Александра Бракен
Неизчезваща (7)

Шеста глава

Вкараха тайно двама ни с Джуд в Бостън посред бял ден. Долетяхме в търбуха на едър товарен самолет. Моделът беше по-стар от онзи, който бяхме използвали, за да се върнем от Филаделфия, а носещата се миризма наистина придаваше някаква достоверност на теорията на Джуд, че той някога е бил използван за транспорт на заклани животни.

Гледах огромните кошове пред нас и се опитвах да не обръщам внимание на начина, по който скърцаха под напора на задържащите ги на място ремъци. Всичките бяха белязани с елегантния златен лебед на Леда Корпорейшън, което лично аз почувствах като отвратително намигване от страна на Вселената. Рационалната част у мен знаеше, че това не означава нищо и не е никакво лошо предзнаменование. Летяхме със самолетите на Леда Корп през цялото време. Те бяха осъзнали плюсовете да са в добри отношения и с Грей, и с Федералната коалиция, което пък водеше до това, че получаваха специални привилегии да пътуват до и от Калифорния и да транспортират продуктите си. Неотзивчивият Грей веднъж бе родил брилянтната идея да се опита да умори от глад Федералната коалиция, като забрани вноса и износа от Калифорния. За съжаление на останалата част от страната, именно в Калифорния се намираше повечето прясно произведена продукция и затова те имаха лесен достъп до петрола, който се добиваше в Аляска.

Само че Федералната коалиция бе нещо като наш сватовник. Те ни превозваха на конче с подобни полети, а в замяна ние им служехме като скрито оръжие. Албан смяташе това за справедлива търговия заради информацията, която бяхме събрали, и безбройните Операции, които бяхме провели в тяхна полза през годините, макар и да знаех, че иска повече. По-точно: уважение, пари и обещание, че ще му дадат пост в правителството си, след като се справеха с Грей.

От другата страна на купчината кошове, покрити с пластмаса, се намираше Екип Бета, който се заливаше от смях на някакъв виц, изгубил се в постоянното ръмжене на моторите.

Аз притиснах опакото на замръзващите ми ръце към очите си, опитвайки се да успокоя пулсирането. Малкото топлина, която все още циркулираше из товарния отсек, най-вероятно се бе захванала за тавана, защото не я усещах въобще. Изсулих се по-надолу в седалката си и се завих с черното пухено палто, завързвайки го около талията си, колкото бе възможно по-здраво, тъй като коланът на седалката ми пречеше.

— Дълбоко вдишване — напяваше си Джуд, — дълбоко издишване. Дълбоко вдишване, дълбоко издишване. Ти не си в самолет. Просто се рееш из небето. Дълбоко вдиш…

— Струва ми се, че в действителност трябва да вдишваш дълбоко, за да успее да проработи — напомних му аз.

Самолетът се гмурна, а секунда по-късно се върна обратно в начална позиция.

— Какво… — гласът му сякаш се пропука. — Това нормално ли беше?

— Просто малко турбуленция — обясних му, докато се опитвах да се освободя от захвата му. — Случва се при всеки полет.

Джуд бе пристегнал на главата си каска на тактическия екип, а върху очите си имаше специални очила. Не ми даде сърце да му кажа, че ако самолетът падне, раната в главата щеше да е най-малкият му проблем.

Боже! Та той не можеше да понесе стреса от летенето със самолет.

Това беше грешка. Трябваше да се боря повече, да споря, да убедя някого да махне Джуд от тази Операция. Докато бях в Щаба, мисълта, че ще се наложи да го взема със себе си, за да търсим Лиъм, ме притесняваше — бе доста изнервяща доза реалност, която трябваше да преглътна, но сега… Сега направо си бях уплашена. Та как щеше той да се справи с напрежението от това да избягаме на Роб и на Екип Бета, ако сега не можеше да седи мирно пет минути? Ами ако въображението му вече бе откраднало храбростта му и бе избягало с нея?

Може пък да открия начин да го оставя с Бартън, помислих си, докато разтривах челото си. Проблемът беше… че нямаше как да знам дали пък Бартън не е бил един от агентите, подкрепили Роб и идеята за нападението над детските лагери. Откъде да знам дали някой от неговите съекипници не би прострелял с удоволствие черепа на Джуд? Чисто и лесно.

— Това ще е страхотно. Направо ще е супер! — Папката на Джуд за Операцията бе нацапана с точици от всичко, което бе ял за вечеря предния ден, а около краищата изглеждаше малко по-мека.

Исках да крещя. Да викам. Та това бе още едно гърло за хранене и още един гръб за пазене. Джуд бе живото превъплъщение на разсеяността. Но каква бе другата възможност? Да го тикна обратно в онзи ад и да се надявам, че още ще е там и ще е жив, когато се завърнех, а Коул задействаше плана си?

Не. Джуд бе воденичен камък, който щеше да ми се наложи да нося по време на целия път. Но вече бях по-силна. Можех да го направя. Щях да открия Лиъм и да ги опазя и двамата, защото просто нямах друг шанс. Това бе единственият, който бях склонна да приема.

