Александра Бракен
Неизчезваща (1)

Пролог

Сънят се яви за пръв път по време на втората ми седмица в Търмънд. Продължи да ме посещава поне два пъти месечно. Предполагам, че има смисъл в това, че той се роди там — зад жужащата електрическа ограда на лагера. Всичко в това място те караше да вехнеш, докато напълно те съсухри. Нямаше никакво значение колко години са минали — две, три или шест. Облечен в зелена униформа, залостен в един и същи монотонен дневен ред, сякаш усещаш как времето спира и започва да дрънчи като разпадаща се кола. Знаех, че остарявам. Зървах беглите отражения на променящото ми се лице в металните повърхности на масите от Столовата. Но поне не се чувствах така. Коя съм и коя бях — това бяха две напълно откъснати едно от друго понятия, които ме оставяха заседнала някъде по средата. На моменти дори се чудех дали все още съм Руби. В лагера нямах име извън колибата си. Аз бях номер: 3285, бях файл, записан на сървър или заключен в сребристосив картотечен шкаф. Хората, които ме познаваха отпреди лагера, вече не си спомняха за мен.

Винаги всичко започваше с един и същи гръм, една и съща звукова експлозия. Аз съм стара — усукана, прегърбена и в болки — и стоя насред оживена улица. Възможно бе тя да се намира някъде във Вирджиния, откъдето бях родом, но от толкова време не съм си била у дома, че не бих могла да го твърдя със сигурност.

Коли се движеха и в двете платна, пътуваха в противоположни посоки надолу по ивицата тъмен път. Понякога чувах тътена на задаващата се буря. В други случаи — какофонията от клаксони, които ставаха все по-силни с приближаването на колите. Друг път не долавях абсолютно нищо.

Но като изключим това, сънят ми винаги бе един и същ.

Идентична двойка черни коли спираше със стържещ шум в момента, в който достигаха до мен, а после — в мига, в който ги погледнех, те обръщаха посоката си. Всичко наоколо го правеше. Дъждът сякаш се остъргваше от смолистия черен асфалт и се възнасяше обратно във въздуха под формата на перфектни искрящи капки. Слънцето се плъзгаше обратно по небосвода в преследване на луната. И с преминаването на всеки нов цикъл усещах как древният ми, превит гръб се отвива кост по кост, докато накрая успявах отново да се изправя. Щом докоснех очите си с ръце, чувствах как бръчките и синьо-виолетовите вени се изглаждаха. Сякаш старостта се разтапяше и отмиваше от мен.

И тогава ръцете започваха да стават по-малки и по-малки и още по-малки. Гледната ми точка към пътя се променяше. Дрехите ми като че ли ме поглъщаха цяла. Звуците ставаха оглушителни, по-груби и объркващи. Но времето не спираше хода си назад, а се ускоряваше, докато ме отвееше и влезеше без покана в главата ми.

Преди сънувах как ще обърна времето на обратно, ще си възвърна изгубените от мен неща… ще стана човекът, който бях.

Вече не го правя.