Александра Бракен
Неизчезваща (25)

Двайсет и четвърта глава

Толкова бях свикнала вече със странния график спя — не спя в сегашния ми живот, че не бях много сигурна какво всъщност ме събуди. Не беше шум. Вида бе обратно в палатката и си припяваше тихо някаква стара песен, която почти успях да разпозная. Наблюдавах — леко дезориентирана, — докато тя радостно късаше парчета от страниците на Белия зъб, свиваше ги на малки топки и ги хвърляше една след друга в устата на Дунди, която се бе отворила широко по време на съня му.

Изправих се и разтърках лице, опитвайки се да почистя очите си.

— Колко е часът?

Тя вдигна рамене.

— Дявол и половина? Кой знае? Лягай обратно да спиш.

— Добре — отвърнах и се свлякох на лакти. Силното хъркане на Дунди не изоставаше от настойчивото късане на всяка поредна страница. И двамата с Джуд спяха по гръб, рамо до рамо. Промуших се обратно под завивката и се обърнах наляво. Одеялото се издърпа с мен и Лиъм остана непокрит.

Седнах отново, с натежали крайници и все още сънена. Освободих се от меката вълна. Щом половината одеяло на Лиъм бе измъкнато изпод тялото ми, внимателно го метнах в негова посока, наблюдавайки с невярващи очи как бледият прасковен плат премина с потрепване през празния въздух и се настани на земята.

— Къде е Лий? — преди това не бях съвсем будна. Сега обаче се събудих.

— Излезе навън — каза Вида, без да поглежда встрани от заниманието си.

— Навън — повторих аз, а думата беше като кръв върху езика ми. — Къде навън?

— Да се поразходи малко — отвърна тя. — Каза, че не можел да спи.

— И ти го остави да тръгне сам? — пресегнах се за ботушите си, а ръцете ми трепереха, докато ги обувах. — Преди колко време тръгна?

— Какво става? — измънка Дунди.

— Лиъм е тръгнал — обясних му.

— Какво? — ръцете му започнаха да опипват земята наоколо, докато не откриха очилата му. Той ги закрепи на носа си.

— Сигурна ли си?

— Отивам да го върна — казах аз, навличайки тъмносиния суитшърт и едно гигантско, потънало в пепел черно двуредно палто, което бяха взели по грешка при напускането на склада в Нашвил. — Вида, той каза ли ти накъде се е запътил?

— Остави го на мира — отговори тя, без дори да се обърне. — Той е голямо момче. Сам си облича бельото и дрехите.

— Ти не разбираш — настоях аз. — Той не смята да се връща. Напуснал ни е завинаги.

Устата на Вида зяпна и тя ни огледа поред. Голямата тежест на осъзнаването сякаш изкара въздуха от нея.

— Е… Поне флашката е в теб, нали? Все пак не е пълен провал…

— Ти шегуваш ли се? — извиках аз. Джуд седна, примигвайки, но сега нямах време да отговарям на въпросите му. — Къде би могъл да отиде? Ще има нужда от кола или колело. Споменал ли е нещо на някого от вас?

— Не — каза Дунди. — Аз щях да ти кажа!

— Определено не — потвърди и Джуд. — Постоянно говореше за това как всички заедно ще тръгнем утре. Може би… Искам да кажа… може и да се върне, нали? Ако го изчакаме малко?

Той можеше и да е прав. Насилих се да поема дълбока глътка въздух. Притиснах силно ръка към гръдния си кош, мъчейки се да успокоя препускащия ритъм на сърцето ми. Може пък просто да бе отишъл до водопада. И това бе възможност, нали? Лиъм никога не би си тръгнал без Дунди или някакъв вид…

Спрях се насред мисълта, забелязвайки за пръв път малкото парче хартия, което се подаваше от предния джоб на ризата му. Копчето там не беше закопчано, за да може да се промуши свитата бележка. Пресегнах се и я издърпах, преди Дунди да успее да ме спре.