— Бартлет. Какво мислиш, че прави той? — попита Джуд. Страниците се разлетяха изпод пръстите му. — Разпознавам другите имена. Франсис е сладурче, веднъж ми даде шоколад. Също така харесвам Лебровски, Голд и Филман. Готини са. Научиха ме как да редя пасианс. Харесвам и Водача ни също. Радвам се, че повишиха Бартън. Но кой, по дяволите, е Бартлет?

— Не знам и не ми дреме — отвърнах с поглед, фокусиран върху медицинските кашони пред мен. Всъщност знаех кой е Бартлет — някакъв новак, когото бяха преместили при нас от базата в Джорджия. Бях дочула в съблекалнята как няколко Зелени момичета обсъждаха въпроса за това какъв прекрасен екземпляр е, само че ме бяха забелязали и се бяха разделили, преди да мога да науча каквато и да било полезна информация.

Джуд вече си пееше тихо, а единият му крак тактуваше в безумен ритъм върху подложките, които се намираха под нозете ни. Компасът, който висеше около врата му, се бе измъкнал изпод якето му и се люлееше в ритъм. Не мисля, че това дете спря да мърда дори за секунда през целите пет часа, през които летяхме.

— Бартлет е завършил Уест Пойнт. Мислиш ли, че това означава, че е добър?

— След като си запаметил информацията за екипа, дадена ни в папката, защо въобще ме питаш?

— Защото хората са много повече от това, което парче хартия или компютърен файл могат да ти кажат за тях. В действителност не ми пука, че специалността на Бартлет са боевете с нож. Не ме разбирай грешно, но наистина бих искал да знам защо например се е присъединил към Лигата, какво смята сега за решението си. Любимата му храна…

Тук вече не се сдържах и се обърнах да го погледна — наполовина впечатлена, наполовина ужасена.

— Смяташ, че любимата му храна е по-важна от това да знаеш какъв би бил предпочитаният метод, чрез който би могъл да те убие по време на бой?

— Ами, да. Това някак…

Не съумях да се спра. Не мога и да обясня защо гневът ми се възпламени така бързо и ме затопли цялата.

— Екип Бета ли те интересува? — можех да чуя ударите на сърцето си дори в ушите си. — През следващите дванайсет часа те са единствените шестима души, които няма да се опитват да те убият. Но пък не са длъжни и да те защитават, особено ако това ще попречи на Операцията. Затова следвай заповедите на Водача и си дръж главата наведена. Това е всичко, което трябва да знаеш.

— За бога! — каза Джуд, примигвайки. — Не всеки възрастен на тази планета се опитва да ни загроби.

Езикът ми бе пленен зад стиснатите ми зъби. И ти си мислиш, че да те убият, е най-страшното нещо, което могат да ти сторят?

— Аз просто искам да опозная хората — обясни ми той. — Какво лошо има в това?

— Извинявай — съжалих аз. — Повечето от тях не биха искали да го правиш.

— Не, искам да кажа… — той размаха ръце из въздуха, все едно това щеше да разреши мистерията, за която намекваше. — Просто в наши дни хората толкова бързо те разкостват и ти се разпадаш на информационните си съставни части, които те после незабавно качват в системата. А пък аз смятам, че никой не може да опознае добре друг човек, освен ако наистина не внимава. — Той спря и протегна дългия си врат, за да се огледа, но нашият Закрилник бе зает да играе карти с Франсис. — Ето, виж Роб! Файлът за него е перфектен. Учил е в Харвард, бил е рейнджър в армията, после за кратко агент на ФБР. Висок е 1.83 и тежи 92 кг. Знае как се ползват оръжия и говори приличен испански. Но това… Никъде в тази информация няма намек, че той… — Джуд сякаш дерайлира. — Не искам просто да виждам нечие лице. Трябва, освен това да познавам и сянката му.

Не мисля, че Джуд бе губил някого преди Блейк. Естествено, беше чувал за агенти, убити по време на мисия — в атака или при експлозия, — но веднъж, когато се настаниш добре в този особен вид мъка, който идва с раздялата с някого, когото си познавал до мозъка на костите си, човек се научава да не се опитва.

— Така ли? — попитах аз. — А познаваш ли моята сянка?

Той погледна настрани и надолу към мястото, където токовете на комично огромните му ботуши подскачаха над постелките.

— Не — отвърна толкова тихо, че гласът му почти се изгуби в хилядите километри кристалносин въздух под нас. — Понякога дори си мисля, че даже не съм виждал добре и лицето ти.

Това не ме притесняваше. Ръцете ми изгубиха сетивността си, но това бе просто заради студа. Причината не беше в леда, който изведнъж се бе появил помежду ни в рамките на няколко секунди. Челюстта ми бе стисната, за да не допусне зъбите ми да затракат или да захапе в отговор, издавайки грозен, гневен звук. Нямах потребност да бъда харесвана, желана или обгрижвана. Не се нуждаех от приятели и определено нямах нужда това хлапе, което веднъж бе сринало цялата компютърна мрежа на Лигата само защото се беше спънало в огромните си крака, да се опитва да ми вмени чувство за вина, че съм нещо, което реално не бях. Просто малко студ.

Сгуших се още по-надълбоко в палтото си, като го наблюдавах с крайчеца на окото си как шава. Кършеше ръцете си, докато не почервеняха.

