Александра Бракен
Неизчезваща (16)

Петнайсета глава

Момчето, пазещо вратата на склада, не беше по-голямо от мен, но определено бе по-високо и по-широкоплещесто. Преди няколко месеца това щеше да е истинска пречка.

— Стой на място! — извика, след като ме видя как притаено се промъквам към него. — Вече не ти е разрешено да влизаш, докато Нокс не позволи.

Бяха му дали пистолет, но от захвата му можех да заключа, че или не знаеше как да го ползва, или не му се щеше да го прави. Протегнах се и допрях пръсти към повдигнатата му ръка. Спрях спомените още преди да започнат да изскачат на повърхността. Гневът изостряше способностите ми. Правеше ги по-ефективни.

— Сядай долу и не мърдай! — отсякох аз и бутнах вратата да се отвори.

Нашият боен инструктор ни бе казал веднъж, че когато се опитваш да разрешиш спор без насилие, най-непродуктивната емоция, на която можеш да се предадеш, е гневът. Никой не може да постигне разбирателство с човек, който е толкова разярен, че не вижда нещата правилно. Аз обаче си мислех, че ще е доста продуктивно и ще помогне да успея да получа каквото искам. Оставих вятъра да притвори и затръшне вратата зад мен.

Стоях в тъмното и мигах, за да приспособя очите си към светлината. Усетих някакво движение встрани — едно здраво, едро рамо изникна пред мен и блокира пътя ми, закривайки ми всякаква видимост. Плъзнах поглед по зеленото палто нагоре, докато не стигнах до мрачното лице на Брет.

— Не бива да си тук — прошепна той. Усетих как се опитва да натика нещо в ръцете ми и надзърнах надолу. Той си бе свалил шапката и я беше напълнил с малки пакетчета солени крекери. — Взимай това и се връщай, преди да е видял…

Тъкмо бях обвила пръстите си около китката му, когато очите върху платформата най-после ме разпознаха сред смътната тълпа.

— Брей, брей, брей… — изрече Нокс. — Я, какво ни довял вятърът!

Огледах се, изненадана да открия двойно повече деца отпреди, разположени на същото пространство. Повечето бяха близо до подиума, седяха в кръгове на земята, а пред тях бяха подредени пакети с чипсове и зърнени закуски. Облечени бяха в различни оттенъци на сиво и бяло. Ловци, завърнали се от лов? Момчетата и момичетата в далечния край на склада се бяха проснали на цимента и само по беглото ми помръдване можех да разбера, че всъщност дишат. Не виждах никаква храна или огньове край тях.

Наложих си да поема дълбоко дъх и да успокоя лицето си в лъжлива усмивка. Трябваше да действам по-бавно, да го накарам да свали защитата си, така че да стигна по-близо до него. Всеки нерв в тялото ми крещеше да се втурна, да се затичам и да го сграбча. Сърцето ми пулсираше с някакъв припев: сега, сега, сега. Но помежду ни имаше твърде много тела. Твърде много ръце, държащи оръжия.

Нокс се наведе напред в стола си.

— Нещо искаш да ми кажеш ли?

В този момент забелязах Вида с нейната шокираща електриковосиня коса, която проблесна зад рамото му. Тя се движеше внимателно, а дългите й крайници се полюшваха с грация, докато завиваше и се промушваше покрай телата на подиума.

Погледът й ми каза всичко, което имах нужда да знам. Ако Нокс допуснеше грешката да се облегне назад в стола си точно в този момент, мисля, че тя с удоволствие щеше да открие начин да му счупи врата.

Окей?, оформих с устни аз. Тя кимна. Очите й се сведоха надолу към Нокс, а после се устремиха обратно към мен. Знаех точно какво ми казваше да направя.

Майкъл се изправи от едно треперещо момиче, чиито гърди бе опипвал допреди малко, и закри Вида от полезрението ми отново.

— Просто се чудех какво би те убедило да ме оставиш да излизам, за да ходя на лов? — казах аз. Вкарах премръзналите си ръце в задните джобове на панталоните си, докато вървях напред към подиума. — Да ми позволиш да изляза навън и да донеса припаси за всички?

