Александра Бракен
Неизчезваща (33)

Трийсет и втора глава

Те не се върнаха след час, нито след два.

Опитах се да си спомня колко време ни бе отнело да минем през тунелите първия път — беше нещо от рода на едва половин час? Или повече? По това време ми се бе сторило като цяла вечност.

Вида и аз стояхме от всяка страна на отвора, с гърбове подпрени на стената. Тя бе скръстила ръце пред гърдите, а краката й бяха протегнати. На всеки няколко минути пръстите й започваха да притискат силно всяка ръка и тя започваше неспокойно да клати крак.

Коул и другите за трети път се караха за разделянето на групата. Повечето от децата се бяха предали на умората, независимо от това колко се бяха борили. Те се бяха свили на сянка или пък се бяха облегнали едно на друго. От време на време вятърът довяваше до нас прошепнатото име на Джуд, изречено със същия повей, който бе погалил и децата, убити по време на началния взрив.

Осем от тях бяха изчезнали в миг. Почти половината ни група.

Аз първа дочух звука от стъпките и се избутах от земята. Вида остана както си беше, задържайки каквато и мисъл да подскачаше из главата й за себе си. Аз присвих очи и се взрях в тъмнината, за да открия извора на движението. Преброих неясните, тъмни фигури, докато се движеха нагоре по стълбата. Една… две…

Две.

Две.

Лиъм излезе пръв, протягайки към мен ръка, без нито дума обяснение. Оставих го да ме отведе долу към дигата, на слънце и далеч от другите. Само веднъж погледнах назад през рамо, колкото да видя, че Дунди се свива долу до Вида.

— Знам — чух я да казва с дрезгав глас. — Не се мъчи.

Лиъм привлече вниманието ми обратно към себе си, борейки се очевидно да укроти собствените си емоции. Значи не го бяха открили. Сега можех аз да се пробвам. Аз познавах Джуд по-добре от тях. Сигурно има тунели с километри под града и аз доста по-лесно щях да се досетя…

Той обърна ръката ми нагоре и притисна нещо гладко в нея. Очите му бяха такова ясно синьо, че ирисите му наподобяваха ново сутрешно небе. Когато те се наведоха надолу, моите последваха пътя им. Надолу през скъсаната му риза, през изцапаната кожа на китките му, към смачканите, извити остатъци на малък сребрист компас.

И бе толкова странно колко бързо вцепенението се настани в мен. Как започна да задушава всяка дума, всяка мисъл, докато дори забравих, че трябва да дишам. Усетих как устните ми се разтвориха в момента, в който гръдният ми кош щеше да се срути сам върху себе си.

— Не — пръстите ми се свиха около него, закривайки го от погледа ми, отричайки, че е тук. Стъкленият капак бе напълно разбит. Червената стрелка липсваше, а силата на това, което го бе смачкала, го бе свила почти надве. Не. Това бе само една дума, но и тя бе достатъчна, за да запали огъня на яростно отрицание. — Не!

— Проследихме пътя назад — каза Лиъм, държейки ръката ми като котва. — Стигнахме чак до входа. Докъдето можехме да стигнем през отломките… и…

— Недей — помолих го аз. Не ми разказвай това.

— Аз не… — гласът му се задави. — Не знам какво е станало. За малко да не го видя, но там бе… Видях обувката му. Открихме го, но нямаше нищо, което ние… Дунди не можа да направи нищо. Той вече си бе заминал и ние не можехме да го изкараме отдолу. Той бе отзад. Изглежда, експлозията е стигнала точно до него.

Хвърлих компаса към него, а след като това не го разклати, след като това не го нарани, след него хвърлих и юмрука си, който се блъсна в рамото му. Той го хвана с другата си ръка и задържа и двата ми юмрука до гърдите си.

Той лъже. Това не бе възможно. Аз го бях видяла навън — гледаше към небето. Бях го чула, видяла, усетила.

Усетих се как падам напред — в момента, в който коленете ми поддадоха. Лиъм ме бе хванал достатъчно здраво, за да ме предпази от падане напред, но той също бе изтощен и бе впечатляващо, че изобщо съумя да ни задържи прави.

— Трябва да идем и да го вземем — казах аз. — Не можем просто… Той не може да остане там долу. Той не обича тъмното. Той не се справя с тишината. Не би следвало да е сам…

— Руби — нежно каза Лиъм. — Там няма какво да се вземе. И си мисля, че и ти знаеш това — аз отскочих грубо и се опитах да го избутам назад, да избутам реалността. Но този прилив на енергия отмина толкова бързо, колкото и дойде. Сълзите по бузите ми бяха горещи. Те се смесваха с мръсотия, течаха през устните ми, и падаха от брадичката ми. Ръцете му се вдигнаха от двете страни на лицето ми. Той ги избърса, макар че усетих как неговите капят над косата ми.