— Екип Бета са добър отбор — казах накрая. — Следваш ли заповедите им, ще се държат добре с теб. На Алфа въобще не им дреме за нас, така че гледай да си с друго дете със способности, за да си пазите взаимно гърбовете. Делта пък се ръководи от Фарбрингър, а той обича деца.

— Така ли? — попита Джуд, но жизнеността си бе отишла от гласа му. Изучаваше парчето черен плат, което бе зашито на коленете на панталона му. — Руби! — Изрече толкова тихо, че почти не успях да го чуя от бученето на самолета. — Да не би Роб да ме е избрал за тази Операция, за да може да ме убие?

За пръв път се бях срещнала с Роб скоро след като Кейт ме разкара от Търмънд. Двамата агенти на Лигата бяха планирали предварително да се видят на една изоставена бензиностанция, като всеки водеше със себе си децата, които бе освободил. Той ни бе казал, че не е успял да измъкне предварително определените деца и му се е наложило да избяга сам, за да не бъде разкрит от охраната на лагера. Кейт, която доста беше хлътнала по него, му бе повярвала незабавно. Но едно подхлъзване, едно невнимателно докосване, и умът му се бе отворил за мен. Бях видяла самата истина.

През нощите, през които не стоях будна, тероризирана от мислите за това какво се бе случило с Лиъм, Дунди, Зу и момичетата, които бях оставила в Търмънд, спомените на Роб се приплъзваха към мен. Виждах на земята момчето с качулка на главата. Цялото му тяло се разтресе, когато агентът го застреля от упор. Тогава изникваше и лицето на момичето и устните й, които се мърдаха с молба за пощада. После идваше контейнерът за смет, който се разтрисаше, когато Роб хвърляше тялото й в него. И накрая се събуждах, чувствайки се зле, ала не само заради загубата на живот, а и защото се усещах така, сякаш аз ги бях убила. Говорихме за това да познаваш нечия сянка. Я се опитайте да бъдете тази сянка.

— Не мога да спра да мисля за Блейк. Той е в мислите ми всеки ден, през цялото време. Трябваше да кажем на някого — сподели той. — Джарвин и другите щяха да бъдат изритани. Лигата щеше отново да си стане както преди… преди всичко това да се случи. Те са лошите. Ако се освободим от тях…

За съжаление, инфекциите невинаги се развиваха така. Понякога болестта се разпростираше твърде надалеч, за да може да бъде премахната с един-единствен разрез. Роб, Джарвин и другите може би бяха само малцина от по-голяма група. В този момент така се изкушавах да му разкажа истината — всичко, което Коул ми сподели, — но това щеше да го хвърли в паника и определено щеше да е най-глупавото решение, което някога бях взимала. Ако нещата въобще сработеха, не биваше да научава за плана предварително. Не трябваше да има какъвто и да е шанс да се изпусне и да ни издаде пред Роб и другите.

— Всичко ще е наред — обещах му аз. — Аз ще съм до теб през цялото време.

Той се тресеше. Не мисля, че бе чул и дума от тези, напуснали устата ми.

— Как можаха да сторят това? Какво сме им направили, за да ги нагрубим? Защо толкова ни мразят?

Затворих очи при звука на бумтящия смях на Роб, който раздра въздуха.

— Защо не се опиташ да поспиш? — попитах аз. — Ще летим още няколко часа. Няма смисъл и двамата да сме уморени.

— Добре — каза той. — Просто бих искал…

— Какво искаш? — обърнах се към него аз.

— Може ли вместо това да продължим да си приказваме? — изплю камъчето той, приведен към коленете си, след като бе издърпал несръчно краката си горе на седалката.

— Ама ти май наистина не можеш да стоиш тихо, а? — зачудих се. — Това май те убива по малко.

Мина известно време, преди да отговори… като че ли щеше да се опита да ме обори.

— Не — отвърна. — Просто не обичам тишината. Не ми харесват нещата, които чувам в нея.

Не питай. Не питай. Не питай!

— Какво… например?

— Най-вече ги чувам как се карат — прошепна той. — Чувам как той й крещи, а пък тя плаче. Но… аз ги чувам през затворените врати. Майка ми ме затваряше в гардероба си, защото той бе доста по-мил, когато мен ме нямаше наоколо. Не си спомням как звучеше тя нормално — само в този миг, в който се караха.

Аз кимнах.

— И на мен ми се случва понякога.

— Не е ли странно това? Минаха вече осем години, а аз още ги чувам и си мисля за това колко тъмно и схлупено беше. Усещам как не можех да дишам. Чувам ги през цялото време — все едно ме преследват и не успявам да им избягам. Никога. И те не искат да ме пуснат.

Знаех, че е изтощен. Бях запозната от собствен опит с пораженията, които изтощението налагаше на ума. Номерата, които ти играеше, докато защитите ти падаха една по една. Призраците не преследват хора. Спомените го правят.

— Ще ми поговориш ли, докато заспя? Само докато ми се затворят очите. И възможно ли е да не казваш после за това на никого?

