Александра Бракен
Неизчезваща (20)

Деветнайсета глава

Преди да тръгнем, изчакахме само колкото слънцето да се скрие. Ранният залез бе един от малкото дарове на бързо приближаващата зима. Опитах се да изчисля разсеяно горе-долу колко време бе минало, откакто бях тръгнала да търся Лиъм. Може би две седмици? Бяхме декември. Спомних си електронния часовник на гарата в Роуд Айлънд. Започнах да броя назад.

— Изпуснали сме рождения ти ден.

Носехме се в края на групата. Озовахме се тук почти естествено, след като Оливия и Брет бяха поели водачеството.

Каквато и песен на Спрингстийн да си бе припявал Джуд тихо, дъхът му секна насред тона.

— Какво?

— Бил е миналата седмица — казах аз, мъчейки се да го подпра, докато той прескачаше едно паднало дърво. — Днес е осемнайсети декември.

— Вярно ли? — Джуд скръсти ръце пред гърдите си и започна да ги разтрива. — Предполагам, че е напълно възможно.

— Петнайсет! — подсвирнах тихичко аз. — Още малко и ще пораснеш, човече.

Заех се да развивам вълнения шал от врата си, но той ме спря с жест и продължи да ходи. Якето му шумолеше при всяко движение. За толкова голяма група успявахме да се придвижваме доста тихо през храсталаците — тук-там чупехме някоя и друга клонка, напуквахме образувалите се джобове от лед. Все още бяхме доста навътре в така наречената от Брет Административна зона на резерват Чийтам, така че трудно можехме да привлечем внимание.

— О! Открил си го? — попитах, след като забелязах сребристото проблясване, уловено в дланта на Джуд.

Той се протегна, за да го видя. Бе кръгъл, почти плосък диск. Сребристото му покритие проблесна от единствения лъч лунна светлина, който успя да пресече клоните на дърветата. Взех го от ръката му и сложих топлия метал в средата на дланта си. Стъклото на компаса се бе спукало на две места.

— Да — каза той, прибирайки си го обратно. — За един момент… Няма значение.

— Няма значение? — повторих невярващо. — Какво има?

— Ами… просто за момент, сякаш не бях особено щастлив от това, че го открих. А и после започнах да си мисля, че може би не бива да го взимам със себе си.

— Защото…?

— Защото ми го подари Албан — отвърна той. — Няколко дни, след като дойдох в Щаба. Постоянно ми повтаряше колко бил горд, че и аз съм част от Лигата, но сега вече… не знам дали аз съм толкова горд да бъда част от нея.

Изпуснах дълга въздишка и се пробвах да открия правилните думи. Джуд просто повдигна отново рамене и провря верижката около главата си. Компасът изчезна под якето му и тогава си помислих: Ето, това е разликата. Това беше фундаменталната отлика помежду ни. След като веднъж се бях събудила за реалността, не можех да се върна обратно към съня. Докато Джуд все още бе способен да задържи в сърцето си надеждата, че той ще го чака някъде там, когато е готов да се завърне към него. След всичко случило се все още вярваше, че Лигата би могла да е различна, по-добра, оздравена.

Не можеше да се каже, че не съм във форма, но превземането на хълм след хълм, борбата да щурмувам на празен стомах шумата от току-що опадали листа, докато се стараех да заставя мозъка си да не се отклонява към Лиъм… всичко това ми дотежаваше все повече. Стомахът на Джуд бе изкъркорил не по-малко от четири пъти само за изминалия половин час и макар той да беше имунизиран срещу порива да се изнервя като останалите от нас, усещах как започва да отмалява край мен.

— Почти стигнахме — уверих го аз и хвърлих мръсен поглед към главата на Брет. Вината не беше негова. Нямахме коли, за да можем да превозим всички. Имаше известни дискусии дали да не се опитаме да слезем надолу по река Камбърленд, но дори и месеци след наводнението Брет смяташе, че течението е твърде нестабилно за саловете им. Затова поехме пеша и носехме импровизирани чанти от изрязан от палатките плат, в които да пренесем впоследствие откритите провизии.

