Александра Бракен
Неизчезваща (24)

Двайсет и трета глава

Щатският парк Природни водопади се намираше в Оклахома — в местност, която повечето хора възприемаха като платото на планината Озарк, — точно в североизточния край на щата, там, където беше отчайващо студено през декември. Дунди ме разведе набързо из лагера, докато се връщахме назад при другите. Няколко маси за пикник тук-там, паркинг за каравани и няколко туристически маршрута, които се пресичаха един друг. Но единственото наистина важно нещо беше, че къмпингът бе изоставен.

— Боли ли те? — попита той и хвърли още един клон в растящия огън.

— Добре съм. Искам само да знам какво стана.

Дръпнах се, предлагайки му половината дънер, за да не седи в снега, и заметнах единия край на одеялото над рамото му, придърпвайки го по-наблизо. Той все още леко миришеше на прах за пране и на дезинфектант за ръце, само че сега вече можех да доловя и земни аромати — от типа на тези, които издаваха точно колко нощи беше спал на открито, без да може междувременно да се изкъпе. Горкото момче! Сигурно се чувстваше така, сякаш умираше.

— Добре — каза той и въздъхна тежко.

Те веднага разбрали, че нещо не е наред, когато екипът на Оливия се прибрал сам. Тя и останалите десет успели да се върнат в общи линии невредими. Носели толкова запаси, колкото могли да прехвърлят през водата. Брет се появил чак след два часа, проправяйки си път през наводнения паркинг с все още проснатия на рамото му Джуд. Неговият екип не се бе справил толкова добре — само пет от тях бяха съумели да се приберат и аз не влизах в тази бройка.

— Обясних на Оливия как правилно да дава лекарството на децата, дадох и на Лий и го отнесохме до колата. По-голямата част от нощта просто карахме из района, опитвайки се да намерим интернет сигнал, така че да можем да свалим актуализация на мрежата на преследвачите. Всички бяхме убедени, че агентите на СОП отново са те хванали.

— Почти — прошепнах аз, но не мисля, че той ме чу.

Още преди да успеят да открият сигнал, Кейт бе изпратила съобщение през Разговорника. Оказа се, че когато профайлър от Специален отряд Пси те заснеме с устройството си, това не само отваря профила ти за наслаждение от страна на агента или на преследвача, а също така и автоматично го обновява с отбелязване на времето и местонахождението ти както върху мрежата на СОП, така и на тази на преследвачите.

Ето как Роб бе проумял в кой район да търси, помислих си аз.

— Но вие как разбрахте, че трябва да се оглеждате за Роб?

— Първоначално не знаехме. Той се бе регистрирал под фалшиво име — Дунди погледна надолу към преплетените си пръсти. — Обновил беше мрежата на преследвачите, отбелязвайки, че вече си намерена. Веднага щом го направи, успях да отворя профила му и да видя каква кола е регистрирал, както и номера й. Ние не бяхме твърде далеч от района, но все още се чудя как смогнахме да удържим мира помежду ни, така че да те открием. След като те намерихме, дойдохме тук. В този къмпинг сме от четири дни.

— Благодаря ви — казах аз след известно мълчание, — че не сте се отказали от мен.

— Ама ти сериозно ли мислеше, че можем да го направим? — учуди се той. — Че няма да сторим всичко или… каквото и да е, за да те открием?

— Не исках да кажа това — обясних аз. — Просто… — Може би щеше да е по-добре, ако ги бяхте оставили да ме приберат. Жуженето в ушите ми удави света и усетих как паниката пак се опитва да се настани у мен. — След като той е толкова нещастен, че сме край него, може би е най-добре да се разделим.

— Не. В това няма смисъл — възпротиви се Дунди. — Не мога да се съобразявам с настроенията му. Той почти се беше побъркал, когато те открихме — преживя пълен срив. До този момент никога не го бях виждал такъв. Може би част от него се беше досетила, че вие сте от Лигата, още преди да му кажеш… Това е единственото нещо, което ми идва наум и което би могло да обясни защо се държи така. Онзи Лиъм, когото познавам, никога не би пожелал да изостави групичка деца, ако смяташе, че можем да се разберем. Та ти самата си доказателство за това. Но откакто започна да се чувства малко по-добре, все е нервен, раздразнителен.

