Александра Бракен
Неизчезваща (21)

Двайсета глава

Нямам идея как съм стигнала от вътрешността на хангара до предната му част. Едва когато черната мъгла се вдигна от мозъка ми, а отвратителната яркост на лампите отгоре премина в непоносимо сияние, установих, че Джуд ме бе подпрял на едното си рамо, а Оливия на другото и тримата наблюдавахме как Майкъл с още четирима други събираха пистолетите ни и саковете с храната.

Вдясно от тях, тресящ се като едничкото листо на есенно дърво, бе Нокс с празен поглед.

Ето къде бяха отишли Майкъл и другите — да открият стария Водач на глутницата си. Сякаш това можеше да им помогне с нещо сега. Нокс си мърмореше нещо и се олюляваше напред-назад на пети, а устните му образуваха една и съща дума: Напусни, напусни, напусни.

— … ваш избор — извика Майкъл. Шумът бе престанал, но не и примигващите светлини. — Ти избра непознати пред Нокс! Пред мен! Искаше да вземете всичко от нас и да ни изритате? Та нали ние открихме скапания склад! Ние направихме всичко!

Джуд трепереше — не от страх или студ, а от гняв.

— Значи, ако вие не можете да го имате, никой друг не може, така ли? — каза той, а ръката му се уви по-здраво около кръста ми. — Мразите живота си и затова трябва да направите и всички останали също толкова нещастни, гладни и жалки като вас?

— Аз не съм жалък! Нито пък който и да е от нас! Ако тя не му бе объркала мозъка, и самият Нокс щеше да ти го каже. Погледни го само! Виж го! Би ли искал тя да ти стори това? Искаш ли още веднъж да гледаш изродското й шоу?

— Повярвай ми… — поклатих глава в слаб опит да премахна петната от зрението си. — Ако не пуснеш тези чанти и не се разкараш от очите ми в следващите две секунди, ти ще си следващият!

Той повдигна пистолета си, но Оливия и Брет застанаха точно пред мен.

Усетих бързо движение от лявата ми страна. Погледнах тъкмо навреме, за да видя как един от групата на Майкъл дърпа силно вратата, за да я отвори отново. Някой от тях явно я бе затворил, затова се бе включила и алармата.

— Време е да изчезваме! — извика момчето. — Те приближават.

Цялата се смразих. Ако те бяха тук, значи, вече бе твърде късно.

— Недей…! — предупреди ги Брет, но Майкъл нарами Нокс и пое след другите в нощта. Последваха две отмерени паузи тишина. Затворих очи и се обърнах настрани от виковете, пищенето на автомобили, оръжията и униформите. Чу се един изстрел. Отговориха стотици.

— Долу! — заповядах аз, докато избутвах Джуд. По-голямата част от куршумите рикошираха в широката врата на хангара, която бе вдясно на малката странична врата, от която бяхме излезли, но някои успяваха да пробият тънкия метал и да се заровят в същите редове с провизии, които бяхме претърсвали допреди малко.

Умът ми сякаш се бе протрил по краищата си. Едно туптящо главоболие отговаряше като ехо на всяка пулсираща болка в долния край на гърба ми. Облизах потта, която се бе появила над горната ми устна. Нямах нужда да се изправя до Брет или пък да погледна към тях. Знаех какво щях да зърна — четири глупави, мъртви деца и множество от черни униформи и коли в камуфлажни цветове, които образуваха защитна линия.

— Преброих трийсет души — каза един от Сините. Та аз дори не ти знам името — помислих си вцепенено. — А ти, така или иначе, ни последва тук. Сега ще те убият заради мен.

Както си стоях, изпитах непреодолим порив да повърна.

Мъртви сме. Аз убих всички.

— Задачката ще е лесна, нали? — каза Брет, след като прочисти гърлото си и се обърна назад към другите. — Те имат оръжия, но пък ние имаме мозък. Смятам, че имаме добър шанс.