Бензиностанцията край магистралата, 3 километра на юг. Ела към 6.

Смачках бележката в юмрук и му я хвърлих.

— Не знаех! — потвърди той, преди още да я бе прочел. — Наистина!

Имахме общо два пистолета, които с Вида се редувахме да носим, тъй като и Дунди, и Лиъм ги отказваха по морални съображения. Револверът бе на земята в краката на Вида, а черният полуавтоматичен си почиваше над празната раница… което означаваше, че Лиъм не го бе взел.

Разбира се — ама разбира се, — той щеше да иде на единственото място, на което имаше най-добри шансове някой друг да го забележи. Какво мислеше въобще? Че всичко ще е наред и нощта ще го прикрива?

Изстрелях се в препъващ се бяг, след като избутах настрани вратата на палатката. Дебелите подметки на ботушите ми мачкаха снега.

— Чакай ме! — извика Вида. — Руби!

Извън нашето миниатюрно убежище смразяващият въздух ме перна като прилеп в лицето. За няколко ценни секунди, колкото ми отне да се ориентирам и да се насоча към малкия път, който Дунди по-рано ми бе посочил, едри снежинки вече бяха успели да се свлекат надолу по пуснатата ми коса и да влязат в яката на палтото ми. Но те не бяха достатъчно тежки, за да покрият небрежните стъпки, които той бе оставил.

Тичах. През снежната вихрушка, сутрешната мъгла, обраслите пътеки — докато не открих магистралата. Снежното одеяло на пътя въобще не бе толкова дебело, колкото пласта, който покриваше земята в гората. Загубих от поглед следите му в момента, в който започнах да се хлъзгам по заледения асфалт, а шевовете отзад така здраво придърпваха гърба ми, че за момент останах без дъх. Залитнах напред, а дробовете ми горяха. Слънцето се издигаше на изток и само благодарение на това знаех как да насоча краката си на юг.

Минаха още двайсет минути — един цял живот на отровен ужас, — преди надолу по мъгливата магистрала да се оформи малка редичка от магазинчета и да зърна бензиностанцията, която те явно бяха подминали на пристигане тук.

Останала бях без дъх. Долната част на гърба ми крещеше от болка всеки път, когато преместех крака си напред. Павираният път изчезна в кишава мръсотия, която се плискаше леко по пищялите ми. Шестте колонки за бензин бяха блъснати надолу с лице към разбития паваж.

Зад бензиностанцията имаше паркирани няколко коли. На една от тях — камион — капакът бе отворен, като че ли някой току-що го бе преглеждал. Ако бе открил нещо, което не беше наред, имаше голяма вероятност в момента да проверява за тази част в сервиза. Или за храна — помислих си, обръщайки се обратно към сградата. — Набира си провизии, преди да избяга.

Задната врата на бензиностанцията бе отключена. Или по-скоро, технически погледнато, и ключалката, и дръжката бяха взривени. Тя проскърца, когато я отворих и се вмъкнах вътре.

Магазинът беше по-голям, отколкото си го представях, но бе доста по-занемарен от очакваното. Някой се бе постарал доста добре да прочисти тази дупка, но тук-там все още се намираха пакетчета с чипс. Един автомат за газирани напитки светеше и бръмчеше благодарение на последните издихания на електричеството. Пистолетът беше в ръката ми — студен и масивен, — насочен към стъклените врати на хладилниците за напитки и безкрайните графити, които прикриваха от поглед всичко, което все още беше вътре.

Движех се покрай щандовете, които започваха след касата, покрай празните картонени контейнери за сладки неща, покрай предната част на магазина, отвеждаща към сравнително новата част от сградата, на която бе написано „ПЪЛНО ОБСЛУЖВАНЕ“.

