Александра Бракен
Неизчезваща (30)

Двайсет и девета глава

Това бе номер.

— Добре… — казах аз, стараейки се да уловя за по-дълго време поне една от мислите, които прелитаха през ума ми, така че да успея да я формулирам чрез думи. — Добре… Ние просто…

Той беше тук. Със сигурност беше в тунела. Той дойде тук с нас. Но ако е искал да избяга, защо не го направи преди това? Кланси можеше да влияе на повече от един човек. Като начало можеше да ни измами и да не слезе от самолета. Но не го бе сторил. Аз самата го бях издърпала надолу по стъпалата и бях усетила как се забързва пулсът му, когато го бутнах по стълбата в тунела. Защо да не избяга тогава? Навън бе също толкова тъмно…

— Какво да предприемем? — попита Джуд.

Защото е искал да го вкарам тук. Преди Кейт и другите да се завърнат.

— Трябва да останете тук, където е безопасно — говореше несвързано Нико. — Ако излезете отново навън…

Пак се оставих да ме изпързаля.

— Руби… Руу! — Джуд ме хвана за рамото и ме обърна към себе си, принуждавайки ме да отместя погледа си от една пукнатина в отсрещната стена. И косата, и очите му бяха доста обезумели, а луничките му припокриваха точки върху карта, която едва наскоро се бях научила да разчитам. Той бе неспокоен, но не бе уплашен. Харесваше ми точно този Джуд да е край мен.

— Слез долу и намери Дунди и Лиъм. Доведи ги тук, горе! — наредих му аз. — Но се върни веднага, ако дори и за секунда се усъмниш, че може да те хванат. Разбра ли?

Той кимна с нетърпение.

— Вида ще бъде тук след няколко минути — съобщих на другите. И най-вероятно щеше да е в ужасяващо настроение, след като вече бе разбрала, че безсмислено съм я изпратила да извади камерите от строя. — След като четиримата се съберат тук, преместете леглата и барикадирайте вратите. Да не влиза никой друг!

— Ами ти? — попита Нико.

— Трябва да ида да се погрижа за приятеля ти — казах, като се надявах, че гласът ми е достатъчен, за да му предаде колко дълбоко ни бе забъркало в тази каша неговото предателство.

— Да дойда с теб… — прошепна Нико. — Той е тук? Наистина ли?

Бях виждала този поглед стотици пъти, даже хиляди… в Ийст Ривър — обожанието, изразено чрез широко отворените очи на някого, който или нямаше идея, че е просто люспичка под кожата на Кланси, или просто не му пукаше за това. Сетих се за Оливия и за начина, по който бе готова да впие нокти в собственото си гърло, докато изричаше името му. Опитвах се да се справя с гнева си към Нико от момента, в който Кланси ни информира, че той му снасял информация през цялото време. Яростта ми прерастваше в мисли от рода на Никога няма да му простя. Но гледайки го сега, забравих всичко това. Гневът бе пометен от сърдечната ми болка и онова, което остана, бе същинското разбиране за това колко повредено бе детето пред мен. Параноята му, нервността му, мълчаливите му настроения. Естествено, че Кланси бе герой за него. Та той го бе спасил от ад, който бе твърде отвратителен дори за кошмар.

— Наскоро задавал ли ти е някакви въпроси за Щаба? — попитах аз. — За строго определени папки или хора…?

Между другото, устата на Нико сякаш се заусуква. Беше все по-видно, че лоялността му към Кланси щеше да надвие над притеснението му, че той съвсем нагло ни бе излъгал и ни бе довел тук въпреки предупреждението, което му е било отправено.

— Той ми даде списък с думи и хора, които да издирвам — каза Нико. — Беше доста дълъг… Един от тях се появи в системата преди няколко седмици. Агент на име Професора.

Аз се напрегнах.

— Професорът? Сигурен ли си?

— Агентът е извършвал някакъв вид изследване в нашата база в Джорджия. Това изведнъж изскочи на сървъра с класифицирана информация преди няколко седмици. Мисля си, че той знаеше кой стои зад това име, защото ми поиска местонахождението на базата.

Какво бе споменал онзи съветник, когато бе дошъл в офиса на Албан преди толкова много седмици? Неща за случай в Джорджия с Професор… и някакъв проект, наречен Снеговалеж.

— А какво го вълнуваше тук, отнасящо се до Щаба?

— Питаше за различните тунели и за времето без ток… — допълни бавно Нико.

