваше да показва.

— Видях ги, като влязоха, а после Кейт ме накара да напусна. Но дочух как Албан попита агент Джарвин как е възможно това, а пък Роб му отговори, че е станал инцидент — Джуд се огледа около нас, надничайки над главата ми, за да е сигурен, че наблизо няма кой да ни чуе. — Руу, не мисля, че това е било злополука.

Когато достигнахме площадката на втория етаж, Нико излетя покрай нас и се насочи към третото — най-ниското ниво.

— Ей! — извика Джуд. — Нико…

— Остави го — казах му, почти пожелавайки си и аз да мога да го последвам, за да пропусна цялата тази каша.

Лазаретът бе точно под атриума и заемаше широкото кръгло пространство на втория етаж, а под него на третия бе компютърната лаборатория. Независимо от размера си, той винаги беше задръстен от машини, легла, както и от няколкото сестри и лекари, които Лигата държеше на работа за спешни случаи и злополуки по време на тренировки. Бях идвала да ме пооправят повече от веднъж и не ми бе убегнал фактът, че носеха специални дебели гумени ръкавици, за да ме докоснат.

Сега те бяха с обичайните си прозрачни ръкавици, докато се занимаваха с Джарвин и съекипниците му, за да ги прегледат. Джуд се опита да влезе вътре, но дъхът му спря в момента, в който се пресегна към дръжката на вратата. Аз го издърпах до прозорчетата за наблюдение, където вече се бяха скупчили няколко други агенти, които проследяваха с поглед как придвижват една носилка покрай леглата и медицинските колички към паравана в края на стаята. На носилката имаше черен плик за трупове. Той бе пълен.

Двамата с Джуд се промушихме навреме до самия прозорец, за да видим как свалят ципа на плика и вдигат Блейк Хауард върху плоска метална маса. От десния му крак висеше бяла маратонка, а пропиващата се в дрехите му кръв бе забележима и оттам, където се намирахме. А после — нищо. Албан, Джарвин, Кейт и Роб отидоха до масата и след това върнаха паравана обратно на мястото му, оставяйки на показ само загатнати силуети.

— Боже мой! Боже мой! Божичко! — шепнеше Джуд, докато ръцете му удряха с юмрук по червеникавокафявите му къдрици. — Той беше. Наистина беше той…

Пресегнах се, за да успокоя полюшващия му се лакът. В действителност въобще не бях познавала Блейк. Не знаех никое от децата извън екипа ми, като изключим беглия спомен за имената им. А харизматичната ми личност гарантираше, че и те нямаше никога да ме опознаят. Но Джуд и Блейк бяха като гербови марки и заедно с Нико прекарваха по-голямата част от свободното си време, лентяйствайки в компютърната лаборатория или пък играейки на игри. Единственият път, в който бях виждала Нико да се усмихва, беше, когато Блейк бе с него. Зелените му очи просветваха, ръкомахаше и разказваше някаква история, която буквално бе разревала Джуд от смях.

— Трябва да отидем… Мисля, че се налага да намерим Нико. Той май отиде да провери нещо — Джуд най-после успя да си проправи път извън тълпата. Поведох го настрани от вратата и надолу по коридора в посока към стълбите. Необходимо бе да се дръпнем встрани, за да направим път на тичащите по коридора агенти, които прииждаха, за да проверят истинността на разпространяващите се из Щаба слухове.

— Трябва да ти кажа нещо — пошепна ми той, когато стигнахме до стълбите. — Трябва да разбереш, че… Аз не мисля, че това е било злополука. Мисля… Мисля, че аз го причиних.

— Това няма нищо общо с теб — звучах доста по-спокойна, отколкото се чувствах. — Постоянно се случват злополуки. Онзи, който носи вина, е Джарвин. Той е човекът, отговорен за вземането в екипа на дете, неподготвено за мисия.

Джуд не ми даде шанс да се измъкна, хвана ме за китката и ме завлачи след себе си надолу по стълбите към трето ниво. Наблюдавах как заострените краища на раменете му помръдват под овехтялата му риза с Брус Спрингстийн и за пръв път забелязах, че на яката му имаше дупка. Той беше напълно наясно къде бе изчезнал Нико.

Бяха минали няколко часа от края на разрешеното ни време за обучение в стаята с компютри, но въпреки всичко се учудих, че е толкова празна. Обичайно тя бе посещавана от варираща бройка Зелени, които пишеха компютърни програми или вируси, опитвайки се да ги доведат до съвършенство. И ако не беше часът за вечеря, вероятно самото изражение на Нико щеше да разчисти свърталището им.

— Намерих го — каза той.

— И? — думата треперливо напусна устата на Джуд.

— Не е било злополука.

Нико бе склонен да се отдава на кофти чувства, с които обичайно се справяше сам в себе си. Убедена съм, че и методите му бяха крайно неприятни, но той никога не ни налагаше тези свои горчиви и отровни мисли. Поне до момента.

— Какво си намерил? — попитах аз. — Някой от вас двамата трябва веднага да ми обясни какво става.

— Ти каза, че няма нищо — започна Нико. — Смяташе, че е съвпадение. Трябваше да ни повярваш.