— Един голям тласък трябва да свърши работа — съгласи се и Оливия. — Половината мога да ги върна обратно през реката, там, откъдето дойдохме, но някой друг ще трябва да се опита да вдигне останалите малко по-далеч.

Брет прокара ръка през тъмната си коса с леко подхилкване.

— Под някой друг мен ли разбираш? Толкова ли бързаш да се отървеш от мен?

Сините започнаха да се разделят, като заемаха място зад Оливия и Брет. Абсурдността на това, което щяхме да направим — да ги избутаме като хулигани от площадка, а после да се опитаме да надбягаме последващите куршуми, — ме караше да искам да крещя.

Намирах се на ръба на шума и движението, чувствах се странно откъсната от всичко, което се случваше около мен. Но Джуд пресече точно през суматохата и си проправи път през телата, за да достигне до таблото с бушони на стената.

— Наредете се всички на вратата — заяви той и разби с близкия пожарогасител малката ключалка на електрическото табло. Хвърли счупения метал зад себе си и издърпа и отвори сивото покритие. Джуд захапа върха на дясната си ръкавица и я издърпа, след това постави голата си ръка върху различните превключватели. Циферблатите в горната част започнаха да се въртят с лудешка скорост, а тънките им червени стрелки се размазваха.

— Вие, момчета, ги хвърлете назад, а аз ще ви последвам с едно кроше — звучеше спокоен. Прекалено спокоен като за него.

— Какво правиш? — попитах аз. Въздухът стана по-топъл. Гъделичкаше лицето ми. Кестенявата коса пред мен започна да стърчи и да пращи от статичното електричество. Дръпнах се крачка назад. Чак когато светлините изгаснаха, а алармата замлъкна, успях да видя сините искрящи линии, които се надпреварваха по ръцете и дланите му.

— Руби, ти трябва да натиснеш бутона за вратата — каза той. От това, че стоях до него, космите по ръцете ми се бяха изправили.

— Какво правиш? — повторих аз. Той сякаш се раздели надве пред очите ми. Примигнах, но това не помогна на ореола от светлина около него да изчезне.

— Довери ми се! — помоли ме той, а гласът му отново изразяваше това странно неестествено спокойствие. — Всичко е под контрол.

Започна да брои от три надолу, принуждавайки Сините да се подредят в линия, както им бе наредил. Джуд внимаваше да не пипне някого от самия център на линията; другите сякаш се огъваха около него, отговаряйки на заряда му и на промяната в настроението.

Не — помислих си, като преглътнах думата. — Не! Не там! Не и където ще могат да те наранят…

— Едно! — извиси се гласът на Джуд. Ръката ми удари бутона.

Снегът отвън бе преминал в проливен дъжд, докато се бяхме мотали вътре. Той падаше на талази и разстройваше поставените от войниците светлини. Белите лъчи заляха стъпалата ни и продължиха пътешествието си нагоре по краката ни, докато огромната врата се издигаше. Джуд изчака светлината да го нацели право в гърдите и тогава стисна и двата си юмрука.

Установих, че това не са прожектори. Бяха фаровете на четири камиона, които бяха паркирали в полукръг около вратата на хангара. Повечето от войниците бяха заели позиция зад зелените коли и бяха опрели пистолети в капаците, за да могат да се прицелят по-сигурно. Близо две дузини войници бяха коленичили на земята пред тях с вдигнати пушки и закопчани каски.

Вратата над нас достигна със стържене до края си.

Малка група от войниците в камуфлажна униформа се бяха подпрели на петите си или пък се бяха дръпнали от мерниците на пушките си. Изненадани бяха, убедена бях, да видят толкова малка група изроди. Един от мъжете отпред се обърна и извика нещо на другите, но дъждът погълна думите му.

Внезапно всичко бе прекъснато от взрив на статичен шум. Някой бе намерил мегафон за един от по-възрастните мъже, които стояха отзад.