— Какво друго? — настоях аз. Напълно осъзнавах как часовникът напредва, дори и той го разбираше. — Какво за часовете без ток?

— Той искаше да знае дали тогава се изключваха неща като ключалки, или пък такива, активирани с ретина…

Обърнах се на пети, отмествайки Джуд от мен. Отворих вратата и се втурнах навън в коридора. Пред очите ми, които се бореха отново да се приспособят, отново заиграха петна. Броях дръжките на вратите, докато бягах. Придържах се към външната извивка, а едното ми око винаги следеше тъмните прозорци на Лазарета вдясно от мен. Бяха дръпнали всичките пердета. Не се процеждаше дори и светлина от машините.

Всъщност единствената светлина на целия втори етаж, изглежда, бе фенерчето на Кланси, което той бе захапал между зъби, докато претърсваше шкафовете с папки в кабинета на Албан.

Всички ключалки, включително и тези с отключване чрез сканиране на ретина, бяха свързани с резервния генератор и обичайно това щеше да е достатъчно, за да задържи дори Кланси настрани. Но това бе при положение че все още бяха свързани с вратата. Ала някой бе взел нещо — лост, брадва, малък експлозив — и ги бе отворил по този начин.

Промъкнах се напред, побутвайки вратата да се отвори още малко, докато вадех пистолета си от задната част на дънките си.

Кланси нададе тих, победоносен звук, когато измъкна издута червена папка и я освободи от капана, притиснал я измежду стотици други. Той не си губеше времето да преглежда страниците, а вместо това се обърна към бюрото на Албан. Някой го бе прекатурил на едната му страна, докато той или тя бе претърсвал мястото. Той използва един от широките му, плоски крака, за да остави папката и да освободи ръката си, за да може да хване фенерчето. Изражението на лицето му бе толкова болезнено нетърпеливо, че усетих угризение от появилото се разбиране в мен.

— Откри ли онова, което търсеше?

Главата на Кланси се изстреля нагоре в същия момент, в който ръката му приплъзна папката настрани, извън бюрото, за да падне в металното кошче. За секунда по лицето му се бореха гняв и раздразнение, но в крайна сметка успя да се спре на опустошителна усмивка, докато зяпаше към дулото на пистолета.

— Открих, ама… ти нямаш ли си по-важни работи, за които да се притесняваш? — гласът му се просмукваше като дим. — Други хора, които са ти много по-важни от мен.

Той наклони глава към отсрещния край на офиса на Албан и дори още преди да съм се обърнала, навсякъде се разнесе металическият мирис на топла, лепкава кръв. Точно отвъд първоначалната ми линия на видимост зърнах и двамата на пода. Дунди се беше сгърчил и се бе свил в себе си, подобно на листата, преди да паднат от дървото през есента. Лиъм бе проснат върху него, а лицето му бе с цвят на лед. И бе обърнат към мен. Гледаше ме с немигащи очи, които бяха избледнели от светлосиньо до мъртвосиво. Ръката му бе преметната през Дунди — все едно се бе опитал да го предпази и сега онези същите ръце, които така нежно бяха държали лицето ми… бяха в локва от тъмна течност, която се стичаше по бетонния под.

Пистолетът се изплъзна от ръката ми.

Кланси заобиколи бюрото на Албан, наблюдавайки ме със същата лека усмивка. Той пусна нещо в кошчето, което приличаше на запалка.

Не е истина. — Насилих думите в ума си. — Не са те. Принудих се да ги погледна отново, наистина да ги видя, независимо от това колко ужасяващ бе образът. Рамките на очилата на Дунди бяха златни вместо сребърни. Косата на Лиъм бе по-дълга от тази в момента. Кланси очевидно не бе изследвал така отблизо като мен начина, по който косата му се накъдряше в краищата.

Това бе болезнено реалистична имитация, която почти нямаше дефекти. Но това не бяха те.

Оставих Кланси да дойде до мен и му позволих трисекундно убеждение, че ще успее да се промъкне покрай мен поради собствената ми разсеяност от обзелата ме печал. Той си мърмореше нещо тихо и дрезгаво. Беше вече достатъчно близо, за да мога да усетя топлия му дъх върху бузата си, което също така означаваше, че ми е и достатъчно близо, за да го цапардосам в гърлото.

Със същия удар запратих по него и ума си, забивайки го надолу като нож, който съсече напъхания там образ на Лиъм и Дунди. Кланси се препъна навън в коридора, сграбчи главата си и се задъха за въздух. Образът на жената в бяла лабораторна престилка отново премина през връзката ни, но аз си наложих да я отблъсна за момент. От кошчето се издигаше дим. Бутнах го и разпръснах горящите страници по земята, изгасяйки пламъците с ботушите си. Ако той искаше тези страници да изчезнат, значи, аз исках да ги видя.