Късият коридор между магазина и гаража на механиците бе украсен със снимки и плакати на стари коли, върху чиито капаци бяха кацнали момичета по бански. Поех си бавна, успокояваща глътка въздух. Всичко наоколо бе гуми, бензин и масло; изглежда, нито времето, нито каквото и да било количество белина можеха да изтрият тази миризма от въздуха.

Отвън имаше още един вход към тази част. Табелата на стъклената врата стоеше обърната на „НАВЪН СЪМ — ЩЕ СЕ ВЪРНА ДО 15 МИНУТИ“ и мило насочваше посетителите да попитат в задната част на гаража, ако въпросът им не търпеше отлагане. Имаше столове. По стените бяха окачени портрети на служители с празни очи. Имаше и различни гуми, но нямаше стъпки, шум… или Лиъм.

Острие от страх ме проряза, докато бутах с рамо вратата на магазина за части, за да я отворя. Обърнах се и се опитах да хвана тежкото нещо, преди да се затвори с гръм. И точно в това ми бе грешката — осъзнах го още докато се извръщах. В ушите си пък чух любимата фраза на инструктор Джонсън: Не обръщай гръб на неизвестното.

Долових изтръпване по гърба си, което разпознах секунда по-късно от нужното. Взрив от тежест се блъсна в мен и ме отпрати напред, сякаш някой ме бе подхванал отзад. Челото ми изпука в рамката на вратата. Докато падах, в очите ми просветна черно, бяло и пак черно. Пистолетът изтрака надалеч и се плъзна по цимента — извън досега ми.

Тогава последва топъл, познат глас, изпълнен със страх.

— О, боже мой! Извинявай, помислих… — Бледата сянка на Лиъм изскочи зад изпразненото шаси на кола, което бе поставено насред гаража. — Какво правиш тук?

— А ти какво дириш тук? — попитах на свой ред, докато търсех наоколо пистолета под работните пейки и маси. Навсякъде имаше разхвърляни инструменти и части, които събираха прах и най-вече мръсотия. — Дошъл си тук сам, без да можеш да се защитиш по какъвто и да е начин…

— Не мога да се защитя ли? — повтори той и повдигна вежда.

— Знаеш какво искам да кажа! — сведох надолу очи, прочиствайки с премигване черните и тъмни петна в тях. Заопипвах под металната маса, докато пръстите ми не се увиха около цевта. Размахах пистолета към него, за да подсиля думите си. — Какво щеше да правиш срещу един от тези?

Той се обърна обратно към колата, а устата му се изкриви леко в гримаса на отвращение.

— Май те обезоръжих доста лесно. Какво биха казали инструкторите ви за това?

Заболя ме повече, отколкото очаквах. Наблюдавах притихнала, докато той отново отваряше капака на скелета на колата, а инструментът в ръката му проблесна в сребристо. Но той не работеше. Вместо това ръцете му бяха опрени в зелената рамка. Коженото му яке се прилепи към раменете му, когато се наведе напред и провеси глава. Аз застанах с гръб към вратата — тих страж срещу всичко, което можеше да се яви.

— Значи ме откри — измънка той с напрегнат глас. — Предполагам, че трябва да благодаря на Дунди за това.

Умът му преминаваше през широк спектър от емоции — превключваше в рамките на секунди между нещо като лют гняв, мрачна вина и смазваща безнадеждност. Чувствах се така, сякаш умът му викаше моя — все едно крещеше за мен.

Притиснах горната част на ръката си към челото. Откакто се бях предала и бях спряла да се опитвам да ги ограничавам, способностите ми бяха станали по-тихи. Дори се бяха успокоили. Сега не бе момент да губя хладнокръвието си.

— Знам… — започнах, навлажнявайки сухите си устни. — Знам, че можеш да се грижиш за себе си. Но не знаем нищо за този град. Не знаем кой би могъл да дойде и мисълта за това, че си тук сам…

— Исках да бъда сам — каза той сърдито. — Исках просто… Трябваше да прочистя главата си. Далеч от тях. И от теб.