— Незабавно следва да дойдете с нас — каза той — по заповед на командира на Специален отряд Пси — Джоузеф Трейлър. Ако не ни окажете съдействие, ще се наложи да отвърнем със сила.

— Така ли? — извика Брет. — Можете да предадете на Джоузеф Трейлър, че по наша заповед може да си гледа работата!

Това ни послужи като знак, независимо дали той го бе предвидил така, или не. Сините направиха по една крачка напред и вдигнаха ръцете си във въздуха. Дори и войниците, които осъзнаха какво се случва, бяха твърде бавни, за да отговорят. Бумтенето на автоматичното оръжие бе погълнато от стреснати писъци, когато целият куп войници и камиони бяха издигнати във въздуха и избутани назад като от невидима приливна вълна.

И тогава Джуд излезе навън под дъжда.

Бе едновременно ужасяващо и красиво за наблюдение — даже и някак познато. Да видиш как ревящият ток, който той бе обрал от хангара, сияе около него като синьо слънце. Светлината се изду навън, излизайки отвъд пределите на кожата му, и продължи успоредно на събралата се дъждовна вода по паважа в реки от изгарящо сияние. Докато електричеството се въздигаше на вълни пред него и растеше като тиха, но ослепителна експлозия, формата на Джуд постепенно се превръщаше в сянка, обикновен силует.

Нощта загуби свежото ухание на дъжд, носейки ново зловоние от изгорена кожа, коса и… безспорно разбъркващата стомаха миризма на нагорещена гума. Електричеството изпращя, когато излетя навън, след това подскочи нагоре над ботушите с гумени подметки. Запали дрехи, кости и кожа, подгря металните кутии с лютив спрей, докато не гръмнаха. Войниците, които не бяха отвени от удара на Сините, започнаха да се гърчат по земята. Единият съумя да вдигне пистолета си и да го насочи в посока към Джуд, но бе избутан назад от Брет.

Джуд остана на крака колкото можа. Тресеше се и трепереше като мокър заек в хапещ студ. После се свлече на колене върху настилката… сетне и гърдите му я опряха, накрая и лицето… и всичко това по такъв безкостен начин, че аз извиках, избутвайки другите, за да стигна до него.

Превъртях го по гръб, пренебрегвайки острите убождания от статично електричество, които се забиваха в пръстите ми. Лицето му се усещаше горещо на пипане, дори и под одеялото на смразяващия студ. С неговото падане бе изчезнал и зарядът, а гърмящите сини нитове от електричество се изпариха като пара.

Дойде и групата на Оливия, които започнаха чевръсто да събират каквито пистолети успяха, изритвайки настрани проснатите войници, за да се доберат до тях.

— Оливия! — извика Брет. Погледнах нагоре, когато той и другите се появиха бързешком след първата група. Тя спря, а краката й се подхлъзнаха по настилката, когато се обърна. Той хвана горната част на ръката й със своята, а с другата — хлабавата й плитка. Наведе се надолу към белязаното й лице и я целуна. Целувката не продължи повече от един сърдечен удар. Ясно и точно съобщение.

— Сега тичай! — каза й и я побутна към другите.

 

 

Аз се борех под неудобния ръст на Джуд, опитвайки се да повдигна безжизненото му тяло. Брет ме премести настрани с рамо, очевидно нямайки търпение или време за губене, за да се опита да съживи на място хлапето и да го изкара от ступора на изтощение, в който бе изпаднал. Той вдигна Джуд на гръб. Раницата, която носеше, бе захвърлена към друг Син, който я хвана насред крачка.

— Насам! — извика той.

Бягането бе по-зле и по-трудно, отколкото си го представях. Зад нас оживяха мотори на коли. Видях още няколко, които ускоряваха надолу по близкия път, но само последните две от кервана ни зърнаха достатъчно бързо, за да успеят да завият в полето, преди да влязат в малкото летище. Фаровете подскачаха, докато вановете превземаха хълмове и долчинки. Дърветата, за щастие, именно дърветата бяха пред нас… Тяхната тъмна гъста линия запали…

Около китката ми се сключи ръка, която ме издърпа силно назад. Паднах тежко. Краката ми се подхлъзнаха върху смесицата от кал, скреж и лед. Експлозия от сиви петна разцъфна зад клепачите ми, докато главата ми се удряше назад в земята.