— По дяволите! — когато отидох да го нагледам в коридора, той пъхтеше и се мъчеше да поеме дъх. Бе паднал на колене. Все още имаше тънка, прокъсваща се нишка между умовете ни. Подхванах я, преди да се скъса напълно, и наводних ума му с илюзията за горещина. Не можех да го видя в тъмното, но чувах как трескаво се удря по ръцете и краката — крайниците, за които умът му му казваше, че в момента изгарят до кост.

И тогава… ръцете му спряха.

— Ти… — започна Кланси. — Наистина ли искаш да си играем на тази игра?

Долових целувката на студен метал отзад във врата си. Бе толкова внезапно, че вече почти бях убедена, че това е просто поредната му мисловна игра. Но когато изгубиш някое от сетивата си — например зрението, това, което казват, е абсолютната истина, — останалите от тях се изострят до безжалостна работоспособност. Усетих топлия дъх, дочух скърцането на други ботуши и помирисах потта му. Агенти — бяха ни открили.

Кланси се изви и тръгна да бяга. Не видях как се случи, само чух болезнения удар, при който нещо твърдо се блъсна в главата му и го запрати свлечен на земята.

И ето че в тъмното се разнесе гласът на Джарвин, който каза:

— Знаех, че ще се върнеш. — Това бяха ръцете му. Едната ме хвана за врата и грубо ме бутна долу на колене. Дулото слезе долу до онази точка, в която се срещаха черепът и гръбначният ми стълб. — Роб каза, че само трябва да те дочакаме.

Със своите униформи той и останалите агенти от Лигата зад него бяха само с нюанс по-светли от тъмнината около тях.

Той вдигна предпазителя.

— Не искаш да направиш това — предупредих го аз, усещайки как невидимите ръце вътре в ума ми започват да се разгъват. Бях притеснена, но не и уплашена. Контролирано спокойствие.

— Не — съгласи се Джарвин. — По-скоро ще сторя това.

Разнесе се леко щракване и това бе единственото предупреждение, преди Белият шум да наводни коридора и да ме удави жива.

Все пак се оказа, че подобна агония може да се забрави.

Имаше един период в живота ми, няколко месеца, след като ме бяха откарали в Търмънд, по време на който пускаха Белия шум почти всеки ден. Още когато имаше Червени за контролиране и Оранжеви за наказване. Един грешен поглед можеше да накара агента на СОП да се обади по радиото си до Контролната кула. Това бе даденост в тогавашния ми живот. Може би толкова бях свикнала с него, че с течение на времето влиянието му над мен значително намаля.

Но оттогава бяха минали месеци и пристъпът на болка завихри стомаха ми до степен на гадене. Срутих се на пода — достатъчно близо до Кланси, за да видя как от раната на челото му капеше кръв. В главата ми имаше мисли. Чувах и глас, който казваше: Можеш да се справиш с Джарвин, можеш да го обезвредиш, можеш да го съсипеш…, но дори той замлъкна, когато Белият шум се въздигна и се спусна над нас като вълна, разбиваща се в гърдите ми.

И това бе невероятно — всичко, което можехме да правим, всякаква власт, която можехме да имаме над другите, — вече не значеше нищо. Свеждаше се до нула.

В Търмънд щяхме да чуем двата предупредителни сигнала и един удар на сърцето по-късно, звукът щеше да експлодира от колоните на лагера. Това не беше нещо, което можеше лесно да се опише — представляваше крещящ статичен шум, лъкатушещ, изострен и способен да пробие и най-дебелата част от черепа ти. Той преминаваше през нас като електрически заряд, караше мускулите ни да подскачат, да потрепват и да вият от болка, докато единственото нещо, което оставаше, бе да се опиташ да вкопаеш главата си в земята, за да му избягаш. Ако извадех късмет, можеше и да не припадна.

Не извадих късмет. Усетих как избледнявам и се отдръпвам назад в тъмнината на коридора. Не можех да помръдна ръцете си изпод гръдния ми кош, под който бяха притиснати. Краката ми се бяха превърнали във въздух. Накрая, след като видя, че дори не съм способна да си повдигна главата, Джарвин го изключи. Носех се от един момент към другия, а ушите ми звънтяха. Тъмнината на коридора ме привлече и натисна главата ми под мътната повърхност.