— Той няма причини да ни вярва — обясних аз. — Разбирам защо.

— Виж какво, не смятам да избирам — разясни ми Дунди. — Не мога да го оставя отново да тръгне сам, но няма да изоставя и теб. Така че ще трябва да намерите начин да разрешите проблема. Ясно ли е? Трябва да го накараш да ти се довери. Чакай. Защо ми клатиш глава?

— Наистина имах предвид това, което му казах — признах аз. — Не бе пълната истина, но е най-доброто, което мога да направя. Ще ви помогна да стигнете там, където сте решили да отидете, а после ще се върна при Коул, за да приключим с това.

Захватът на Дунди върху ръката ми се стегна, но онова, което ме задуши да не мога да проговоря, бяха шокът, обидата и страхът, които той излъчваше.

— Ти знаеш… Знаеш колко важно е това. Усещам, че ако не съм там, за да се убедя, че ще се случи, че ако сама не видя какво е причинило това — махнах към всичко помежду ни, — никога няма да си го простя. Ако не може… Ако вече не мога да съм край Лиъм, поне мога да направя това за него. Това беше мечтата му, помниш ли?

— Не — прошепна той. — Не мога отново да преживея това. Не може да се повтори случилото се със Зу… животът ми през последните шест месеца. Наясно съм, че е егоистично, но искам да знам, че си в безопасност, а с тях никога няма да си. Поне помисли за това, става ли? Дай ми шанс да променя решението ти.

Не, казах си аз, докато му се усмихвах едва доловимо и окуражаващо. Дори и ако Лиъм не ме гледаше с такава омраза в очите, дори да ме бе целунал долу край водопада, нищо от това нямаше да има значение. Аз вече не бях празният лист, който Лиъм, Дунди и Зу бяха намерили. Вярно, че още тогава бях вършила неща, от които се срамувах, но сега бях стигнала до място, от което не можех да се върна, а в тях имаше прекалено много светлина, за да ги завлека там с мен.

— Ще видим — казах и стиснах пръстите му. — Ще видим.

Макар да нямаше никакви карти или пък начин, по който да свали каквато и да е актуализация на мрежата на преследвачите, за да ни помогне да се ориентираме, Дунди все така настояваше да се махнем от парка при първа възможност. Щяхме да си починем и тази нощ, а после още след ставане да започнем да караме на запад.

Мислех си, че това се дължи на факта, че бърза да се озове в Калифорния. Дунди бе достигнал до точката си на пречупване по отношение на понасянето на подобен студ — както на физическо, така и на емоционално ниво. Не бях съвсем убедена какво щеше да направи Вида, ако й се изнесеше още една лекция за хипотермията, но си представях, че ще е нещо, свързано с хващане на Дунди, огнище и едно добре насочено кроше. Тя все още не беше схванала, че той всъщност не се притесняваше за себе си.

Студеното време опустошаваше дробовете на Лиъм. Той пухтеше, дишаше тежко и кашляше всеки път, когато се опитваше да увеличи темпото си на повече от куцукане. Вместо да се помъчи да събира разхвърляни припаси, той клекна долу до Джуд, за да му помага да поддържат огъня, като междувременно дебатираха кой албум на Брус Спрингстийн е по-добър: Born in the U.S.A или Born to Run.

След като приключиха с това, те се отправиха към задната седалка на вана, за да намерят още дрехи, които да си облекат. Без да се замисля, Лиъм се пресегна за старото си кожено яке и го нахлузи над по-тънкото си тъмносиво.

— Ама това е… — започна да протестира Джуд. Аз рязко извърнах глава в негова посока и се наведох бързо, преди Лиъм да успее да се обърне и да провери какво точно бе накарало хлапето да млъкне така изненадващо. След изблика се стараех да му осигуря достатъчно пространство. Завивах вдясно, ако той тръгнеше наляво, и гледах между нас всичко да е мирно и тихо. В момента, в който Джуд започна да намеква, че има нужда от вечеря, Лиъм сякаш вече се бе отпуснал. Поне достатъчно, за да се усмихне, когато Дунди се спъна и падна с трясък, а дажбите с храна излетяха от ръцете му.