Вече бяхме изминали петнайсет километра, шестнайсет, седемнайсет. Пръстите ми бяха замръзнали изцяло. Дори и поставянето им под мишниците ми не можеше да накара кръвта да започне отново да циркулира през тях.

Джуд сви устни и се протегна да нагласи шапката си. Тя притискаше къдравата му коса под такъв странен ъгъл, че караше ушите му да стърчат навън и ги правеше да изглеждат по-големи, отколкото всъщност бяха. В продължение на една странна секунда долових как сърцето ми леко се разтуптя от тази гледка.

— Както и да е — каза Джуд, майсторът на странните преходи. — Всичко ще бъде страхотно. Ще мине наред. Ще проникнем вътре ей така — той щракна с пръсти, — ще задигнем лекарствата и малко храна и излизаме. Бам! — Той присви юмруци, а после изпъна пръсти напред. — Докато се усетят, че сме били там, вече ще сме изчезнали. Ще станем истински легенди!

Джуд продължаваше да ни обяснява как те това и те онова, но проблемът се състоеше именно във факта, че не знаехме кой ръководи това летище или пък защо складираха запаси. Бях изпратила последващо съобщение до Кейт и Нико, задавайки въпроса към тях, но те не бяха отговорили преди тръгването ни.

Все още крачехме на изток — към центъра на Нашвил, но реката не следваше прав път. Тя се бе извила отново като гайка директно пред нас.

Промъкнах се до предната част на групата. Протегнатата ми ръка най-после стигна до рамото на Оливия, която изпъна своята в отговор и ме издърпа до ръба на река Камбърленд.

— Еха! — бе единственият коментар на Джуд.

До момента, в който бяхме достигнали до онази първа бариера, аз така и не можех да разбера защо месеци, след като наводнението бе преминало, се налагаше градът все още да е затворен. Но и тук беше като след всяко бедствие. Почистването почти винаги бе по-лошо от стреса на протичащото бедствие. Сега схващах защо земята под ботушите ми се усещаше като блато. Сега разбирах защо реката все още преливаше. Първоначалните бури се бяха оказали достатъчно мощни, за да довлекат цели отломъци от къщи в реката, да преобърнат масивни речни шлепове и да ги оставят заклещени и ръждясващи под слънцето. Реката приличаше на ужасяващ запушен канал. Водата не можеше да тече нормално надолу към града, което пък означаваше, че вървеше странично към близките полета и гори.

— Точно ей там е — осведоми ни Брет, посочвайки към далечни бели сгради. Все едно като по сигнал върху една от тях започна бавно и отмерено да пулсира червена светлина. — Радвам се да видя, че Грей и момчетата му са успели да разчистят тази бъркотия, както се бяха заклели, че ще сторят.

— Ще… плуваме ли? — попитах, стараейки се да не правя физиономия.

Оливия се обърна към мен, а в ръцете й беше единственото ни фенерче. Белязаната половина на лицето й се разтегна в истинска усмивка.

— Не. Ще си поиграем на прескочикобила.

Стана ясно, че да си играеш на прескочикобила с групичка Сини, означава всъщност да се оставиш да бъдеш запращан като парцалена кукла от плаващ предмет на плаващ предмет. Системата, която си бяха изработили, бе впечатляваща. Все пак реката беше прекалено широка, за да успеят да вдигнат със способностите си дете и веднага да го отведат на другия бряг. Затова Брет се възползва от плаващите в реката отломки, вдигна Оливия и я положи с впечатляваща точност и внимание на горната част на прекатурена лодка, която бе наполовина под водата. Тя от своя страна изпрати следващия Син още малко по-надолу — върху покрива на нещо, което приличаше на голяма подвижна къща. Когато и тримата застанаха по местата си, вече можеха да си ни препредават без какъвто и да е проблем. Приземих се на колене — най-после на отсрещния бряг.