Нокс отметна глава назад и се изсмя. Няколко от момичетата и по-малките момчета, седящи на подиума около краката му, се насилиха да се изсмеят задъхано на свой ред. Кожата ми настръхна. Звучаха като глутница кучета с прерязани гласни струни, които се опитваха да лаят.

Долових как зад мен, точно зад гърба ми, приближава тяло, но не се обърнах да видя чие е. Тези хлапета нямаше да ме сплашат толкова лесно. Майкъл можеше да ме удари, Брет можеше да ме извлече насила обратно навън, но това, което аз бях в състояние да им причиня, надхвърляше физическото съприкосновение.

— Ти? — провлачи Майкъл. — Една Зелена?

— Какъв е проблемът? — попитах аз. — Не ми казвай, че се страхуваш да не докажа, че в края на краищата вие, Сините, не сте с нищо по-особени от нас. За вас съм чувала, че сте само мускули и никакъв мозък.

Както си и мислех, той определено не бе свикнал да му говорят така. Насилникът в него бе едновременно очарован и много, много ядосан. Най-вероятно, защото всички около нас изглеждаха, сякаш започваха да се чудят по каква причина наистина не можех да изляза навън, за да им донеса провизиите, от които очевидно имаха нужда.

Нокс се изправи бавно, изтръсквайки пепелта от цигарата си на земята.

Ела тук — помислих си. — Ела тук и дай да приключваме с това.

Някъде назад в ума ми се заформи струя, която набираше скорост. Можех да направя това. Само още стъпка и щях да му покажа защо моят вид бе оценен като Оранжев, а неговият — едва като Син.

Щях да го съсипя.

Косата на Нокс падна напред, освободена от ушите му. Когато я приглади обратно назад, забелязах, че си е направил пръстени от пришити парчета разноцветна хартия около всеки пръст. Те почти приличаха на… наистина приличаха на приумица на хлапе, на което му е скучно и решава да си изобрети нещо такова от бонбонена опаковка. Не знаех какво представляват или защо ги носеше, но това ми даде идея.

— Какво ще кажеш за една сделка? — попитах аз. — Няма работа — няма храна, нали така? Оставяш ме да се присъединя към една от ловните дружинки, за да мога да ям, и ще осигуря достатъчно храна на всички за цялата зима.

Нокс ми се подигра, врътвайки очи.

— Не лъжа — казах аз. — Нали видя какво носехме в раниците си? Това е само онова, което успяхме да вкараме в тях. Зад нас останаха още тонове неща.

Плътните бледорозови устни на Вида се отвориха и от тях изтече безшумен въпрос.

Разбира се, че лъжех. Тя го знаеше. Хайде де, казах си наум. Той трябваше да приеме. Усещах как настроението на децата около нас преминава в нетърпение и как вече ме гледаха с нова светлина в очите си.

— Там имаше цели стени от консерви и литри чиста вода. Даже и тоалетна хартия — добавих аз, защото, нека си го признаем, има някои неща, които желаеш, но същевременно нямаш задължително нужда от тях. — Дрехи, одеяла, каквото се сетиш. Това място ще може да се напълни с провизии.

Когато свърших да говоря, бе станало толкова тихо, че можех да чуя капките вода, просмукващи се през малък процеп в покрива наблизо.

— Така ли? И къде е тази страна на чудесата? На половината път до никъде и единствено във въображението ти ли? — Нокс отново се разхождаше из подиума и все още бе блокиран от седящите по края му деца. Ако не захапеше въдицата скоро, щеше да се наложи аз самата да скоча горе.

— Защо да ти казвам? — попитах го. — Като не искаш да ми дадеш това, за което помолих.

Ей така се развиваха връзките в наши дни. Никой не правеше нищо за другия, освен ако и той нямаше някаква изгода. Нокс определено бе видял достатъчно от света, в който живеехме, за да е проумял същото нещо.

Но това не му харесваше.

Хайде де — помислих си ядосано. — Хайде де!

С един скок той слезе от платформата, а аз бях избутана върху цимента сякаш от невидими ръце. Зъбите ми изтракаха едни в други и за щастие, успях да пропусна загубата на върха на езика си помежду им. Смехът на Майкъл бумтеше около мен, отеквайки в обкръжаващите ни плахи и мълчаливи фигури.