Погледнах към него, мъчейки се да разбера какво бе казал току-що, за да го отнеса към появилото се на лицето му изражение, изразяващо тотално отчаяние.

— Слушай — започнах аз, — разбирам те. Не ме харесваш, но…

— Не те харесвам ли?

Той се изсмя тихо и равнодушно. Последва втори кикот и усещането беше ужасно — това не бе характерно за него. В един момент почти се задавяше от смях. Обърна се към мен, въртейки глава. Начинът, по който дъхът му се изстреля от него, накара думите му да звучат почти като ридание.

— Аз не те харесвам — повтори той с мрачно лице. — Аз не те харесвам, така ли?

— Лиъм — започнах аз притеснено.

— Та аз не мога… Не мога да мисля за нищо или за никой друг — прошепна той. Едната му ръка се вдигна и премина през косата му. — Не мога да мисля ясно, когато си край мен. Не мога да спя. Имам чувството, че не мога и да дишам… Аз просто…

— Лиъм, моля те — призовах го аз. — Уморен си. Едва се възстанови от болестта. Нека просто… Може ли да се върнем при другите?

— Обичам те — той се обърна към мен, а на лицето му все още беше онова изражение на агония. — Обичам те всяка секунда от всеки ден и не мога да разбера защо или как да го накарам да спре…

Изглеждаше подивял от болка, което ме застави да спра на място дори още преди умът ми да е регистрирал онова, което току-що бе казал.

— Знам, че това е грешно. Знам го до мозъка на костите си. И се чувствам като болен. Старая се да бъда добър човек, но не мога. Вече не мога да се справям.

Какво е това? Неприкритата болка върху лицето му бе прекалено много, за да мога да я понеса. Умът ми отказваше да работи толкова бързо.

Ръцете ми се свиха в юмруци в джобовете на палтото. Усетих се, че вървя назад към вратата, опитвайки се да избягам от този поглед, опитвайки се да възпра сърцето си да не разкъса гръдния ми кош. Той е объркан. Обясни му го. Той просто е объркан.

— Погледни ме.

Не бях способна да помръдна. Нямаше къде да отида. Той вече не се криеше от мен. Усещах как чувствата му се разгръщат около него — прилив на топлина и пробождаща болка, прорязваща замаяността, която долових в мига, в който той стъпи близо до мен.

Моите ръце останаха в джобовете ми. Неговите бяха отстрани. Не се докосвахме. Не и в действителност. Но изведнъж си спомних как пръстите му се бяха допрели в моите преди няколко часа. Той наклони лице надолу към рамото ми, а дъхът му проникна през три ката дрехи и затопли кожата ми там. Един от пръстите му хвана една от гайките на колана на дънките ми и ме притегли по-близо… точно колкото трябваше. Носът му се плъзна по повърхността на шията ми, по бузата ми и после го загубих от поглед. Стиснах очи да ги затворя, когато челото му най-после се облегна на моето.

— Виж ме.

— Не прави така — прошепнах аз.

— Не знам какво не ми е наред — издиша той. — Чувствам се така, сякаш… Имам усещането, че губя разсъдъка си. Все едно лицето ти е било издялано в сърцето ми, а аз не си спомням кога и не разбирам защо, но белегът си е там и не мога да го накарам да зарасне. Не иска да се махне. Не мога да го накарам да избледнее. А ти дори не ме поглеждаш.

Ръцете ми се изплъзнаха от безопасността на палтото ми и прихванаха меката кожа на якето му. Той все още носеше онова на Коул под него.

— Всичко е наред — задавих се аз. — Ще измислим нещо.