Наложи се да проправим пътека през гъсталак от дървета. Излязохме кални и хлъзгави заради сипещия се над нас дъжд. Пистата бе по-къса от тези, които бях виждала в по-големите летища, и беше изпълнена със самолети от всички видове и форми. Сред хеликоптерите и едноместните самолети бяха спрени и зелени военни автомобили. Все пак изглеждаше така, сякаш летището не се ползва. Но ако тези самолети и камиони бяха тук, значи, имаше голям шанс информацията на Кейт и Нико да се окаже вярна и нещо наистина да се съхранява в хангарите.

Някой, най-вероятно от Националната гвардия, съдейки по вида на колите, твърде неохотно бе сложил телена ограда около периметъра на пистите и хангарите заедно със знаци, на които можеха да се прочетат неща като „НЕ ПРЕМИНАВАЙ“ и „ВИСОКО НАПРЕЖЕНИЕ“. Оливия хвърли камък, който отскочи и цопна в калта с едва доловим звук. Джуд се изплъзна от ръката ми, която бе сграбчила ризата му, за да пролази по корем през тревата.

— Ей! — пошушнах му аз. — Джуд.

Той докосна оградата с пръст, провери отново и се изтласка обратно до нас.

— В това има точно толкова електричество, колкото и в обувката ми — прошепна ни.

Нещо не е наред, помислих си. Ако тук имаше нещо, което си струваше, щеше да има хора, които да го пазят… нали така?

Огледах полето пред нас, а в ушите ми звънтеше гласът на инструктор Марч: Ако изглежда прекалено добре или твърде лесно, най-вероятно няма да е такова. И симулацията, в която се бяхме впуснали след това — аз и Вида атакувахме склад, — бе доказала твърдението му. Разбира се, отвън всичко на пръв поглед беше чисто. Просто агентите, които играеха ролята на пазачи от Националната гвардия, ни бяха очаквали вътре.

— Руу — изпъшка Джуд. — Хайде!

Между дърветата и хангарите нямаше място за прикритие, но това не спря Брет и някои от другите да преминат покрай нас и да продължат напред. Дори Оливия ме стрелна с раздразнение, преди да се изправи и да хукне да догонва другите.

— Добре — казах на Джуд. — Стой наблизо.

Но той вече също се бе изправил и тичаше, лъкатушейки измежду колите и самолетите на пистата. Успях най-после да ги достигна, когато спряха в края на асфалта, приклекнали долу зад последната редица коли.

— Ще взема Брет и Джуд с мен — казах аз и поех фенерчето от Оливия. — Две присветвания означават всичко е наред, а едно — връщайте се! Ясно ли е?

— Тук няма никого, Руби!

— И това не ви ли се струва малко странно? — изсъсках в отговор аз. Около нас беше пълно със следи от гуми и стъпки. Ако бяха стари, вече щяха да са се заличили от толкова дни дъжд.

Близките паркинги бяха в по-голямата си част празни, но някои пък бяха изпълнени с големи тирове. От време на време над тях присветваше по някоя светлина, но като изключим това, летището бе тъмно.

Всеки нерв от тялото ми се беше изопнал до момента, в който пак се срещнах с Брет, след като бяхме обиколили сградите. Посочих с брадичка към посоката, в която бяхме оставили Джуд да чака.

— Това е прекалено лесно — призна най-накрая Брет, повдигайки старата си пушка на рамо. — Къде, по дяволите, са всички?

Дано само да не са в хангарите — казах си наум. — Дано. Всичко това беше моя идея. Аз ги бях накарала да го направят и аз трябваше да изведа хората в безопасност, ако всичко се объркаше.

Кейт нямаше да ни изпрати тук, ако смяташе, че ще е прекалено рисковано, опитвах се да се успокоявам. Не и ако имаше шанс да ни хванат.

— Извикай другите! — казах на Джуд и наредих на тъничкото гласче да млъкне, преди да е успяло да ме запрати в спирала от истински страх.

Преброих ги отново, докато тичаха към нас. Един, двама, трима и така чак до двайсет и един.