— Смяташ, че трябва да ти дам нещо ли? — изплю Нокс. — Не мислиш ли, че си имам други начини, по които да накарам теб и приятелчетата ти да проговорите?

Ръцете ми бяха притиснати към земята, а китките ми пулсираха от удара. Момчето определено имаше повече гордост, отколкото алчност — нещо, което не бях очаквала. Той дори не разбираше, че натрупването на храна и провизии под неговия контрол означаваше да се сдобие с още повече власт. Единственото, което виждаше, бе едно малко момиче, което твърдеше, че знае повече от него, което му осигуряваше решението на създаден от самия него проблем и което пораждаше нежелани въпроси в децата наоколо. Дори и да не ми вярваха, на тях им се щеше да го сторят.

— Естествено, че имаш — дочу се гласът на Вида. — Но готов ли си да рискуваш и да изчакаш идването на Националната гвардия, която ще иска да прочисти всичко?

Тя се бе настанила удобно в стола на Нокс за ужас на всяко хлапе, стоящо наблизо.

Майкъл се завъртя рязко, а от раменете му яростта се издигаше, подобно на пара.

— Нокс? Ще я оставиш ли да се държи така?

— Не ми казвай, че се страхуваш от няколко малки войничета — продължи Вида, докато разглеждаше счупените си нокти. — Затова ли се опитваш да я изкараш, че лъже? Защото се притесняваш от онова, което ще стане, ако тя е права?

— Стига де — дойде и гласът на Брет някъде отдясно. — Трябва да признаеш, че звучи твърде добре, за да е истина. Милион пъти сме били нагоре и надолу по реката, търсейки храна, ала така и не намерихме дори празен пакет от чипс.

— Значи, ти си готов да пропуснеш подобна възможност? — попитах аз. — Дори след като видя потвърждение за нея?

Макар да имаше доста груба външност, Брет бе изключително разумен, що се отнасяше до успокояването на нещата.

— Бих могъл да отида с нея, за да сме сигурни, че не иска просто да избяга. След това с удоволствие ще взема дружинката с мен и ще идем да съберем провизиите…

— О, би ли? — изплющя гласът на Майкъл. — За теб би било удоволствие? Ти за коя дружинка говориш? За моята ли? Да не мислиш, че не знам какво си замислил, тъпако? Да не смяташ, че не съм забелязал нескопосаните ти слабашки опити да ми отнемеш водачеството…?

Нокс вдигна ръка, за да ги спре, преди да започнат да се обикалят в кръг като диви котки.

— Отговорът е не! Нито сега, нито когато и да е.

— Трябваше да се досетя — казах аз, докато се изправях на краката си. — Та ти си оставил онези деца да умрат навън в смразяващия студ. Защо тогава да ти пука за когото и да било тук, та да му даваш нужните му храна и провизии?

Може и да натиснеш нечие копче с надеждата да получиш желан резултат, но идва един момент, в който пръстът ти се подхлъзва и успяваш да натиснеш грешното.

— Майкъл — прошепна изведнъж много тихо Нокс. Вида бе разпростряла такава магия над стаята, че се наложи да го извика два пъти, преди той да съумее да се изтръгне от нея. — Заведи тези две… момиченца навън.

— Нокс — започна Брет. — Ами провизиите…?

Юмрукът на Нокс излетя внезапно, нацелвайки другото момче под брадичката.

— Отведете ги навън! Ако толкова желаят да бъдат ловци, да го докажат по време на ритуала довечера, както се е налагало на всички други.

Вида се изправи от стола и се свлече на пода до Нокс. Дали съзнателно, или не, но очите му обходиха лицето и тялото й, преминавайки през всеки сантиметър красива, тъмна кожа.

— Ако преминете успешно, става на вашето. Но ако ви видя лицата още веднъж, преди да изпратя някого да ви вземе, сам ще ги изгоря.

— Да си стиснем ръцете — настоях аз, борейки се да не издам напиращата на лицето ми усмивка.

Протегнах ръка, а главата ми тръпнеше от очакване как ще се почувства или какво точно ще направя, за да го сваля толкова ниско, колкото той се бе отнесъл с всички около него.