— Разбира се — облегнах глава на седалката, чудейки се какво мога да му разкажа, за да го успокоя. — Има една история, която много обичах като хлапе — подех тихичко аз с такава сила на гласа, колкото да надвиквам леко шума на самолетните двигатели. — За едни зайци. Може и да си я чувал преди.

Започнах с началото — бягството. Лутането из гората, срещите с нова опасност на всеки ъгъл, отчаянието, което придружаваше опитите да защитиш всеки, при положение че едва можеш да се грижиш за себе си. Момчето с бездънните тъмни очи, предателството, огънят, димът. И в момента, в който проумях, че му бях разказала собствената си история, осъзнах и че Джуд вече бе заспал и се бе загърнал в сънища.

Ето какво ще ви кажа за места като Бостън: без значение какво са били преди, без значение как изглеждаше населението, без значение какъв бизнес беше разцъфтявал някога тук, без значение какви велики личности се бяха родили тук, градът, който хората знаеха, вече не съществуваше. Това беше като отражението на някой любим човек в огледало за обратно виждане — образът му се смалява и смалява, колкото повече време и разстояние застават помежду ви, докато в един момент дори формата му вече се превръща в неразпознаваема.

Сгради от червени тухлички стояха твърдо вкоренени в земята, но прозорците им бяха изпочупени. Тревата в парка на места бе повехнала, другаде бе израсла прекалено, а там, където се бяха извисявали дървета, бе обгорена до неузнаваемост. Големите къщи бяха заключени и разбити. По тъмните им камъни бяха полепнали лед и стар сняг. На всяко шосе бе оставена по една отворена лента, през която едва-едва се процеждаха коли и колела, но много от старите пресичащи се улици бяха изпълнени с импровизирани палатки и свити в тях хора.

Странно бе да видиш ярките и цветни петна от вехти чадъри и детски чаршафи, сега укрепени като временни заслони. Някои от хората, които бяха най-зле, бяха директно изложени на смразяващия въздух. Те нямаха нищо повече от спален чувал или стена, на която да се облегнат.

— Не разбирам — каза Джуд, взирайки се през оцветеното стъкло. Нито една от уличните лампи не работеше, но имаше достатъчно запалени огньове, които ни разкриваха сцената, както и първите превалявания от сняг от задната част на една линейка, дадена ни от благодарна болница в замяна на консумативи, които й оставихме от името на Леда Корп.

— Много хора загубиха къщите и апартаментите си при сриването на пазарите — обясних му аз, опитвайки се да съм внимателна с него. — Правителството не е могло да изплати дълга си, поради което и тези хора са загубили работата си. Така те не успели да задържат това, което им принадлежало.

— Но ако всички навсякъде са така, защо банките не са оставили просто хората по местата им, докато нещата се оправят? Няма ли какво да предприемем, за да помогнем?

— Защото светът не работи по този начин — извика Роб от шофьорското място. — Свиквай с това. — Той бе облечен с тъмносиня униформа на спешен екип и, изглежда, се наслаждаваше на способността си да пуска сирена и да просветва на хората по улиците, които не се изтегляха достатъчно бързо от пътя му. Отпред до него бе един от членовете на Екип Бета, на когото бе възложена задачата да играе ролята на поддръжка на нашата половина от Операцията. Името му беше Рейнолдс и ми трябваше да хвърля само един поглед към лицето на Джуд, докато Рейнолдс и Роб се тупаха по гърбовете, за да разбера, че той е бил един от агентите, които Джуд бе чул да заговорничат срещу нас.

Останалите от Екип Бета бяха на три пресечки пред нас. И седмината бяха наблъскани в задната част на стар пикап, облечени като някакви протестиращи — обикновени дрехи, рошави коси, шапки на Ред Сокс и достатъчно дебели якета, които да прикриват затъкнатите под тях оръжия.

Професорът, когото търсехме, живееше в Кеймбридж, точно зад река Чарлз. Медицинското училище на Харвард, където провеждаше проучванията си, имаше късмета да бъде разположено по средата на същинския Бостън. Роб бе решил, следвайки своята съмнителна мъдрост, да раздели Операцията на две отделни едновременни атаки. Екип Бета щеше да се справи с изваждането от строя на лабораторията, а Джуд и аз щяхме да проникнем в къщата на мишената ни и да го измъкнем за разпит.

Поне така си мислеше Роб.

Завихме по моста Лонгфелоу и прекосихме реката под напора на жадните въпроси на Джуд за бейзбола, реката, какво бе това лепкаво вещество върху пода на линейката и как щяхме да се приберем у дома, докато Бартън най-накрая не се свърза със слушалките в ушите ни.

— Тук Водач. На позиция съм. Готов за начало на Операцията в двайсет и два и трийсет. Какъв е вашият статус, Закрилник?

— На пет минути сме от гнездото на Гъската — отвърна Роб и усетих как линейката под мен ускори. Тревогата ми обаче избра точно този момент, за да се събуди. Застанах малко по-изправена, долепих колене към гръдния си кош и ги обгърнах с ръце.

— Свързани ли сме с Домашния фронт?

— Тук Домашен фронт. Линията е обезопасена. Следя и двата екипа. Потвърждавам начало в двайсет и два и трийсет. Данните от сателита показват минимално смущение при Цел две. Закрилник, във вашия сектор има значителна активност.