Войникът присветна с фенерче в лицето ми — толкова близо до очите ми, че се наложи да ги затворя отново, за да избягам от яркостта. Коляното й се вряза в гръдния ми кош и извади от него и последния ми дъх. Извивах се и ритах, а от гърлото ми се откъсна вик.

Тогава светлината намаля и бях способна отново да отворя очи. Тя бе млада, но по-важното беше, че бе бясна. Военната извади оранжев предмет от колана си и го задържа директно пред лицето ми. Тя извика нещо, което не можех да чуя. Дъждът — само дъжд пълнеше устата, носа, очите и ушите ми. Оранжевият предмет отново заплава в полезрението ми, след което изчезна в поредния взрив от бяла светлина.

Усетих момента, в който устройството изписа върху себе си моя профил. Лицето на агентката на СОП се отпусна от ужас, а очите й се преместиха обратно към лицето ми.

Обърнах глава и забих зъби в изгорената розова плът на китката й. Тя изкрещя, но вече бях в ума й. Светлите фарове на една кола прорязаха тъмнината и очертаха бягащите към нас силуети, запътили се към гората.

— Разкарай се! — ритнах един последен път с толкова сила, че дори и инструктор Джонсън щеше да одобри.

Агентката се свлече от мен и се приземи тежко в прахта. Очите й бяха отворени и празни. Взираха се в мен. Чакаха заповед.

Не си направих труда да освободя ума й от ноктите на моя. Не ми пукаше. Долавях всяка част от тялото си някак бавна и тежка. Отне ми цялата концентрация, за да стигна до дърветата, без да падна, и дори още повече, за да промуша крайниците си през хрущящия гъсталак и леда. Земята се издигаше. Всеки хълм сякаш ме забавяше с още малко от основната група.

Затичах се. Или поне се пробвах да го сторя. Опитах всичко, което можех, за да се оттласна отвъд падащата над ума ми мъгла и треперенето, което започна в краката ми и се повишаваше с постоянство с всеки изминат сантиметър от пейзажа. Мислех за Лиъм, за Дунди, за Вида, за Джуд. Трябваше да се върнем и да кажем на другите. Трябваше да ги преместим, в случай че някой от тези войници проследеше пътя ни.

— Джуд… — промърморих аз, а кракът ми под мен поддаде. Нещо кипящо горещо се стелеше надолу по хълбока ми. — Джуд… Вида… Дунди… Лиъм… Джуд…

Брет нали го бе взел? Щом той можеше да се движи сред тези усукани клони, носейки на гръб цялата тежест на това хлапе, и аз можех да се справя. Можех отново да се изправя.

Ти направи това. Бяхме свършени. Щяха да ни приберат и вече никога нямаше да видя когото и да е от тях.

Издишах имената им, докато в гърдите ми не остана въздух. Ходих, докато краката ми изчезнаха изпод мен. Гледах как и последната следа от децата отпред избледня по билото на един хълм. Кървях насред тъмнината на дърветата. Не си спомнях да съм падала. Имах само усещането, че някак бях изгубила половината си тяло и го бях оставила някъде назад под прикритието на листата.

Избутах се по гръб. Ръката ми се строполи около кръста ми, търсейки пистолет, който не беше там. Приеми, адаптирай се, действай. С ридание от болка се изправих обратно, влачейки се по ствола на едно дърво. Подпрях си гърба. Сега щях да забележа, ако някой дойдеше. Вече можех да си почина.

Можех да погледна нагоре през голите клони на старите дървета около мен и да наблюдавам как дъждът срутва небето парче по парче, така че накрая да остане само тъмнина.