Ловната дружинка се скри в сянката на Хангар 1. Гърбовете им бяха опрени в стената, а очите им оглеждаха тъмното поле. Вратата на хангара беше залостена с няколко впечатляващи катинара, които нямаше как да разбием, но имаше една странична врата, която, както и бях предрекла, бе заключена с някакъв вид електронна ключалка, изглеждаща така, сякаш е била излъчена обратно във времето от далечното бъдеще.

— Мръднете настрани — каза Джуд и ни пропъди с ръце. — Майсторът е тук.

— Внимателно — предупредих го аз. — Ако я изпържиш тотално, най-вероятно ще я блокираш.

— Ама стига де! — отвърна той, хвърляйки бърз поглед към дисплея й. Той се задейства автоматично в момента, в който Джуд застана пред него, и се появи дигитална клавиатура за вкарване на кода. — Държиш се, все едно никога не съм правил нищо подобно.

— Не си! — напомних му аз. — Обикновено Нико обезврежда алармените системи от разстояние.

— Дребни детайли — Джуд ме отпрати с едната си ръка, а другата изпъна срещу екранчето. — Тишина, за да може майсторът да си свърши работата!

— А дали е възможно майсторът да се поразбърза? — изсъска Брет, подскачайки от крак на крак, с ръце, скръстени пред гърдите му. И аз започвах да усещам хапещия зимен студ. Потта, стичаща се надолу по лицето ми, май беше едва на два градуса от замръзването в солидни кристали.

— Бройте до три — изрече Джуд — и натиснете дръжката на вратата. Готови?

Промъкнах се покрай него и хванах здраво металния лост.

— Давайте!

На три екранът на системата стана черен и аз изчаках само колкото да чуя как ключалката изщраква, преди да я бутна и отворя с рамо. Щом цифровият дисплей отново си възвърна цвета, той хвърли странен червен ореол около танцуващите снежинки.

Очаквах пронизителния вой на аларма, ослепителния блясък от прожектори, които да разкрият малката ни група. Очаквах да усетя как Джуд се свива от ужас на стената зад мен. Чаках, чаках и чаках. Но нямаше нищо подобно.

— Добре! — извика Джуд. — Измамих системата да си мисли, че в действителност вратата е затворена. Трябва само да я държим отворена и няма да имаме никакви проблеми.

— Страхотна работа! — прошепнах аз. Другите минаха покрай нас и се изнизаха навътре, като оставаха следа от кал и киша върху бетонната рампа. Всички миришехме като мокри кучета, въргаляли се из пепелник.

Джуд се усмихна и се втурна подир останалите. Някой включи лампите горе и наводни стаята със снежнобяла светлина. Покрих очите си с ръка и се опитах да се приспособя към ослепителния блясък.

Във въздуха се долавяше странен заряд. Почувствах как настроението на Джуд преминава от страхотно вълнение към онзи вид шок, който идва и те цапардосва като тухла в лицето. Промяната стана толкова бързо и внезапно, че почти ме хвана страх сама да огледам хангара.

— Леле… майко!

Стаята, която кънтеше, бе цялата облицована с редици от метални стелажи, които бяха изградени почти като книжни лавици в библиотека, но с размер два или три пъти по-голям от нормалния. Войниците ги бяха изтеглили в стегнати, стройни редове. Дебелият пласт бледа прасковена боя, с която някой бе покрил циментовите стени, все още разкриваше жлебовете и белезите от износването им. Отгоре по стелажите бяха натрупани палети и пирамиди от кутии, като много от тях бяха без етикети, а по-голямата част бяха плътно набутани в прозрачни пластмасови контейнери.

— На какъв език е това? — попита Оливия и ритна най-близката палета, сваляйки от нея с тока на ботуша си прахта и пластовете мръсотия. Тя бе закопчана от едната страна, а тънкото дърво изпука така, сякаш бе паднало от голяма височина и се бе приземило с грешната страна нагоре.

— Китайски? — досещаше се Джуд. — Японски? Корейски?

Не разпознавах написаните думи, но отпечатаният обикновен червен кръст бе нещо, което лесно познах.