— Чудех се какво стана с тези неща — казах аз, докато им помагах отново да съберат пакетчетата, обвити във фолио.

— Наложи се да оставим повечето — довери ми Дунди, докато вървяхме обратно към мястото, където другите вече се бяха настанили край огнището. — Тук са нещата, които успяхме да набутаме по джобовете си. Засега ни стигат. Добре, казвайте кой какво иска?

— Аз искам едно от китайските смокинови блокчета, ако видиш такова — пожела си Джуд.

— Френско мюсли с ядки — заяви Вида. — Сивият пакет.

— Някой успя ли да разбере откъде са дошли тези неща? — попитах аз. — Или пък защо просто си стояха там и се разваляха?

— Решихме да го запишем на сметката на президента, който е подъл задник, и на останалата част от света, които очевидно не са такива тъпанари, за каквито ги мислехме — отвърна Вида. — Точка по въпроса.

През цялото време президентът Грей бе настоявал в ежеседмичните си обръщения, че американците се справят сами и самостоятелно се грижат за себе си и сънародниците си. Той всеки път гледаше да изобличи Обединените нации за икономическите санкции, които бяха въвели спрямо страната ни. Никой вече не търгуваше с нас, така че бяхме оставени да правим бизнес единствено помежду си. Никой не ни изпращаше финансова помощ, ето защо малцината, които не бяха загубили по-голямата част от богатствата си при срива на пазарите, бяха онези, които трябваше да даряват. Американците щяха да помогнат на американците.

Обединеното кралство, Франция, Япония, Германия — те просто не разбират американския път, бе казал веднъж той. Те не бяха засегнати от ОМИН и не усещаха острието на бръснача на нашата болка. В Щаба го бях гледала на един от телевизорите в атриума — лицето му беше по-старо и по-сиво, отколкото предишната седмица. Изглеждаше така, сякаш седи в Овалния кабинет от едно време, но Нико ми бе обърнал внимание на сиянието в краищата на образа, което предполагаше използването на някакъв тип зелен екран. За човек, който имаше неограничени възможности за защита, бе странно, че не се беше връщал във Вашингтон от времето на първите бомбардировки. Той просто се местеше от един небостъргач в Манхатън в друг.

Те не разбират, че във времена като тези следва да се направят определени саможертви — бе продължил Грей. — Както и че ние ще се издигнем над това, благодарение на времето и нашата всеотдайност. Ние сме американци и ще направим всичко по нашия си начин — така както винаги сме постъпвали… На мен ми се струваше, че колкото по-дълго говореше и колкото повече думи ползваше, все по-малко значение имаше в тях. Това беше безкраен поток от идеи, които бяха не по-малко плоски от гласа му. През дни като тези те просто ни въртяха, и въртяха, и въртяха в кръгове, докато накрая бяхме твърде замаяни, за да чуем какво всъщност ни казваха.

— Ами ти? — попитах Лиъм. — Гладен ли си?

Времето, тишината и очевидният срам от по-ранното му избухване го бяха посмекчили малко — първо спрямо Джуд, който въпреки всичко, което Лиъм бе избълвал по негов адрес, го гледаше, както хлапе би зяпнало при вида на любимия си бейзболен играч. После и спрямо Вида, чиято очарователна индивидуалност не разрешаваше на никого да я пренебрегва за дълго. Виждах, че все още беше ядосан на Дунди, но дори и това постепенно се оттичаше сега, когато първоначалният шок бе започнал да избледнява. Радвах се, че на Вида и Джуд им се разкриваше възможност да зърнат частица от истинския Лиъм — без онази странна, очукана броня, зад която той се бе вкопал.

— Да… Каквото и да е, все става — той не вдигна поглед от малката черна книжка в дясната си ръка.

Върнах си мястото до Дунди, като го оставих да се суети около мен, без да чувам и думичка от онова, което говореше. Отдясно на мен Джуд майстореше миниатюрен снежен човек, като използваше бонбоните М&М от собственото си мюсли, за да го накара да се усмихне — макар той да бе достатъчно изкривен и да изглеждаше по-скоро побъркан, отколкото сладък. Джуд си тананикаше някаква тиха, задъхана версия на песен на Спрингстийн.