Не знам дали аз, или Роб бяхме по-отвратени от това, че го наричат Закрилник. Той си нямаше екип деца като Кейт, но всеки, който надзираваше дете изрод по време на Операция, бе шамаросван с тази титла.

— Има протест в двора на Старчето — отбеляза Роб. Погледнах нагоре и пролазих, за да надзърна през задния прозорец. Прав беше. Минавахме покрай обрамчения с дървета парк на университета и неговите пресичащи се алеи за разходка. Стотици, може би дори хиляди тела бяха събрани около голям лагерен огън и не обръщаха внимание на сипещата се около тях суграшица. Върху кръпките сняг тук-там бяха захвърлени плакати и барабани — единственото нещо, което стоеше между протестиращите и малкия кръг от раздразнени полицаи, които ги бяха обградили. Хората сякаш се колебаеха да поемат към края на парка, за да намерят начин да преминат през стената от полицаи и оръжия.

— За какво протестират? — промълви Джуд, а дъхът му замъгли стъклото. Не му отговорих, а му направих знак да се скрие долу. Започнах да броя пресечките, които минавахме — една, две, три, четири, пет.

Линейката спря внезапно на известно разстояние от красивата бяла къща на Професора, която беше с полегат покрив от сиви керемиди. Роб махна колана си и се изправи. Разтегна се леко и мина отзад.

— На позиция сме — каза той, затискайки ухото си с ръка. Усетих как очите му се приплъзнаха към мен, но задържах моите непоколебимо върху Джуд. Той бе започнал отново да трепери.

Това дете ще успее да ги накара да го убият, помислих си, докато се щипех по носа.

— Имате разрешение да действате — каза агентът, който надзираваше Операцията в Щаба. — Гъше яйце е в действие.

— Прието — отвърна Бартън, а Роб повтори.

Макар да изглеждаше малко дрипав и по квадратната му челюст да бе избила лека тъмна брада, очите на Роб бяха бдителни. Той хвърли на момчето другата униформа на член на спешен екип и шапка — все едно те щяха да скрият, че Джуд приличаше на поне две години по-малък, отколкото наистина беше.

— Не казвай нито дума, не шавай и следвай точно заповедите ми! А сега си докарай задника тук — каза той на Джуд. После, обръщайки се към мен, добави: — Ти знаеш ли какво трябва да правиш?

Срещнах погледа му, без да трепна.

— Знам.

Роб разчиташе Джуд да извади от строя алармената система на къщата, а после да заеме мястото си край носилката, която щеше да изведе Професора от тях. Така щяхме да избегнем шанса някой любопитен съсед да дръпне пердетата си в неправилния момент. Очакваше се да го разведем за петнайсет минути из града, през това време аз да го обработя да ни сътрудничи, а после щяхме да го изоставим на някой тротоар с изтрити спомени за тази среща. Ако той се окажеше твърде труден за сломяване, Роб знаеше една тайна квартира, в която можехме да го приберем за… по-болезнени методи на убеждаване.

Роб отвори задната врата, позволявайки на студения въздух да проникне вътре. Той и Рейнолдс свалиха носилката заедно с един брезентов чувал. Джуд отново кършеше ръце.

Хванах го за ръката точно преди да скочи след Роб.

— Внимавай!

Той ми отдаде почест и стисна зъби по начин, който ме наведе над мисълта, че или се опитваше да ми се усмихне успокояващо, или пък се пробваше да не повърне върху себе си.

— До скоро, алигатор.

Вратата зад тях се затвори. До след час, слънчоглед.

По време на всички неукротими сънища, които бях имала за деня, в който най-после щях да си събера багажа и да изчезна, никога не си бях представяла момента по подобен начин. Не очаквах, че ще се чувствам толкова спокойна, колкото бях. Първия път, когато избягах на Кейт и Роб, страхът бе избухнал бързо и ме бе обзел цялостно. Тогава просто мърдах краката си, преди мозъкът ми да може да ги достигне. Нито знаех къде отивам, нито пък как да го сторя. Просто бях побягнала. Бе само въпрос на тъп късмет, че попаднах на Зу и другите.

Този път обаче не можех да се осланям само на късмета. Нямах време да се притеснявам какво щеше да стане, ако ме хванеха. Хладнокръвието и спокойствието, които усещах сега, ме караха да се чувствам толкова по-неподвластна на която и да е от дивите, неподправени емоции, на които се бях предала в бензиностанцията. Трябваше да направя нещо, да защитя хората, и никой — особено пък Роб Медоус — нямаше да ми попречи да го свърша, поне докато в тялото ми имаше дъх.

Светлината на верандата се задейства, когато и тримата минаха под нея. Джуд ми хвърли бърз поглед през рамо и после изчезна отстрани на верандата към малката кутийка, която контролираше електричеството в къщата.

Щом светлината на верандата угасна и Роб се наведе над златистата ключалка, аз съблякох тежкото черно палто на Лигата, извадих запалка и швейцарското ножче, което бях сложила в един от джобовете си, и ги наврях в ботушите. Старото кожено яке на Лиъм нямаше да успее дълго да ме опази от студа, но поне на него нямаше устройство за проследяване.