Щом отново дойдох в съзнание, почувствах как някой ме държи за горната част на ръката. Можех да чуя Джарвин, който говореше на другите около него… но само защото вече крещеше.

— Светнете скапаните лампи! Не ми дреме какво трябва да направите — пуснете ги, по дяволите! Нещо става. Някой не може ли да ми светне с нещо?

Отговори му топъл глас с южняшки акцент.

— Разбира се, брат. Сега ще се погрижим.

Дочу се щракване — само едно — и в тъмното се появи съвсем малък пламък, който освети разяреното лице на Коул Стюарт.

Първоначално реших, че той бе запалил клечка, но огънят в краищата на пръстите му разцъфна, погълна ръката му, завладявайки я, преди той да го изпрати в лицето на Джарвин. Последва крещене — толкова много крещене, — докато огньовете около нас растяха и обхващаха войниците зад него, поглъщайки ги във вълна от топлина, караща ги да тичат надолу по коридора и да се препъват един в друг, докато накрая всички не изпопадаха. Миризмата на изгоряла кожа подтикна стомаха ми да се свие. Не можех да избягам от нея.

— Милостиви боже! Та ти си…! — започна да казва един от агентите.

Един от нас, довърши умът ми, притваряйки се отново след гледката на огъня между пръстите на Коул и начина, по който той метна топка от него по разприказвалия се агент. Той я поддържаше, оставяйки я да обхване тялото на крещящия мъж, докато накрая само можех да зърна тъмен силует, хванат в капан от танцуващите по кожата му пламъци.

Червен.

Не. Не. Той беше… Коул беше твърде голям. Той не бе…

— Ей. Хей! — огънят вече беше изчезнал, но ръцете на Коул още бяха горещи на пипане, докато се мъчеше да ме изправи. Краката ми обаче все още не бяха там. Той се опита внимателно да ме плесне по лицето. — По дяволите… Хлапе, хайде! Можеш да се справиш. Знам, че можеш.

— Ти… — пробвах се да кажа. — Ти току-що…

Той изпусна въздуха, който бе задържал — успокоен. Метна ме на рамо и ме плесна по задната част на бедрата от раздразнение.

— По дяволите, съкровище! Така ме притесни! Чух Белия шум още долу по коридора, но трябваше да изчакам, докато той го изключи. Не можех да се доближа. Съжалявам. Толкова съжалявам!

Той ритна, за да отвори вратата на кабинета на Албан, пускайки ме върху пода зад бюрото. Намести крайниците ми така, че поне да съм седнала, и извади от кобура единия от пистолетите си, за да го притисне в безжизнените ми пръсти.

След това хвана лицето ми между дланите си.

— Не бива да казваш, ясно ли е? Никой друг не бива да знае — дори и Лиъм. Особено пък Лий! Става ли? Кимни с глава.

Господи… Лиъм не знаеше ли? Никой друг ли не бе наясно с това?

— Ти, аз, Кейт и Албан — информира ме Коул, все едно ми бе прочел мислите. — Това е. И вече сме само трима. Кажеш ли, всичко свършва за мен.

Аз кимнах.

— … един друг… — промълвих тихо, кимайки с глава към коридора.

Коул изръмжа.

— Спасявам само девици в беда. Не го правя и за контета.

Надявах се, че бях успяла да му хвърля гневен поглед, а не кривоглед. Той въздъхна и стана. Изопна раменете си точно както Лиъм го правеше, преди да започне нещо. Коул изчезна за секунда, гмурвайки се обратно навън, за да доведе Кланси. Съмнявам се въобще дали го бе погледнал в лицето, преди да го метне до мен.

— Зелените ни изпратиха съобщение, че сте тук, и ние решихме да изтеглим партито за по-рано — обясни той. — Не можа да изчакаш още само ден, за да се насладиш на красивото ми личице, нали?

Изкашлях се, опитвайки се да почистя каквото и да беше заседнало в гърлото ми.

— Ако знаеш какво е по-добре за теб, ще си останеш тук — отсече той. — Само ако напуснеш стаята, преди да дадем знак, лично ще ти одера задника!

Когато се обърна към вратата, като че ли самоувереността и контролът му се бяха настанили обратно на място. Движенията му бяха плавни, сигурни.