— Кълна се — прошепна той, а устата му кръжеше над моята. — Кълна се, кълна се… Заклевам се, че ние бяхме на онзи плаж и те видях да носиш онази светлозелена рокля, а после говорихме с часове. Аз си имах живот, ти — също, но го живеехме заедно. Нещо не пасва. Ето това парче не се вписва. Клеър беше там, а Коул ми каза, че никога не сме били. Но тогава… Виждам лицето ти в светлината от огъня и започвам да си спомням различни огньове, различни усмивки, различно всичко. Помня те в зелена рокля, която после се превръща в зелена униформа… и нищо от това няма смисъл!

Зелена рокля — плажът? Плажът във Вирджиния?

Една сълза се промъкна през миглите ми, последвана от друга. Беше се случило толкова бързо — наложило ми се бе да работя така стремглаво в онази небесносиня стая. Това, което сега разказваше — нищо от него не се беше случило в действителност, но начинът, по който го бе разказал тогава, ми се бе сторил истински. Можехме да сме се срещнали това лято, на този плаж и помежду ни да бе имало само тясна ивица слънце и пясък, които да ни държат настрани един от друг. Явно съм мислила за това, докато съм се вадела от спомените му. Вероятно бях пропуснала тази малка частица от себе си или я бях набутала… или…

— Аз съм… Това е… нещо като мъчение — гласът му бе неестествен, дори не беше и шепот. — Мисля, че губя разсъдъка си… Не знам какво става, нито какво се е случило, но когато те погледна… гледам те и те обичам толкова много. Не заради нещо, което си казала или направила, или каквото и да е. Поглеждам те и просто те обичам, а това ме ужасява. Ужасява ме на какво съм способен за теб. Моля те… трябва да ми кажеш… Кажи ми, че не съм луд. Моля те, просто погледни към мен.

Очите ми се насочиха нагоре към неговите и всичко свърши.

Устните му прихванаха моите в груба целувка, която ги разтвори със силата си. В нея нямаше нищо нежно. Усетих как вратата изтрака зад гърба ми, когато той се премести и ме притисна към нея, обгръщайки лицето ми с ръцете си. Всяка мисъл в главата ми се взриви до чисто, пулсиращо бяло и долових тъмната спирала на желанието, която започна да се увива около мен, пречупвайки всичките ми правила, прекършвайки последната останала трепереща частица сдържаност. Помъчих се да се отдръпна за последен път.

— Не — каза той, връщайки устните ми под своите. Всичко беше както преди — промуших ръце под якето му, за да го притисна по-близо към себе си. Ниският стон в задната част на гърлото му — един малък, умоляващ звук, който запали всеки сантиметър от кожата ми.

И тогава настъпи промяната. Отдръпнах се, за да си поема въздух, а когато отново го открих, вече беше по-дълбоко, по-меко и по-сладко. Това бе целувката, която си спомнях. Онези, които си разменяхме, когато се чувствахме така, сякаш притежавахме цялото време на света, а пътищата се простираха напред единствено заради нас.

Отдадох се напълно на това чувство. Не ме интересуваше в какво ме превръщаше — слаба, егоистка, глупава, ужасна. Спомнях си онова малко късче топла отмала, преди да го съсипя, завихряйки ума му в смесица от отчаяно объркване. Сега цареше толкова много тъмнина. Светлите, ярки коридори от спомени бяха рухнали. Борех се да премина напред, разрушавайки мъгливи пластове от черно и прогорено кафяво. Давех се в това, в него и всичко беше толкова различно, толкова странно, че така и не бях осъзнала, че съм в ума му, преди да бе станало прекалено късно.

Спри, спри, сприсприспри…

Избутах го назад, прекъсвайки физическия контакт помежду ни. И двамата се препънахме. Главата ми крещеше от болка, докато падах долу на колене. Лиъм се просна назад върху най-близката работна маса, запращайки събраните там стотици малки инструменти и болтчета на земята в душ от пронизителни звуци… който като че ли продължаваше и продължаваше и се превърна в ехо на окончателното щракване, което прокънтя през мен в мига, в който умът ми се отдели от неговия.