Покатерих се на шофьорската седалка и открехнах вратата. Ботушите ми току-що бяха кацнали в снега, когато Джуд се появи край задната част на линейката.

— Ама ти какво…?

Устремих се напред и сложих ръка над устата му. Очите му се бяха разширили от паника, докато не докоснах устните му с пръст. Той бе прекалено объркан, за да разбере какво става. Наложи се да го хвана за лакътя и да го провлача зад мен, докато линейката не ни закри от евентуални погледи.

— Вътре сме — чух твърдия глас на Роб в ухото си. — Статус, Водач?

— По план, Закрилник.

Погледнах нагоре към уличната табела — улица Гарфийлд — и се опитах да събера мислите си. Трябваше да установя възможно най-голяма дистанция между мен и Роб, преди той да открие, че сме изчезнали. Можех да го надбягам, но не можех да се меря с кола… особено пък и с Джуд с мен. Ако успеехме да стигнем до протеста, имаше възможност той и Рейнолдс да не съумеят да ни открият в тълпата. Роб не би си помислил да ни потърси на единственото място, на което имаше огромен шанс да бъдем заловени. Той бе животно — доста злобно при това, — но въображението леко му куцаше.

Джуд дишаше тежко край мен и изглеждаше изтощен, но като цяло беше наред. Вятърът се опитваше да свали шапката му, подърпвайки и моята. Дръпнах черната плетена шапка максимално ниско върху ушите си, като хванах в капан свободно пуснатата си коса и приглушените звуци от двата предавателя на операцията.

Никога не бях усещала подобен студ във Вирджиния. Бе като остро, постоянно дращене по всеки сантиметър незащитена кожа. Опитах се да забързам ритъма ни в лек бяг, преглъщайки сълзите и снеговалежа, но Джуд и досега едва ме следваше. Парчета лед хрущяха под краката ни. Пръчки, останали скрити под стария сняг, се чупеха, докато газех между дърветата, разделящи къщи и сгради. На юг, на юг, на юг. Трябваше просто да продължа на юг и щях да открия двора на Харвард, протестиращите и спасението ни.

— Целта придобита. Мандарина, чист ли е периметърът?

Джуд направи рязко движение към мен, обзет от див страх, но аз поклатих глава като предупреждение.

Гласът на Роб слезе по гръбначния ми стълб, подобно на клечка по страната на кибритена кутия. Огънят, който успя да запали, беше малък, но все пак прогаряше контрола, който имах над гласа си.

— О, да — отвърнах, след като притиснах слушалката с пръст. — Крайбрежието е чисто.

Усетих момента, в който Роб отвори вратата на линейката — точната секунда, в която разбра, че ни няма. В неговия край на линията настъпи тишина, дори когато от Щаба и Бартън го караха да им даде актуализация на статуса си. В ума си виждах лицето му — бяло, което бързо преминаваше в лилаво, вследствие на опита му да удържи яростта си. Малка усмивка изкриви ъгълчетата на устата ми. Не можеше да ме извика, без да се издаде, че всъщност ме е загубил. А основната работа на всеки Закрилник беше да се грижи за изродите, за които отговаря.

— Манда… — започна да изрича Рейнолдс, преди да бъде грубо спрян.

— Здрасти, Роб — казах аз с нисък, равен глас. Вече виждах светлината от големия огън в парка, новия оранжев оттенък на небето. Джуд ме хвана отзад за якето и дългите му пръсти се усукаха в кожата, докато се бореше да върви в крачка с мен. Сега снегът валеше по-силно. Издърпах върху главата си качулката на полара, който носех под якето, сложих ръце в джобовете си и пресякох последната улица. — Имам въпрос за теб.

— Руу — прошепна Джуд. — Какво правим? Къде отиваме?

— Мандарина, дръж всички разговори, които не са свързани с Операцията, извън линия — долових гласа на Бартън.

Добре. Исках той да чуе. Надявах се всички да го чуят.

Кръгът от полицаи и представители на Националната гвардия бе пробит, а събраните протестиращи преминаваха през тях с плакати в ръце и биещи барабани. Очевидно бе някакъв среднощен марш, само че си нямах идея за какво. А като наблюдавах и разнородните плакати, които виждах, стигнах до извода, че и те не бяха сигурни срещу какво точно протестират. Мобилизацията, която ги принуждаваше да се вливат в Специален отряд Пси? Нежеланието на президента Грей да преговаря с правителството на Западния бряг? Общото състояние на ужас, което се разпространяваше като отрова из цялата страна, така както замърсяването и смогът бяха превзели Лос Анджелис.

Повечето от лицата около нас бяха млади, но не и тийнейджърски. Голяма част от университетите и колежите в страната бяха временно затворени поради липса на финансиране, но ако някои от тях все още имаха средства, предполагам, че Харвард щеше да е сред тях.

НИЕ СМЕ ВАШИТЕ УМОРЕНИ, ВАШИТЕ БЕДНИ, ВАШИТЕ НАБЛЪСКАНИ ТЪЛПИ… пишеше на плаката до мен.

Оставих ги леко да ни задминат, стъпвайки бавно на разстояние зад тях, за да не чуят останалите скандиранията по слушалките. Изчаках, докато се изнесат от площадчето, преди отново да натисна слушалката и да активирам микрофона.