— Джоузеф Листър? — изведнъж каза Лиъм, прерязвайки тишината. — Сериозно ли? Той?

Дунди се скова до мен.

— Този мъж е бил герой. Той е бил от първите изследователи на произхода на инфекциите и стерилизацията.

Лиъм се взираше в подвързията от изкуствена кожа на книжката на преследвач на Дунди и внимателно подбираше следващите си думи.

— Не можа ли да измислиш някой по-свеж? Някой, който да не е стар, мъртъв бял човек?

— Неговата работа е довела до намаляване на следоперативните инфекции и до по-безопасни хирургически практики — настояваше Дунди. — А ти кого щеше да избереш? Капитан Америка ли?

— Стийв Роджърс е доста готино име — Лиъм му върна книжката. — Всичко това… ти придава изключителен бобафетовски ореол. Не знам какво точно да ти кажа, Дунденце.

Кажи, че всичко е наред — помислих си аз, спомняйки си страха в гласа на Дунди, когато си бе признал, че е предал онова дете. — Кажи му, че разбираш защо го е сторил. Дори и да не е така.

— Какво? — подигра се Дунди, а гласът му бе една нотка по-тих от необходимото. — Да не би веднъж и ти да нямаш думи?

— Не, аз просто съм… — Лиъм прочисти гърлото си — Вероятно съм благодарен, че си дошъл да ме търсиш… и заради това ти се е наложило да постъпиш… така. Знам, че не е било… Знам, че не ти е било особено лесно.

— Ох, защо не млъкнете и не се разцелувате? — размърмори се Вида и се облегна с мъка на дънера. Никога нямаше да си го признае на глас, но знаех, че раните по гърба й я изяждаха жива от болка. — Опитвам се да си наваксам съня, който загубих, когато започнахте да си пищите един на друг като котки, подивели от жега.

— Госпожице Вида — поде Лиъм, — някой някога казвал ли ви е, че вие със сигурност сте сметаната върху мелбата на живота?

Тя му хвърли гневен поглед.

— А на теб казвали ли са ти, че главата ти е като молив?

— Това е физически невъзможно — измърмори Дунди. — Той щеше да е…

— Всъщност — започна Лиъм — Коул веднъж се опита да… Какво?

— О, прощавай — извини се Дунди. — Изглежда, че средата на изречението ми прекъсна началото на твоето. Продължавай!

— Да разбирам ли, че вероятно не искаш да чуеш за онзи път, в който се опита да промуши главата ми през оградата на съседа…

— Много кръв ли имаше? — попита Вида с внезапен интерес. — Да не загуби ухо?

Лиъм постави ръцете си край ушите, показвайки, че и двете са все още твърдо прикрепени към черепа му.

— Значи, не — разочарова се тя. — Тогава никой не иска да слуша тъпата ти история.

Нощта се спускаше бързо. Следях движението на слънцето през дърветата отгоре. Слабата оранжева светлина бе пометена от снежния под на гората, докато най-накрая не избледня в сънливо сиво, а цветът ни принуди да се скрием обратно в палатката.

Вида лежеше по гръб, държеше Разговорника във въздуха и го мърдаше, за да попадне на място, където има сигнал. Опитваше се да изпрати ВСИЧКО НАРЕД // ЦЕЛТА ПОСТИГНАТА в отговор на поне десет съобщения ДОКЛАДВАЙ СТАТУС, които ни очакваха в момента, в който успя да го включи към мрежата преди няколко дни. Ако Кейт беше толкова неспокойна да се свърже с нас, колкото и Вида, то имах чувството, че щяха да ни чакат поне още десет съобщения, когато съумеехме пак да закачим Разговорника към мрежата.

— Нищо ли? — попитах аз.

С въздишка на раздразнение тя го остави да падне на гърдите й и поклати глава.

— Може да сработи, след като излезем от планините — добавих аз, но тя като че ли не се утеши от тази мисъл. Хвърли ми бърз поглед от другия край на тъмната палатка.

— Ти пък откога взе да пиеш от наполовина пълната чаша?

Изсумтях и притиснах лице надолу към ръцете си при следващия остър пристъп на болка в гърба ми.

— Боли ли те? — попита Дунди и сложи ръка на раменете ми, за да ме задържи долу, докато с другата мушкаше и ръчкаше шевовете ми.