По дяволите!, помислих си, борейки се за въздух. Чувствах се зле, физически болна, а светът под мен сякаш подскачаше. За няколко ужасяващи секунди горенето в ума ми беше така страховито, че не можех да видя нищо. Запълзях в опит да открия пистолета, който бях изпуснала, когато той ме хвана. Помъчих се да се изправя обратно на крака, използвайки един от рафтовете с автомобилни тасове, но успях единствено да го сваля долу, откъртвайки го от стената и запращайки ги като дъжд върху себе си.

Накрая просто се отказах и се облегнах на стената, вдигайки колене до гърдите си. Болката се стичаше надолу по задната част на гърлото ми и се събираше капка по капка в центъра на гърдите ми. По дяволите, по дяволите, по дяволите. Притиснах длани към очите си, поглъщайки поредния накъсан дъх.

— Руби.

Погледнах нагоре и потърсих лицето му в тъмнината.

— Руби, ти… — гласът на Лиъм бе леко паникьосан, когато той се протегна към мен и ме издърпа към себе си. Паднах върху него, прекалено смаяна, за да помръдна, а той обви ръцете си около раменете ми и зарови лице в косата ми. — Ние… Онази тайна квартира…

Боже мой!

— Ти направи нещо… Ти… О, боже, Дунди! — Лиъм се дръпна назад, като хвана лицето ми между ръцете си. — Дунди бе ранен! Те го взеха. Прибраха и нас. Бяхме в онази стая и ти… Какво направи ти? Какво си ми сторила? Защо бих си тръгнал? Защо бих напуснал без теб?

Кръвта се оттече от лицето ми, от цялото ми тяло. Прокарах пръсти назад през косата му, принуждавайки го да ме погледне право в очите. Всеки един от мускулите му се разтрепери.

— Той е наред, Лиъм! Дунди е наред. Дойдохме да те намерим в Нашвил, нали си спомняш?

Той отново се взря в мен и за пръв път от седмици насам очите му бяха живи. Ясни. Гледаше ме и долових точния момент, в който разбра какво бях извършила с него. Косата му падна пред лицето му, когато поклати глава. Устните му се движеха в тих отказ да го приеме. Не можех да се насиля да кажа каквото и да е.

Това не е възможно.

Колко пъти досега бях прочиствала спомени? Дузини? Стотици? И от самото начало — от онзи израз на чист страх върху лицето на майка ми — знаех, че няма връщане назад. Когато същото се случи със Сам, това само потвърди нещата. Промъкването в ума й, опитът да поправя онова, което бях сторила, единствено бяха доказали, че няма нищо, което да мога да направя, че там няма нито следа, останала от мен, която да издърпам отново в предната част на ума й.

Но сега — не аз бях вкарвала спомените в ума му. Знаех какво беше това усещане. Но това тук беше различно. Трябваше да е. Всичко, което бях предприела, бе да се изтръгна на свобода, преди да потъна прекалено дълбоко и да причиня истинска вреда. Нямаше начин това да се случва. Абсолютно никакъв.

Той пристъпи назад — извън обсега ми. Далеч от мен.

— Мога да обясня — започнах аз, а гласът ми трепереше. Но той не искаше да слуша. Лиъм се обърна към колата в центъра на влажния гараж, вдигна една малка раничка, която не разпознах, и я метна на рамо. С отмерени движения стигна обратно до вратата. Осъзнах, че той наистина трябваше сам да го разбере. Дунди бе прав — всичко, което бе станало, откакто го бяхме намерили, се беше случило и в действителност.

— Чакай! — извиках аз, тръгвайки след него. — Лий!

Долових стъпките му, отекващи по балатума на офиса, както и ядното му сумтене, когато се удари в бюрото.

Чух и изстрелите. Един-два експлозивни удара, които разбиха стъклената стена и срутиха целия ми свят заедно с нея.