— Едно искам да знам — как се казваха те?

— Мандарина! — гласът на Роб беше напрегнат, звучеше като останал без дъх. — Нямам представа…

— Мандарина, престани! — жената в Щаба очевидно също не ми се кефеше особено.

— Какво става, по дяволите, Закрилник? — Бартън все още също слушаше.

— Онези две деца, които бе извел от лагера в нощта, преди да се срещнем — казах аз, взирайки се в някакъв младеж с раста, сигнализиращ ни да продължим напред. — Момчето и момичето. Убедена съм, че се ги спомняш. Вероятно ти е коствало доста усилия да ги изведеш, а после да им завържеш ръцете и краката по този начин.

Джуд ме зяпаше недоумяващо, а тъмните му вежди бяха сключени в почуда.

— Често казано, въобще не те разбирам. Изкарал си ги навън, а после си ги убил в алеята и си ги оставил там. Защо? Поради каква причина? Какво са казали или направили, за да те разярят така. Момичето ти се молеше. Тя не искаше да умира, но ти я изведе от лагера и я екзекутира. Дори не махна маската от главата на момчето.

Свих юмруци, за да ги накарам да престанат да треперят. И в тази кратка секунда изведнъж в ухото ми пропука гласът на Албан.

— Какво се случва? — той си пое дълбоко въздух. — Вие двамата трябва веднага да се срещнете с Водача. Ако не искате да се връщате в Щаба със Закрилника…

— Няма да се върнем в Щаба — казах аз, — докато той не си тръгне завинаги.

Това бе опасна игра. Ако Албан налапаше въдицата и изриташе Роб, все още имаше голям шанс останалите от кръвожадната му групичка да си отмъстят на децата в Щаба. Но сега, когато Албан знаеше, че Роб е враждебно настроен, той и агентите, на които можехме да се доверим, щяха да следят за подобно поведение… поне през следващите няколко седмици. Джарвин и останалите конспиратори щяха да са по-спокойни, като знаеха, че Джуд го няма и не може да ги издаде. А аз нямаше да изчезвам завинаги. Трябваха ми няколко седмици и щях да се върна с всичко, което ни бе нужно, за да ги отстраним.

— Слушай, Роб, искам само да знам как се казваха. Интересува ме дали въобще ги попита, преди да ги убиеш.

— Ти да не мислиш, че това е игра? Стига си лъгала, по дяволите! Като те открия…

— Надявай се никога да не ме откриеш — отвърнах, а ледът в гласа ми назъбваше всяка дума. Дори не ми се налагаше да затварям очи, за да видя лицето на онова момиче. Усещах я как вървеше до мен с отворени очи, завинаги взрени в цевта на пистолета и ръката, която го държеше стабилно. — Защото това, което ще направя с теб, ще е нещо много по-лошо от куршум в черепа.

Не изчаках да чуя отговора му. Изтръгнах слушалката и я пуснах на земята, оставяйки краката след мен да я смачкат на парчета и разхвърлят из околността. Направих знак на Джуд да ме последва, когато се затичах, за да достигна протестиращите. Бяхме погълнати от потока от хора, който се изливаше надолу по огромното протежение на Масачузетс Авеню. Блъскаха ме от всички страни — пронизваха ме ръце, хора викаха и крещяха, а аз се чувствах в по-голяма безопасност, отколкото когато и да било през последните няколко месеца. Хвърлих поглед зад себе си, докато си пробивах път напред, и потърсих бледото лице на Джуд. Ето го и него — с широко отворени очи и почервенели от студ бузи и нос. Движех се по вълна от кипяща сила и контрол. Бях успяла да избягам с Джуд, а сега дори никой не ни поглеждаше.

Усетих как той ме хвана за якето отново и ме насочваше, вървейки с тълпата. Барабаните пред нас се събудиха за живот с трескав ритъм и за пръв път долових лек пристъп на паника. Стори ме се, че някой отзад извика името ми, но дори скандиранията бяха удавени от яростта, която бе завладяла ума ми.

Тълпата около мен нарастваше и колкото по-напред се придвижваше по улицата, толкова повече хората се докарваха до състояние на обезумяло вълнение. Едно и също скандиране пееше в кръвта им: повече, повече, повече, повече. Това бе единственото, което ги свързваше. Едничкото нещо, което те всички искаха — повече храна, повече свобода, повече пари, повече…

Почти веднага осъзнах накъде сме тръгнали — обратно към сърцето на Бостън. Пред нас бе мостът на Масачузетс Авеню. Там бяха и познатите проблясващи светлини на полицейските коли, които го бяха блокирали.

Протестиращите не се спряха.

Имаше дузини полицаи в защитна екипировка. Служителите на Националната гвардия ни взеха на мушка, ала нито един протестиращ не секна марша си напред. Почувствах как краката ми се забавят, но бях избутана напред от силата на разбиващата се зад мен вълна.

Полицаят, който се намираше в центъра на случващото се — прошарен възрастен мъж — ни изгледа и вдигна мегафона.