Нокс дойде към мен с лице като от стомана и стиснати челюсти. Вдигна ръка към моята и точно когато пръстите му бяха в обсега ми, изведнъж ме хвана за края на плитката ми. Беше просто със секунда по-бърз от инстинктите ми. Притисна горящия червен край на цигарата си в дланта ми и я изгаси в кожата ми, преди да ме избута.

Болката бе сурова и заслепяваща. Не извиках, дори не ахнах. Но разбрах в момента, в който той погледна към мен през рамо, че и аз самата не бях успяла да вкарам кукичката.

Заведоха ни отстрани до другия край на склада, където бяхме извън полезрението на палатките и пред врата към едно пространство като клетка, в която бяха затворени стари електрогенератори и климатици.

Вида погледна само веднъж нашето бъдещо място за пребиваване и започна да рита и да ръмжи, борейки се с двете момчета, които я държаха. Въпреки оглушителния й писък те я вдигнаха във въздуха и я пуснаха вътре. Аз пък бях в такова състояние на сляпа болка, че бе необходимо само леко побутване от този, който държеше ръката ми, за да вляза доброволно в телената клетка.

Изчаках да заключат и да поемат обратно към сградата, преди да падна на колене. Притиснах дланта си, която бе в мехури, към локва от ледена киша и преглътнах напиращия хленч. Изгарянето бе прорязало всяка друга мисъл в главата ми.

До мен Вида се изправи и издърпа краката си, така че да може да се облегне на оградата. Тя пое дълбоко въздух и затвори очи.

— Нека се досетя — каза, след като вече се бе успокоила. — Да не си намерила Чаровния принц в Бялата палатка?

— Него и още двайсет други — отвърнах, ненавиждайки начина, по който гласът ми се разтрепери. Цялата ми ръка сякаш гореше. Опитах се да я разтърся, но имах чувството, че изгореното продължаваше да пробива пътя си надолу към следващия пласт кожа.

— Дай да видя — настоя Вида. След като не обърнах дланта си, тя го направи вместо мен. Бях изненадана да усетя, че самата тя вибрира с някаква нейна си собствена ярост. — По дяволите! Ще го убия!

Тя внимателно сложи ръката ми с дланта надолу в кишата.

— Аз съм виновна — укорих се аз. — Аз бях там. Той бе там. Трябваше просто… да използвам другата си ръка или…

— Момиче, моля те — спря ме тя. — Ако бе успяла да се съвземеш достатъчно бързо, за да предприемеш на свой ред нещо, определено нямаше да си човек.

— Какво друго бих могла да съм?

Тя вдигна рамене.

— Манекен? Безчувствена, безсърдечна кучка, която се храни от нещастието на другите и не може да плаче физически, освен ако сълзите не са от кръв?

Свих здравата си ръка в скута си.

— Такава ли е репутацията ми в Щаба?

— Наричат те Медуза — отвърна Вида. — Един грешен поглед и мозъкът ти се превръща в камък.

Доста креативно. И ми отиваше.

— Къде са другите? — попита тя.

— В Бялата палатка, която е отвън — осведомих я. Облегнах се на стоманения климатик, за да мога да наблюдавам Вида. — Те всичките са много болни. Половината от тях приличат вече на умрели.

— Толкова ли са зле? — учуди се тя. — И Стюарт ли?

— Да.

— По дяволите! — измърмори Вида. — Чудех се защо изглеждаш толкова ядосана.

— Да — потвърдих аз и усетих как гневът ми започва отново да настръхва. Почти го бях докоснала. Той бе точно там, а аз бях твърде глупава и твърде бавна, за да приключа с това. — Така е.

— Хей, споко — утеши ме тя. — Сега вече и аз съм в играта, а имам страхотен опит в свиренето на тъпаци, все едно са скапани арфи. Нуждаеш се от подкрепление и аз съм тук. Стига си се самонавивала, че си сама в това.

Погледнах нагоре с изненада.

— Но само да си знаеш — каза тя, прозвучавайки вече като истинското си аз. — Ако се окаже, че на това посвещаване трябва да се бием една срещу друга, все пак ще ти наритам задника.