Ако можеше да се вярва на новините, клоновете на американския Червен кръст бяха останали без фондове и провизии, след като бяха спрели всички доставки от и до Съединените щати. Хората се страхуваха, че ОМИН е заразна болест, която би могла да прескочи в кораб чрез пратка или човек, за да отиде и да порази някоя друга, дотогава здрава страна. След срива на икономиката организацията едва бе запазила фондовете си, за да просъществува още две години.

Тогава какво, по дяволите, бе това?

— Лив… я виж тук! — извика едно от момчетата. Той и няколко от другите бяха прерязали пластмасата и сваляха чрез левитация долу на земята кутии от горните рафтове. Една от тях вече беше разтворена, а огненочервените й съставни части се приплъзнаха по пода. Взех някакво червено пакетче, което се бе изсулило. Изненадах се от тежестта и правоъгълната му форма. Видях рисунка на мъж, който вдига храна до устата си, както и знаме — и двете бяха отпечатани под думите „ХУМАНИТАРНА ДНЕВНА ДАЖБА“.

— Това пликче съдържа пълната дневна дажба за един човек — прочете Оливия. Отдолу имаше още няколко реда, може би на френски или испански?

— Хранително дарение от народа на Китай — довърших аз, връщайки пакета обратно в опаковката.

Около нас се разнесоха няколко резки вдишвания, но повечето от другите се бяха насочили към следващия стелаж и сваляха картонени кутии, на които бе напечатано „ДЕСЕТ 24-ЧАСОВИ ДАЖБИ, ОДОБРЕНИ ОТ НАТО/ ОТАН“.

— Мисля, че тези неща са от Англия — Джуд бе разтворил една от кутиите и четеше някаква брошура, която бе останала вътре. — Има… толкова много работи. Кибрит, супа, шоколад. О, боже мой! Има дори чай.

— Взимайте каквото ни трябва — казах аз, — само че потърсете лекарствата. Виждате ли нещо подобно?

— Тези неща са от Русия! — чух как Брет вика от съседния ред.

— Тук има от Германия, Канада и мисля… че от Япония — отговори му Оливия.

— От Франция и Италия също — дочу се друг глас. — И на всичките пише дневни дажби!

Извадих малкото листче от тетрадка, на което Дунди бе надраскал списъка си, и го вдигнах на светлината. Почеркът му бе неясен и размазан както винаги. Каквато и химикалка да бе успял да намери в купчината със запаси, тя очевидно бе започнала да изпуска мастило веднага щом бе написал пеницилин. Под тази дума се намираше разклонение с всичко нужно: Амоксицилин (Амоксил), Ампицилин (Римацилин), Бензилпеницилин (Кристапен)…

Тичах надолу по редиците, проверявайки с уморени очи кашоните и кутиите. Още храна, пликове с нещо, което приличаше на вълнени одеяла — всичките в опаковки със знамена, които дори не разпознавах. Върху всичко и навсякъде бяха поставени червени кръстове. По краищата им все още имаше пръст и изскубана трева. Досетих се, че за известен период са били навън, а може би бяха изхвърлени от преминаващи отгоре самолети? Кейт ни бе споменала за слухове за чуждестранна помощ, която била оставена в някои части на страната, но тъй като не бе излязло никакво потвърждение, слуховете бяха замрели.

— Минутка!

Сърцето ми подскочи от ребрата към долната част на гърлото ми. Въздухът, който изсвистя между зъбите ми, отекна в ушите ми твърде силно. Тук, където до задната стена на хангара бяха струпани наредени пластмасови контейнери, бе доста по-тихо. Наведох се напред, за да почистя прахта от прозрачната страна на единия. Още от онези странни червени пакетчета. Преминах към следващия контейнер, слушайки отнесено тревожните шепоти, които долитаха до мен от обратната посока на хангара.