В отговор успях да издам още едно сумтене.

— Отново ще го дезинфекцирам — предупреди ме Дунди.

— Супер!

След това се настанихме в някакво тихо спокойствие, което бе в контраст с талазите от ветрове навън. Щом свърши с мен, Дунди взе една книга — Белия зъб — и се разположи върху спалния си чувал, за да почете. Аз лежах по корем, опитвайки се да се насиля да заспя.

Джуд се появи отново на входа на палатката с фенерчетата, които го бяхме изпратили да събере от колата. Къдравата му коса беше покрита с дебел пласт сняг, който той реши да изтръска върху всички нас. Това бе първата усмивка, която го зърнах да пуска от… дни? Седмици? Но когато погледите ни се срещнаха, Джуд отмести своя встрани и седна до Лиъм, за да продължат играта си на война.

Колкото по-дълго тишината властваше помежду ни, толкова по-съкрушителна ставаше неловкостта между нас. Вида също беше започнала да придобива онзи опасен блясък в очите — усмивка, която прогресивно се превръщаше във все по-лукава, колкото повече гледаше към главата на Дунди.

— През ума ми мина една мисъл — каза изведнъж Лиъм.

— Вероятно се е чувствала доста самотно — допълни Дунди, докато обръщаше страницата на книгата си.

Лиъм врътна очи.

— Става късно и си мислех, че трябва да се редуваме, за да пазим. Да си направим смени. Съгласни ли сте?

Аз кимнах.

— Младият Джуд и аз ще застъпим първи — обясни ни Лиъм. — Руби и Дунди са втори. А Вида може да остане на опашката.

Щеше ми се да протестирам срещу подреждането, но Лиъм изглеждаше така, сякаш се бе подготвил за предизвикателството, а аз просто нямах сили.

Цяла нощ ту чезнех в съня, ту се връщах. Въртях се и се усуквах в одеялата, които ни служеха като чаршафи в палатката. Бях будна, за да чуя как Лиъм тихо разказваше на Джуд някакъв филм на ужасите, който бе гледал с абсолютно настървение като дете.

Одеялата изшумоляха, когато те се дотътриха обратно при нас. От изтощение Джуд почти беше застанал на колене между мен и Дунди, удряйки ни по раменете, докато и двамата не се събудихме и не седнахме. После изпусна блажена въздишка, когато се сви под одеялата. Но Лиъм беше по-бавен в подхода си. Почти колеблив. Усетих как ме фиксира с очи, докато приближаваше — както човек усеща слънчев лъч, преминал през прозореца. Горещ. Концентриран.

Изправих се, докато той се промушваше под другия край на одеялото, позиционирайки се толкова далеч от мен, колкото бе възможно, без да се отказва от топлината или удобството на мекия вълнен плат, играещ ролята на постелка под нас.

За да се занимаваме с нещо, а и за да поддържаме циркулацията на кръвта си, с Дунди обиколихме набързо лагера, доволни от факта, че вятърът и снегът се бяха успокоили, макар и само за няколко минути.

— Вие оттук ли дойдохте? — попитах, като посочих към една следа, която изглеждаше по-широка от другите.

Дунди кимна.

— Тя завива и се свързва с една магистрала. Само че си мисля, че този отчастък е затворен, тъй като май няма кой да чисти пътищата. Надявам се утре снегът да започне да се топи, защото иначе нямам идея как ще се махнем оттук.

Няколко часа по-късно, малко преди изгрев, дойде и редът на Вида. Тя се изправи в палатката и се опита физически да отърси съня от себе си, преди да се втурне с препъване навън в студеното утро. Вгледах се в малката ивица разстояние между Дунди и Лиъм и бързо се завъртях на пети, следвайки я навън.

Когато седнах до нея, Вида спря да се взира напрегнато към сечището. Като че ли не се изненада.

— Спах прекалено дълго в колата — излъгах аз, затопляйки скованите си ръце край огъня. — Просто не съм уморена.

— Аха — каза тя и завъртя очи. — Искаш ли да ми кажеш какво те тормози в действителност?

— Защо? — попитах. — Да не би реално да ти пука?