Гласът му влияеше пагубно на моите вече и без това оголени нерви. Задържах поглед на екрана, докато той пускаше някакъв видеофайл. Отвори се плейър, който изпълни целия екран с черно-бяло действие — дребни човешки фигури кръжаха из стая, пълна с дълги машини. Вече бях виждала достатъчно от тях, за да мога веднага да ги идентифицирам. Това бе стая със сървъри.

— Какво е това? — обърнах се към него. — Моля те, кажи ми, че не си бил достатъчно глупав, че да свалиш материала от охранителните камери на фирмата, в която е проникнал екипът на Блейк и Джарвин…

— И да дам шанс на Джарвин или някое от приятелчетата му от дистанция да изтрият доказателствата? — отвърна гневно Нико.

Клипчето бе трийсет секунди. Само толкова бе нужно. Исках да му обясня, че сваляйки го, бе поел огромен риск, както и че компютърната корпорация би могла да го проследи до нас, но Нико не бе безотговорен.

Трийсет секунди. Ала всичко стана за по-малко от петнайсет.

Облечен с обичайната за Операция екипировка, Блейк бе влязъл в залата със сървърите и веднага бе открил машината. Внезапната поява на охраната ме накара да подскоча. Нощен патрул, който най-безотговорно е бил пропуснат от човека, планирал мисията. Блейк се скри зад кулата от сървъри, преминавайки отзад през няколко редици, за да не може да бъде видян. Напълно бе възможно охраната да не забележи нищо, ако в този момент в стаята не беше нахлул Джарвин с още един от тактическия отряд — и двамата стреляха с пистолети.

Наведох се напред към екрана, впечатлявайки се от това колко ясно се долавяше всичко. Как бе видно, че двамата агенти се прикриват, а после Джарвин мести пистолета си от охраната към незащитения гръб на Блейк. Избликът на светлина, когато той се прицелва в детето и стреля.

Джуд се обърна и притисна лицето си с ръце, за да не гледа.

По дяволите — помислих си. — По дяволите. По дяволите. По дяволите.

Нико очевидно го бе видял още преди да пристигнем, но продължаваше да го пуска отново и отново, и отново, докато не затворих прозореца с помощта на мишката. Не каза нищо, лицето му беше лишено от всякакво изражение. Клепачите му бяха затворени и почти можех да усетя как се отдръпва назад — надалеч, към онова място, на което оставаше сам.

— Това… Не мога… — започна Джуд, а гласът му се повишаваше с всяка изречена дума. Дланта му бе притисната към компаса. — Но просто излиза, че тези са лошите момчета. Останалите хора тук ни обичат и веднага щом разберат какво е станало, ще ги накажат. Те ще ни защитят. Тези не са Лигата. Те не са. Това…

— Недей — прекъснах го аз. — Не казвай на никого за това. Чуваш ли ме? На никого.

— Ама, Руу — той изглеждаше ужасен. — Не можем да оставим това да му се размине! Трябва да кажем на Кейт или на Албан, или пък на някого от другите! Те ще оправят нещата!

— Кейт няма да може да стори нищо, ако вече си мъртъв — казах аз. — Говоря сериозно. Нито думичка! И вече никъде няма да ходиш сам. Ще стоиш винаги с мен или с Вида, или с Нико, или с Кейт. Обещай ми го! Ако видиш някого от тези насреща си, просто се обръщаш и тръгваш в обратната посока. Обещай!

Джуд все още клатеше глава, а пръстите му си играеха с компаса. Опитах се да измисля и да му кажа нещо успокояващо. И ми стана странно колко разкъсвана се почувствах между желанието си да ги защитя от истината за това какво наистина представлява Лигата, необходимостта да притежаваш порочна жестокост, за да станеш активен агент, и дребното удовлетворение от факта, че се оказах напълно права за тях. Това място не бе никак безопасно. Може едно време да се беше превърнало в спокоен пристан за деца като нас, но в момента основите се напукваха, а една погрешна стъпка можеше да срути целия Щаб директно върху главите ни.

Роб и Джарвин не бяха търпеливи души, те винаги завършваха Операциите си по план. И тази нямаше да е различна. Убедена бях в това. Кейт и няколко други агенти може и да изпитваха симпатии към нас, но колко ли дълго щеше да продължи това? Ако ние се превърнехме в пречка, ако ни възприемеха само като каша, която трябва да се почисти, дали все така щяха да останат на наша страна?

Отново и отново умът ми се завръщаше към гранатата, както и към начина, по който беше експлодирала точно под краката ни. Спомнях си как Роб ни бе наредил да стоим точно там и да не мърдаме.

Знаех, че имам способности, които могат да ми помогнат да разреша ситуацията. Всичко бе въпрос на доближаване достатъчно близо до Роб и неговите приятели. За съжаление обаче, именно в това се състоеше трудността.

— Нито дума! — казах, обръщайки се да тръгна. — Аз ще се погрижа за това.

И щях да го сторя. Аз бях Водач. Всички мисли, свързани с желанието ми да избягам оттук веднага щом имах сведения за Лиъм и другите, изчезнаха като сън при събуждане.

Джуд бе жив. Нико бе жив. Аз също бях жива. Засега щях да фокусирам цялостната си енергия върху това нещата да си останат по този начин.