Не знам колко време мина, преди звукът на оръжеен огън да достигне до нас — пет минути, десет, може би дори петнайсет. Сетивността се завръщаше в крайниците ми с горещи вълни като иглички, но предпочитах болката пред невъзможността да ги ползвам. Когато вече можех, се избутах на колене и започнах да бутам старото бюро на Албан към вратата. Знаех, че не можеше да ми осигури голямо прикритие или пък че не представляваше особено предизвикателство към всеки, който би решил да проникне вътре, но така се почувствах по-добре, отколкото да стоя и да не правя нищо. И ако трябваше да бъда честна, то също играеше и ролята на нагледна преграда за мен. Напомняне, че трябваше да чакам и да оставя Коул и другите да почистят заразата на Джарвин, преди да ида и да намеря останалите.

Те са наред. Те са добре. Ти си наред… Изпълзях обратно до шкафовете с папки. Повдигнах крака пред гърдите си и ги обгърнах с ръце, опитвайки се да вкарам в клетка чувства, които бяха прекалено големи, за да задържа вътре.

Те са наред.

Кланси помръдна до мен. Един заблуден кичур тъмна коса падна в очите му. Колкото и време да бяхме прекарали заедно в Ийст Ривър, никога преди не го бях виждала да спи. Осъзнах, че никога не би оставил друг да бъде около него, докато беше толкова уязвим.

Очите ми се преместиха към кошчето и листовете, които се бяха разпръснали от него. Допълзях до тях на ръце и колене, загребвайки фенерчето, което Кланси бе изпуснал. Извън тази тъмна стая се чуваха толкова много викове, че не можех да разбера какво казваше който и да е от гласовете.

Поех дълбоко въздух, когато стрелбата затихна, а вратите към стълбището на няколко пъти се отваряха и затваряха.

Те са наред. Ти си наред.

Насочих фенерчето настрани от вратата, надолу към обгорелите страници, които бях събрала в скута си. Около една четвърт от тях не можеха да се четат — през фотографиите и самите листове бяха прогорени значителни дупки. Като изключим петната от сажди и дим върху най-горните страници, долната част на купчината беше в доста по-добро състояние. Повечето бяха таблици и графики — всичките на един и същ странен научен език, който щеше да препъне дори Дунди. Това бяха лекарства — медицински термини. Притежаваха онези сложни имена като от списъка с лекарства, който Дунди ми бе дал в Нашвил. От време на време очите ми хващаха някоя и друга случайна дума на обикновен английски.

Субект А вече не проявява симптоми след последване на процедурата и плана за лечение…

Демонстрира признаци на пасивно поведение…

Заключителните резултати са предстоящи…

Но отгоре над всичко това бе изписан текст с удебелени черни букви — две думи, които разпознах: Проект Снеговалеж.

Престанах да прелиствам страниците, когато достигнах до фотографиите. Особено до една, която разкриваше женско лице.

Това бе един от неочакваните недостатъци на това да изживееш почти половината си живот, заключен в лагер, без достъп до каквато и да е медия. Все имаш чувството, че всяко лице, което срещнеш по телевизията или във вестниците, е някак познато, но името ти се изплъзва още преди да успееш да го хванеш. Долавях това и сега, гледайки познатата руса жена.

Самата снимка бе странна — тя гледаше през рамо, но не към обектива на фотоапарата. Зад нея се виждаше тухлена сграда без отличителни знаци, която имаше вид на доста занемарена в сравнение с класическия тъмносин костюм с изчистен силует, в който бе облечена жената. Погледът й не бе уплашен, а по-скоро изнервен и за секунда се зачудих дали тя не си мислеше с право, че някой я следи. Следващата снимка бе по-малка и скъсана по начин, който ме накара да допусна, че Албан бе започнал да я къса, а след това бе променил мнението си. На тази тя бе седнала между бившия Водач на Лигата и доста по-младия президент Грей.

Осъзнаването на връзката секна дъха ми.

Кланси. Не, моля те, Кланси…

— По дяволите! — прошепнах аз. Жената, която бях видяла в ума му… Тя бе…

Първата дама на Съединените щати.

Пресегнах се за другите разпилени страници, събирайки ги обратно на купчинка. След като не бяха подредени последователно, документите и докладите нямаха особен смисъл, но пък намерих диаграми на мозъци с малки, ясно обозначени знаци Х на някои места по тях.

Прелистих новинарски статии, описващи благотворителната дейност, която Лилиан Грей бе извършвала из страната. Някой бе подчертал с маркер различни определящи фрази за нейното семейство (сестра в Уестчестър, Ню Йорк, родители, оттеглили се във фермата си във Вирджиния, наскоро починал брат), както и различните й образователни степени — включително и докторантура по неврология от Харвард. Тя също така бе прочела затрогващо надгробно слово на погребението на вицепрезидента, обградена от димящите останки на Капитолия, и бе отказала да коментира нежеланието на президента незабавно да го замести.