— Ако е свързано с Очарователния принц, действително не — отвърна Вида и се облегна назад. Но ако се отнася до бягството ти с двете ти приятелчета и оставянето на мен и Джудит сами да завършим Операцията, определено искам да знам.

Поклатих глава.

— Съжалявам, че ще те разочаровам, но не смятам да ходя никъде.

— Вярно ли? — сега беше неин ред да се изненада. — Тогава за какво бе цялото това шушу-мушу с бабчето?

— Той ме помоли да тръгна с тях — признах аз, — но аз не мога.

— Не можеш… или не искаш? — пожела да уточни Вида.

— Не мога — прошепнах тихо. — Не искам. Какво значение има?

При тези мои думи тя се изопна още повече.

— Ама какво става с теб?

Повдигнах рамене и продължих да галя с пръсти протърканите краища на одеялото, с което се бях завила.

— Откакто те прибрахме, се държиш като стресната котка… — Видях как мозъкът й защрака зад тъмните й очи, които се присвиха, след като тя направи връзката.

Не знам защо въобще ми беше по-лесно да кажа на Вида или пък защо исках, при положение че не бях успяла да обеля и дума на Дунди. Може би беше, защото бях наясно, че мнението й за мен и без това вече бе толкова ниско, че нямаше никакво значение дали щеше да започне да ме мрази малко повече.

— Стигнах твърде далеч — признах си аз. — С Нокс, с децата от лагера, с Роб.

— Как така? — попита тя. — Искаш да кажеш, че вече не е нужно да докосваш хората, за да си вършиш мозъчното вуду ли?

— Сложно е — измънках аз. — А и няма да ме разбереш.

— Защо? Защото си мислиш, че съм тъпа ли? — Вида ме ритна по крака. — Дай ми честен отговор и ако съвсем малкото ми мозъче има въпроси, ще ти ги задам.

— Това не е… — спрях се аз. Трябваше да престана да се боря с нея за всяко проклето нещо. — Ами просто… Ти нали нямаш проблем със способностите си? Искам да кажа, доколкото това е възможно. — Поправих се, след като видях какъв остър поглед ми хвърли. — Но аз мразя това, което мога да върша. Мразя го всеки ден, всяка минута. И сега, когато имам контрол над него, е по-добре, но преди… — Всяка минута се бе превърнала в кошмар наяве. Живеех живота си секунда за секунда, задържайки въздух и очаквайки неизбежното подхлъзване, което щеше да съсипе всичко. — Това не е правилно, нали? Знам, че е така. Не ми харесва чувството да принуждаваш хората да правят неща, особено когато знам, че това е противоположното на онова, което обичайно биха сторили. Не ми харесва да виждам спомените или мислите им, или нещата, които са желаели да запазят само за себе си.

Вида не престана да ме гледа нито за секунда.

— Не разбирам къде е проблемът…?

— Аз просто… навлязох прекалено навътре — казах аз. — Можех да усетя как започнах да ровя все по-надълбоко и по-надълбоко, но това нямаше значение за мен. Аз контролирах нещата. Можех да накарам когото си поискам да направи онова, което пожелая. Вече можех да накажа хората, които нараняваха мен или теб, или Лиъм… и въпреки това копнеех за още. А когато вече не ми се налагаше да докосна човек, за да го използвам, то беше, все едно ми премахнаха и последната бариера.

Тя въздъхна.

— Не че това ще те накара да се чувстваш по-добре, но онова хлапе Нокс накрая си получи заслуженото.

— Не беше само той — казах аз. — Аз бях в главата на Мейсън и си помислих… помислих си да го настроя срещу Нокс. Това бе първият ми инстинкт. Не да му помогна. А после и с Роб.

Вида не реагира, докато й описвах детайлно какво точно се бе случило в колата — какво му бях направила, и то с най-малките подробности. Признах й всичко. Думите се изливаха от мен и отпускаха възела, който се бе стегнал насред стомаха ми, откакто се бе случило.

— Не искам да съм като него, Вида — чух се да казвам. — Не искам да ползвам способностите си, освен ако не ми се налага, но как просто да се спирам сама?

— Заради това ли ни крещеше да те оставим? — попита тя. — За което, между другото, върви по дяволите! Да не мислиш, че съм чак такава тъпачка!