— Говори сержант Бауърс от Бостънската полиция. В момента нарушавате Общия закон за масовите прояви, глава две шейсет и шест, раздел едно двайсет, и подлежите на арест. Вашето събиране е незаконно. Настоявам веднага и по мирен начин да се разотидете. Ако не се подчините и не сторите това, ще бъдете арестувани. Това е единственото предупреждение, което ще получите.

Не видях първия камък, който бе хвърлен. Не зърнах дори втория или третия, но пък чух дрънченето от удара им в щитовете на полицията за борба с безредиците.

— Стреляйте тогава! — извика някой. — Огън! Огън! Огън!

Момичетата около мен подеха лозунга и започнаха да го крещят. Стреляй, стреляй, стреляй! можеше да си съперничи само с пеенето.

Започнах да давам назад, като си пробивах път с лакти през пулсиращия натиск на тълпата. Те искаха полицията да открие огън по тях? За да покажат какви са… или…

Да го заснемат на видеоклип. Видях вече изправените устройства в безжизнените им и замръзнали ръце. Снежинките не се отделяха от стъклените очи на камерите, които следваха траекторията на всеки камък, всяка снежна топка или тухла, запращани по мъжете и жените в униформа. Наведох се с ръце над главата си и се запровирах към края на стадото. Един отклонил се лакът се заби в задната част на главата ми и това бе достатъчно, за да ме изтръгне от мъглата, в която бях изпаднала.

Протегнах се зад мен и хванах ръката на Джуд, но щом се обърнах, открих, че човекът, който ме държеше за якето, бе ниска азиатка с дебели черни очила, която изглеждаше точно толкова стресната да ме види, колкото и аз нея.

— Извинявай! — извика тя. — Мислех, че си приятелката ми.

По дяволите! — Завъртях се и огледах близкостоящите. — Къде е той?

Стрелбата беше единственото достатъчно пронизително нещо, което можеше да среже скандиранията, единственото достатъчно силно нещо, което да ги накара да замлъкнат. И аз, и момичето отскочихме назад, но бяхме грубо избутани от хората, които все още маршируваха напред. Вероятно офицерът или войникът си бе помислил, че тази заплаха ще разпръсне тълпата, но очевидно доста бяха подценили гнева, който захранваше присъстващите.

Протестиращите, водещи колоната, явно бяха свикнали с подобен род тормоз. Надзърнах назад през рамо. Те се бореха с щитовете, които им препречваха пътя, и продължаваха протеста върху капаците на полицейските коли. Тези с по-малко късмет биваха издърпвани назад и бити по земята с палки.

— Джуд! — извиках, а чувството ми за вина едва не ми подкоси коленете. — Джуд!

Първата кутия сълзотворен газ бе хвърлена със зловещо съскане, но дори то не успя да сплаши тълпата. Само съумя да ги предизвика да превземат на бегом позициите на полицаите. Усетих как някой се опитва да ме хване за ръката и да ме обърне, за да го погледна, но имах шанса да се освободя.

Лош план — помислих си, задавяйки се от отровения въздух. — Лош, лош, много лош план, Руби!

Беше чист късмет, че в този момент успях да го зърна. Вече се обръщах на другата страна, когато мернах с крайчеца на окото си една къдрава глава.

Синьото яке на спешния екип се вееше във въздуха, а ръкавът му, изглежда, беше разрязан с нещо назъбено. Джуд се бе изправил на пръсти, опрял ръка на една улична лампа, за да стои прав, а другата бе свил пред устата си, докато викаше: Руби! Руу! отново и отново.

Сега вече виждах как страхът захранва притеснението и го превръща в хаос. Фигурата на Джуд изчезна от очите ми, обвита в облак сълзотворен газ, скрита зад внезапния наплив от тела, опитващи се да избягат от оръжията, дима и моста. Хората крещяха, а стрелбата не спираше. Имаше вече и нови шумове. Един хеликоптер кръжеше над нас и ни обливаше с лъч светлина. Въртенето на перките му донякъде прогонваше задушливия дим, но пък разчистваше пътя на служителите от Националната гвардия към нас. За първи път забелязах повече от една черна униформа.

Ако нощта бе ясна, ако от очите ми не се стичаха сълзи, ако можех да чуя нещо друго, освен гърмящото бумтене на собственото ми сърце, най-вероятно щях да го забележа по-рано. Кожата ми почувства как въздухът като че ли завибрира насреща ми. Долових полъха на озон секунда по-късно от необходимото, за да мога да направя каквото и да е по въпроса.

— Джуд, недей!

Редицата улични лампи покрай пътя започна да жужи. Оранжевите им светлини се избелиха до разтопено бяло секунда преди всичките да гръмнат заедно, изпращайки дъжд от стъкло и искри върху вече и без това изплашените протестиращи.

Не съм сигурна дали някой се бе досетил какъв е Джуд, не и преди светлините на съседните сгради да се запалят след месеци или години на тъмнина.

Достигнах до него половин секунда преди мъжа с пистолета от Националната гвардия. Ударих го с рамо в гърдите и двамата паднахме на земята. Сблъсъкът изкара въздуха от дробовете ми, но скочих бързо на крака и го прикрих от приклада на пушката на войника. С един замах обаче той ме халоса по черепа и ме прати да се рея из тъмнината.