— Аз не… мога — казах аз. — Не мога…

За първи път се зачудих дали причината, поради която той не искаше аз да отида, бе не защото той мислеше, че няма да открият Джуд, а именно защото бе убеден, че ще успеят.

— Той бе сам — извиках аз. — Никой не беше с него… Трябва да е би толкова уплашен. Казах му, че ще останем заедно.

Умът ми се бе фиксирал върху лицето на Джуд и начина, по който ушите му стърчаха отстрани на главата му, все едно не бяха окомплектовани с остатъка от тялото му. Какво бе последното нещо, което му казах? Стой наблизо? Продължавай напред? А какво ми бе отговорил той? Единственото, което си спомнях, бе бледото му лице, осветено от слабата светлина на жълтата светеща пръчица на Коул.

Следвай Водача. Той ме бе последвал и аз го бях завела до това. Бях му причинила това.

— Лий! — извика Дунди, а после още веднъж по-високо, когато никой от нас не помръдна. Ниско над нас прелетя самолет, който изхвърли облак от нещо, приличащо на червен газ. Лиъм вдигна ръцете си, за да покрие главите ни, когато вятърът го довя към нас и отгоре се посипаха хиляди трептящи листове хартия.

Децата и агентите напуснаха безопасното прикритие на моста, за да се опитат да хванат някое. Аз хванах един случаен лист, докато прелиташе край нас. Лиъм надникна над рамото ми и аз го повдигнах, за да можем и двамата да го прочетем заедно.

В центъра на горната част се виждаше президентският печат, американското знаме и емблемата на Министерство на отбраната.

Вследствие на опита за покушение от умствено неуравновесен младеж Пси, Президент Грей бе закаран до болница в залива, където бе прегледан от лекарите. Тъй като по време на атаката е носел жилетка от Кевлар, той е претърпял само синини на корема и две счупени ребра. Веднага след като бе изписан от болницата, той направи следното изявление:

Днес ние получихме потвърждение на два смущаващи доклада на тайните служби, които се надявах да са само слухове. Първо, че Федералната коалиция и нейните последователи са в джоба на терористичната организация „Детската лига“ и заедно те са създали програма, която промива децата ви — същите, които са успели да откраднат от животоспасяващите рехабилитационни лагери, — за да станат войници. Да се бият и да убиват с настървеност, която е толкова нечовешка, колкото и способностите, които притежават. Като не виждах друга алтернатива, аз незабавно заповядах въздушно нападение срещу центъра на тези организации — Лос Анджелис.

Тези атаки бяха насочени и предвидени да минимализират щетите сред цивилните. Не скърбете за загубата на тези осъдителни човешки същества. В процеса на човешката история е имало времена, в които е имало необходимост от огън, за да се изгори дебнещата зараза. Сегашните времена са такива. Това е единственият начин, по който отново можем да изградим нацията си — при това, по-силна отпреди.

— Забравил е частта с Бог да поживи Америка — измънка Лиъм, докато мачкаше хартията.

Зад нас се чу изстрел. Завъртях се и хванах ръката на Лиъм, за да го принудя да застане зад мен. Агентите бяха оформили кръг около нещо — някой — от отсрещната страна на реката. Мъжете и жените, които бяха въоръжени, бяха изкарали оръжията си. И се бяха прицелили.

— Каква е тази шега? — издиша Лиъм зад мен. Вида на практика изкрещя от ярост, докато тичаше към групата агенти по-бързо, отколкото ние можехме да я стигнем.

Повечето от тях бяха наясно да се отдръпнат от пътя на Синьото момиче, което прекъсна кръга, но само Коул бе достатъчно глупав, за да се опита да я спре от това да разкъса гърлото на Кланси Грей.

— Как? — крещеше тя, докато се вклиняваше сред децата и агентите и си проправяше път напред. — Как?

Кланси бе мръсен — покрит с канални нечистотии, прах и кръв, които се бяха втвърдили около подутите му нос и очи. Но дори и избутан на ръце и колене, той пак успяваше да изглежда самодоволен. Предизвикателен.

За първи път забелязах отворената зад него врата. Тя бе директно от другата страна на изхода, през който бяхме преминали ние — на противоположния бряг, скрита в мъртвата точка на една от опорните колони, под пласт ярки графити.

Кланси се изсмя тихо и без всякакъв хумор.

— През канала в банята на момчетата — тъмните му очи срещнаха моите. — След като ми се наложи да разбия шкафа.