— Ами ако не мога да се спра? — казах аз. — Ако нещо се случи на теб? Или на Джуд, или на Нико, или на Кейт, или на Дунди, или…

Лиъм. Тази мисъл преобърна стомаха ми.

Бях изненадана от последвалата тишина. Вида прибра ръце в скута си и се взря в тях, след което започна да човърка кървящите си кожички.

— Онзи, другият Оранжев — добави тя след малко. — Той бе екстра качество изрод!

— Да — съгласих се, — такъв беше. Никога не се притесняваше да вземе каквото си пожелае… от когото си поиска.

— От него ме полазваха тръпки — измънка тя. — Промушваше се в главата ми и ми шепнеше отвратителни простотии. Опитваше се да ме накара… да правя неща.

— Знам. Той… — започнах аз. Устата ми обаче най-после догони мозъка ми. — Я чакай! Какво?

— Онова хлапе… Мартин — успя да обясни тя. — Исках да кажа на Кейт, но той не ми разрешаваше да се доближа до нея.

Не знам какво беше това, което в този миг се надигна в мен — изненада може би, че никога досега не си бях представяла Мартин като онзи член на екипа ми, говорещ с Нико, борещ се с Вида за всичко, дразнещ Джуд. Съвсем дребен проблясък на ревност, че той е бил с тях, дори и при положение че това бе продължило само няколко седмици. И най-вече ужас, че Кейт ги бе оставила на подобно чудовище.

Все още имах кошмари от пътуването си в колата с него, от усещането за първия му опит за влияние върху мен, просмукващ се в кръвта ми. Той си бе играл с мен, удряйки ме с ноктите си, а аз не бях съумяла да се защитя по какъвто и да е начин.

— Бях решила, че и ти ще си същата — тъмните й очи откриха моите. — Но ти си нормална… Така мисля.

Засмях се безрадостно.

— Благодаря… предполагам.

— Но явно хлапето на президента е било от този тип, нали? — попита ме Вида. — Абе, какво, по дяволите, ме интересува!

— Има значение — казах й аз. — Другото, което ме плаши, е, че някаква част от мен разбира защо те разсъждават така. Нали знаеш, че взеха всичко от нас? Защо тогава да не можем да си го върнем обратно, след като имаме тази сила?

— Ти майтапиш ли се с мен? — отвърна Вида. — Самият факт, че дори можеш да си задаваш тези въпроси, означава, че не си паднала на тяхното ниво и вероятно никога няма да го направиш. Разбирам те. Искам да кажа, че схващам защо се страхуваш. Наистина. Но ти пропускаш основната разлика между теб и онези двамата.

— Каква е тя?

— Ти не си сама — изясни ми тя. — Не си, макар и на моменти да не се чувстваш така. Имаш хора в твоя ъгъл и те те обичат лудо. При това не защото си ги накарала да го изпитват, а защото сами са го пожелали. Можеш ли честно да ми кажеш, че и онези двамата притежаваха нещо подобно? Смяташ ли, че щяха да бъдат дори наполовина толкова лоши, ако покрай тях имаше хора, които да им кажат кога да спрат.

— Не мога да престана да мисля за онези деца — казах аз, а сълзите напираха в очите ми.

— Добре — заключи Вида. — Ти трябва да си спомняш за тях и да не забравяш какво е усещането, когато излезеш от тъмнината и видиш какво си сторила. Прости си, но не забравяй.

— А ако това не е достатъчно?

— Тогава аз ще те спра — увери ме тя. — Не се страхувам от лудата ти сила. Поне вече не. — Тя се изправи и изтупа панталона си. — Отивам да се поразходя наоколо. Когато се върна, по-добре вече да си заспала, за да не се налага аз да те приспивам.

— Благодаря ти — казах аз. — За това, че ме изслуша. Сериозно.

— Не го и споменавай даже.

Изчаках я да поеме надолу по пътечката, преди да се обърна към палатката и да пролазя между Лиъм и Дунди. Бях прекалено уморена и изтощена, за да се чудя или пък да ми пука дали това беше лоша идея. Настаних се и затворих очи, позволявайки на мислите ми да се забавят и да се разлеят в мек бледосин сън.