Последната статия, която намерих, се фокусираше върху изчезването й от обществения живот скоро след атаките над Вашингтон, окръг Колумбия. В нея президентът бе цитиран да казва: Закрилата и сигурността на жена ми са моя първостепенна грижа, без да бъдат дадени никакви други детайли.

И това бе легендата за нея. Не дузините церемонии по раздаване на награди, които тя бе посетила, не новаторските й изследвания в невронауката или пък някое от тържествата, на които бе домакин от името на мъжа си. Не единственият й обичан син. Според статия в Тайм, която Албан бе съхранил в папката, имаше слухове, че тя е била убита или пък отвлечена от враждебно настроена страна скоро след избухването на ОМИН. Всичко станало особено обезпокоително, когато Кланси тръгнал сам на обиколка от името на баща си, за да възхвалява лагерната рехабилитационна програма, показвайки се като нейния пръв успешно завършил субект.

Бяха минали близо десет години и тя все още не се бе появила.

Но ето че беше тук, в тази папка — лицето й, изследването… написаните на ръка бележки. Няколко пъти свих ръце в юмруци и ги отпуснах, опитвайки се да ги принудя да спрат да се тресат.

В тази бъркотия от документи бяха попаднали и три бележки, всяка от които беше по няколко реда. Нямаше пликове, но листовете все още лепнеха от онова, с което са били залепени. Някой явно му ги бе предал на ръка, вместо да рискува да ги получи по електронен път. Най-отгоре с четливия почерк на Албан бяха изписани датите — вероятно заради собственото му водене на архива. Първата — отпреди пет години — гласеше:

Независимо от това, което се случи между нас, ако ще се пробвам да го спася, трябва да изляза от обсега му. Ако ми помогнеш да изчезна, и аз ще ти се отплатя. Моля те, Джон.

Следващата — две години по-късно:

Прилагам най-новите открития от работата ни. Чувствам се безкрайно оптимистично, предусещайки, че всичко това ще свърши скоро. Кажи ми, че си го намерил.

И последната — само отпреди два месеца:

Няма просто да си стоя и да чакам одобрението ти. Никога не сме се разбирали така. Довечера ще пусна местонахождението си на сървъра. Ако той не дойде да ме потърси, тогава аз самата ще ида да го намеря.

Кланси все още беше в безсъзнание, а главата му бе обърната на една страна. Наблюдавах равномерното издигане и спадане на гръдния му кош и нещо остро се завъртя ниско в червата ми.

— Ах, ти, тъжно копеле! — прошепнах аз.

Ето защо бе дошъл тук. Това бе задачата, която не можеше да повери на никой друг, освен на себе си.

Прегледах отново страниците, опитвайки се да разбера върху какво точно бе работила. След като видях диаграмите, част от мен заподозря, че то беше свързано с нас, но тогава защо щеше тайно да извършва собствени експерименти върху причинителя на ОМИН, и то по същото време, по което и Леда Корп се занимаваше с това? Притесняваше ме онова споменаване в първата бележка как тя трябвало да излезе от обсега му. Дали бе възможно да е смятала, че мъжът й ще подправи резултатите от откритието на Леда Корп и че тази дезинформация ще застраши живота на Кланси?

Но тогава… той защо толкова държеше да унищожи това? Върнах се обратно на страниците с таблици и графики и тук — най-отдолу на всяка от тях — бяха инициалите Л.Г. Отново прегледах всички листове, стараейки се да не пропусна нито един. Защо той бе пожелал да унищожи това? За да защити местонахождението на майка си ли? Или за да унищожи доказателството, че тя бе осигурявала на Албан информация за изследванията си?

Нищо от това не ми звучеше правдиво. В последната си бележка бе казала, че ще пусне местонахождението си — нейното местонахождение?! — на сървъра. Това се вързваше с по-ранното обяснение на Нико, че думата Професор — една от онези, за които Кланси го бе помолил да следи — се появила на сървъра. Но тя го бе качила едва когато се бе почувствала готова. Чак след завършването на Проект Снеговалеж.

Осъзнах, че тя не бе искала той да узнае върху какво работи. Но защо желаеше да го намери? Защо искаше той да я открие, при положение че бе ясно, че той беше човекът, от когото тя реално трябваше да се пази?