Не спирах да търся, докато очите ми не попаднаха на познатата извита шия на златния лебед на Леда Корп. Списъкът на Дунди се изтърколи на земята, когато се изправих на пръсти, стараейки се да видя какво има вътре. Леда Корп означаваше лекарства. Опитът ми в летенето на карго самолети поне ме бе научил на това. Хванах колкото можах по-добре пластмасовия капак и започнах да го дърпам силно. Джуд ме викаше, а гласът му се извисяваше над тези на другите.

— Хайде! Хайде! — мърморех аз, а ръцете ми трепереха от усилието.

Контейнерът се отвори с гръм, след като капакът се удари в земята. Започнах да ровя из прозрачните пакетчета с флакони и стерилни игли, докато не разпознах името на единия от пеницилините, които Дунди ми бе написал. Взех максимално количество от тях, загребвайки ги в чантата си. Един друг контейнер имаше етикет ВАКСИНИ, но този под него съдържаше ролки марля, памучни тампони и алкохол за разтриване.

— Трябва ми малко помощ тук! — извиках аз. Едната от чантите ми беше вече пълна, а втората също бе тръгнала по този път. Имахме нужда от повече. Лиъм се нуждаеше от повече.

Дочух бързи и тежки стъпки по цимента. Усетих как някой се втурна зад мен, мърморейки нещо под носа си, което не разбрах съвсем. Един поглед през рамо само ми потвърди, че половината група, която се бореше с новата тежест на чантите си, правеше последна обиколка по редовете.

— Руби!

Това, което ме накара да се обърна, не бе дрезгавината в гласа на Джуд, а внезапно появилата се съкрушителна смрад от застоял цигарен дим.

Не бях достатъчно бърза. Изместих се с идеята да парирам удара с ръка, но ножът ме откри миг преди пробождането да попадне в задната част на главата ми.

Не знам дали извиках. Челюстта ми се отпусна вследствие на болезнения изблик. Опитах се да се подпра, докато падах напред към контейнерите, но една ръка сграбчи конската ми опашка и ме завъртя обратно. Нямах шанса да възстановя равновесието си. Пистолетът бе изваден от задния колан на панталона ми още преди да успея да започна да мисля достатъчно разумно, че да го сторя аз.

Дишането на Майкъл бе накъсано и неравномерно, което се дължеше по-скоро на обзелата го ярост, отколкото на усилието от атаката. Ножът, или каквото там бе използвал, се завъртя в долната част на гърба ми и този път вече знаех, че крещя. Ръката пред гърдите ми се плъзна нагоре и притисна гърлото ми със собствения ми пистолет, който бе хванал здраво. Той го допря плътно точно под брадичката ми, толкова назад, колкото му позволяваха костите ми, без да се пречупят. Не можех да дишам, не можех да преглъщам, не можех да мърдам.

— Липсвах ли ти? — изсъска той.

Опитах се да дръпна главата си назад, въртях се, правех каквото мога, за да се отдалеча. Ти си добре — убеждавах се сама. — Това не е твоят гръбначен стълб. Не е твоят бъбрек. Просто…

— Благодаря ти, че откри това място — продължи той, като ме блъсна напред в кошовете. После се наведе, а устните му се допряха до ухото ми. — Ти и приятелчетата ти можете да си понатоварите нещо, докато от Специален отряд Пси не се появят.

Силата на Джуд, който се метна с рамо към нас, не беше достатъчна, за да избута Майкъл от мен напълно, но пък ми разреши да се извъртя и да го центрирам с коляно. Долових как ножът се измъква от кожата ми със звук като от изсмукване и пада с трясък на пода. Къдравата топка коса на Джуд се метна към него едновременно с Майкъл. Цялата ми дясна страна изкрещя от болка, когато кракът ми се изпъна, летейки към лицето му.

— Кучка! — извика той и в този момент полетях и се ударих в стелажите срещу нас. Джуд пък бе изпратен да лети в обратната посока — към Брет и Оливия, които идваха отдолу, за да видят какво става. Отекна един изстрел, после втори. Светлината се промени от бяла в примигващо червена, а всичко след това бе погълнато от пулсиращ стържещ шум.