— Така ли бе планирал да излезеш? — запитах го аз. — След като вземеше каквото ти бе нужно от офиса на Албан?

Кланси повдигна рамене, без да се притеснява особено от пистолетите, насочени към лицето му.

— Не знаеше за този изход, нали?

— Господи! — каза един от агентите. — Ама това е… Това наистина е хлапето на президента!

Кланси е жив, мислех си аз, докато се обръщах към Лиъм, а Джуд не е. Той обви врата ми с ръка и ме привлече до себе си. Нямаше никакъв смисъл — не бе възможно.

— Той е нашият билет за навън! — каза друг внезапно. — Ще го заменим за безопасно преминаване! Слушай, Стюарт — градът е наводнен от униформени, а ние нямаме транспорт или пък начин да се свържем с ранчото. Каква друга карта бихме могли да изиграем?

— Няма да е и особено лесна работа да го пуснем да си играе с новите ни съседи. Все пак той е Оранжев — ще намери начин да се измъкне — Коул погледна към Кланси, като не обърна внимание на шокираните звуци от страна на другите. — Може би е по-добре да го довършим сега и да изпратим обратно тялото му. Това ще е доста добро съобщение за милия му татко. А извън града ще намерим друг начин да излезем.

Имаше шепот на съгласие от страна на няколко от другите.

— Няма да излезете от този град — каза Кланси. — Баща ми не е реакционер. Това не е играта му. Той вече е предвидил стратегия за всеки възможен изход. Повярвайте ми, това се е готвело от месеци, а може би дори и от години. Когато се е уморил да чака извинение, което да оправдае атаката, сам си е създал такова.

Това бе твърде абсурдно, за да може да повярваш в него.

— Мислиш, че баща ти сам си е подготвил покушение?

— Така щях да постъпя аз. Предполагам, че е оцелял?

Захватът на Лиъм върху мен се затегна, докато стана почти непоносим. Аз отново се тресях, само че този път през мен пламтеше гняв. Вида и Дунди, и двамата погледнаха към мен, все едно очакваха аз да го оборя. Не знам какво ме ужасяваше повече: това, че може и да не грешеше, или това, че това бе старият Кланси — този, който знаеше, че винаги може да постигне това, което искаше.

— Вие нали ми повярвахте, когато ви казах, че започваме отначало? — Коул се обръщаше към децата и агентите, които все още седяха под моста и изглеждаха разкъсани и вкаменени. — Еми, ето началото. Ние ще си проправим собствен път. Но той не идва с нас.

— Помисли си за информацията, която бихме могли да изстискаме от него! — извика един друг агент и вдигна ръце във въздуха. — Може да го упоим…

— Пробвайте — предизвика ги Кланси. — И вижте как това ще завърши за вас.

— Да, напълно си прав! — отвърна Коул и завъртя очи. — Най-вероятно трябва просто да те убием.

— Давайте тогава! — зъбите на Кланси бяха изцапани с кръв, когато се усмихна. — Довършете ме. Аз приключих това, за което дойдох. А вие всички… — той се обърна към сгушените групи деца около него, а очите му се фокусираха върху Нико. Момчето се разтрепера от силата на погледа му. — Може всичките да ми се отблагодарите, при положение че все още можете да отвърнете. Аз ни спасих. Аз ни спасих!

— За какво, по дяволите, говориш? — Коул започваше да губи търпение. Той погледна към мен, но аз не можех да отместя погледа си от Кланси Грей. Не и когато усещах как първата струйка осъзнаване най-после си пробива път през мъката, която все още затъмняваше ума ми.

Тази сутрин бе унищожен един цял град, а с него и безброй животи. Тази вечер толкова много хора нямаше да се приберат у дома при любимите си, макар че тези майки, бащи, дъщери, синове, съпруги, съпрузи щяха да прекарат следобедните и среднощните часове в очакване и надежда. Димът щеше да се просмуче в бетона, който ограждаше всеки сантиметър от това място, загрозявайки завинаги един вече разрушен град. След десет, двайсет години, все още щеше да е твърде ужасно да се разкаже какво точно бе станало — утрин, която хиляда други ослепителни, блестящи утрини нямаше да успеят да изтрият от паметта. Но някак си, когато Кланси проговори отново, нещо в думите му промени всичко.

— Лечението за ОМИН — изплю той. — Онова, което бе разработено от майка ми и скрито от вас от Албан, който чакаше правилната възможност да го изтъргува с баща ми за собствена полза — Кланси избърса кръвта, която течеше от носа му, изсмивайки се по същия безрадостен начин. — Онова, което щеше да отнеме способностите ни и да ни остави безпомощни. Аз го изгорих на пепел, а баща ми го погреба без дори и да разбере. Сега нейният спомен за това е изчезнал и никой няма да има достъп до това изследване — никой няма да вземе това, което е наше.

Лечение. Тази едничка дума звънтеше като камбана в ушите ми. Звънеше отново и отново. Умът ми не можеше да го схване, да го разбере. Толкова години се бях промивала сама да приема факта, че това е невъзможно, принуждавайки се да престана да мисля за това, че има и друг свят отвъд електрическите огради на лагерите, че тази дума вече не съществуваше в речника ми.

Усетих как започвам да се обръщам, търсейки Джуд, за да видя реакцията му — но Джуд не бе тук. Аз го бях изоставила. Бях допуснала да падне обратно в тъмнината. И сякаш отново видях как Лиъм и Дунди изскочиха сами от тунела. Това отне дъха от гърдите ми.

Едно от по-малките деца започна силно да реве зад мен, питайки с паникьосан, объркан глас:

— Какво? Той какво… За какво говори той?

Ох, помислих си аз. Ох, боже мой!

Аз бях сгрешила — толкова бях сгрешила. Първата дама не бе изучавала какво е причинило болестта. Тя бе вложила живота си в откриване на начин да я изцери.

Усетих как пристъпвам към него и настрани от другите. Дунди видимо се тресеше — щеше да се срути от тежестта на това, което е могло да бъде. Срещнах погледа на Лиъм, но изражението му бе толкова сурово от болка и копнеж, че ми се наложи да се обърна. Знаех какво си представя. В моя ум ние също стояхме на онзи плаж. Ясното небе над нас бе кристално, а около нас бяха целите ни, красиви семейства.

Лечение.

Албан бе прав, когато бе казвал, че Лилиан Грей никога не е била заслепена от любовта към сина си. Тя е знаела, че Кланси никога няма да се откаже от способностите си по желание и че няма да може да го открие. Не. Той трябваше да дойде при нея — да бъде примамен от удовлетворението сам да я е открил, след като толкова време му е била затворена вратата и му е бил отказван достъп. Той е трябвало първи да премине лечението, защото ако само е бил чуел дори шепот за тази възможност, е щял да изчезне завинаги. Това ме накара да се зачудя дали тази бе причината, поради която Албан бе пазил тази тайна толкова дълго и дали това е била част от сделката. Първо Кланси. След това той щеше да може да го представи на света. Той можеше да се превърне в героя на нацията.

Изучих лицето на Кланси, свивайки се на нивото му. Погледът му се фиксира към ръката ми, която приплъзнах в джоба на палтото си.

Зад всичките му отровни думи се криеше жилото на истинското предателство — болка, която навлизаше толкова навътре, че сякаш цялото му тяло пулсираше с нея. Майка му — собствената му майка — бе заложила капана. И какво бе направил той в отговор? Бе изгорил лабораторията й, бе я нападнал, бе объркал ума й и бе използвал ситуацията в Щаба за собственото си преимущество, така че да свърши това, което бе започнал в Джорджия.

Ето как е разбрал, че тя е пратила резултатите на Албан, помислих си аз, докато бавно изглаждах документите върху коляното си. Сега вече бях спечелила пълното му внимание. Явно бе видял всичко в ума й.

Кланси харесваше идеята, че баща му бе погребал по невнимание единственото нещо, което можеше потенциално да оправи тази държава и да спаси завещанието му. Но истинската ирония тук бе, че ако Кланси не бе дошъл да унищожи изследването на майка си, ние така и нямаше да го намерим навреме. То просто щеше да остане под руините, като всичко друго, което не успяхме да вземем със себе си по време на бягството.

Той бе дошъл тук, за да затвори тази врата, но вместо това я бе оставил широко отворена, така че аз да премина през нея.

Има лечение. Безумието на тази мисъл ме караше да се чувствам така все едно стрелката на компаса на Джуд се въртеше и въртеше, и въртеше — търсейки своя север.

Той заслужаваше това. Премигнах, за да задържа струйката сълзи и да позволя на гнева си да се извиси за момента и да преглътне силната болка. Аз му позволих да ме изтласка напред. Защото Джуд заслужаваше да живее, за да види този момент — той трябваше да е тук, сега, до мен, — за да види как изведнъж всичко отново бе оживяло с възможността за промяна.

Повдигнах смачканите одимени листове точно пред Кланси, и то достатъчно високо, така че кръгът от деца и агенти около нас да могат също да го видят. И не знам кое беше по-могъщо и удовлетворяващо за мен — ужасеният поглед, който премина през лицето му, или ободряването от това да знам, че бъдещето ми най-после бе отново в мои ръце.

— За това изследване ли говориш?